Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (11)

10.

Хара се взираше в неподвижния мъж в краката си.

— Ако беше малко по-дребен, от него щеше да стане хубава изтривалка — отбелязах.

Бизнесменът ме погледна. В очите му нямаше веселие или гняв, нямаше никаква емоция всъщност.

— Хората от „Сони“ ми препоръчаха фирмата ви. При това горещо. Предполагам, че нещата не са се променили.

— И аз.

Баща ми беше спечелил големи клиенти като „Сони“ и „Тойота“ и те бяха останали наши и след смъртта му. Именно те ми позволяваха да запазя високите доходи на верните му служители, но проблемът бе, че ВИП охраната изисква много тела, всяко от които иска заплата. И повишение. И имаше увеличаващи се семейства. Поддържането на начинанието беше тежка битка, но смятах, че я дължа на баща ми.

Стената изстена.

— Кажете на момчето си да остане на килима, докато приключим — казах аз.

— Няма да е необходимо, уверявам ви. Доста убедително демонстрирахте онова, което исках да знам. — Клепачите на магната се спуснаха до средата на очите му. — Между другото, аз съм Кацуюки Хара.

— Знам кой сте.

— Нима?

— „КомпТел Нипон“. От производство на компютризирани играчки в един гараж в Шибаура през електроника и чипове до заводи в Югоизточна Азия, Европа и Китай. После радио, телевизия, кабеларки, две издателски къщи. Един от първите японци, поели по информационната магистрала. Фиброоптика, безжични връзки, телекомуникации. И тъй нататък. Вълк единак, новатор в ято управлявани с консенсус компании. Всичко, което докосвате, се превръща в злато, нито един погрешен ход. Може би, с изключение на подбора на бодигардове.

Той изсумтя. Може би с известно задоволство, но може би и без.

— Кажете ми, господин Броуди, как се връзва работата ви на антиквар с тази на частен детектив?

В тона му се долавяше скептицизъм, сякаш двете професии бяха взаимно изключващи се.

— И за едната, и за другата трябват скандалджии — отвърнах.

— Знаете ли защо съм тук?

— Не. И, честно казано, не виждам причина да идвате.

— Видяхте семейството ми.

Не го разбрах, така че оставих думите му да увиснат във въздуха. Мълчанието се проточи, мрачно и тежко.

— Снощи. На паважа.

Три думи, а се оказа, че имам проблем с всяка от тях. Гласът му беше овладян, но болката в него не беше.

— Накамура ли?

— Точно така. Фамилията на най-голямата ми дъщеря, след като се омъжи.

Японският квартал. Майката.

— Разбирам — казах аз. — Съжалявам. Не мога да ви опиша колко съжалявам.

Отново видях лицето на жената и си представих мъчителния край на живота й. Помислих си за последните мигове на Миеко. Дали някой побъркан е дошъл за нея в нощта? Видяла ли го е? Разбрала ли е какво я чака в секундите преди пламъците да я погълнат?

— Искам да го откриете, господин Броуди. Човекът или хората, които са отговорни за смъртта им.

— Аз?

— Вие. Вашата агенция. Искам да бъде открит и ликвидиран. Като хлебарка. Ако беше възможно, щях да поискам да го убиете два пъти, много бавно. Ще ви платя щедро, в каквато валута поискате и във всяка точка на света, която посочите.

Назова тройно по-висока цена от обичайната. Несъмнено знаеше каква е тарифата ни.

— Защо вдигате мизата?

— Стимулът води до високи резултати.

— В такъв случай се обърнете към „Наемници ООД“. През една пряка оттук.

— Видяхте семейството ми разкъсано на парчета и въпреки това казвате подобно нещо?

— Да.

Хара се намръщи, както би го направила изгубила търпение кралска особа.

— Парите не означават нищо за мен. Вярвам в мотивацията. Искам да впрегнете всички сили на организацията си в това разследване и съм готов да платя за цялото ви внимание.

Каза го на японски, макар че ритъмът му си оставаше категорично западен. Директен, рязък и делови. Определено беше нова порода. На легендарната японска вежливост тепърва й предстоеше да се прояви, но може би това нямаше да се случи. Вече разбирах защо традиционните кръгове не го харесват.

— „Броуди Секюрити“ не се занимава с ликвидиране, господин Хара.

— Предлагам да обсъдим този въпрос по-нататък, след като постигнете известен напредък.

— Отговорът ще е същият.

— Ще видим. Казвали са ми, че мога да бъда изключително убедителен. И винаги получавам онова, което искам.

— А на мен са ми казвали, че съм инат. Макар че аз лично не го забелязвам.

Той ме изгледа малко сърдито.

— Добре. Какво ще кажете да удвоим офертата?

— Отговорът ми пак ще е същият.

Той се наведе напред. В очите му се виждаше единствено тъмна бездна.

— Знаете ли какво е да видите децата ви да си отидат преди вас? Превръщате се в жив мъртвец, господин Броуди. Делото на целия ви живот да бъде смачкано като евтин вестник и хвърлено в лицето ви. Да знаете, че децата ви и техните деца няма да живеят след вас, няма да се възползват от плодовете на труда ви. Че когато умрете, цялата ви работа, всичко, което сте постигнали, ще умре с вас.

Гласът му трепна, почти секна, но той успя да запази достойнство. През по-голямата част от живота си Хара беше вървял само нагоре. А сега се сриваше бързо. Като онази гъска от меча, за който ме разпитваше.

Помислих си за дъщеря му на паважа в Японския квартал. Помислих си за моето посещение в Лос Анджелис, когато от жена ми беше останала само пепел. За всички безсънни нощи, в които прегръщах безутешната си дъщеря, докато не заспеше в обятията ми. Бях изгубил жена си, но все още имах Джени. А човекът пред мен бе изгубил деца и внуци наведнъж. Омекнах.

— Добре, господин Хара. Ще се заемем.

Запитах се дали при проучването си не е открил, че имам слабо място.

Магнатът си пое дъх с видимо облекчение.

— Благодаря ви. Можете ли да го откриете?

— Рано или късно. С достатъчно пари и хора. И освен ако полицията не го открие първа. Но така или иначе, няма да го убием. Говорихме достатъчно по въпроса.

— Обърнете се към убиец на свободна практика, ако не искате да си цапате ръцете. Използвайте всяка външна помощ, която ви е нужна. Ще покрия допълнителните разходи.

Трепнах вътрешно и думите му ме накараха да се замисля за момент. От тона му си личеше, че Хара и друг път е поемал по курса, който ми предлагаше.

— Защо се спряхте върху нас? — попитах. — Можете да си купите цяла армия, стига да пожелаете.

— „Броуди Секюрити“ има над двайсет служители в Токио, без да броим външните изпълнители. Вие сте армия. Увериха ме, че тукашната полиция работи денонощно по случая. Смятам, че с добавянето на частна агенция и човек, който познава както Америка, така и Япония, шансовете за успех се увеличават.

Доводите му изглеждаха смислени, но аз си останах скептичен.

Хара явно прочете мислите ми и за да потисне съмненията ми, преди да са взели връх, извади от джоба на сакото си плик и ми го поднесе с две ръце и почтителен поклон.

— Това е половината от предложената сума. Без разходите, естествено.

Време беше за вземане на решение. Замислих се върху проблема. Хара не можеше да ме принуди да извърша нещо, което не искам. Не бяхме наемни убийци. Но ако онзи канджи от Японския квартал се окажеше същият като на Миеко, щях да проследя случая до самия край заради нея, както и заради Рена. Две основателни причини да кажа да. И го направих. Станах и приех плика по същия официален начин, по който ми го предлагаше Хара — с поклон и като го оставих неотворен на бюрото, според изискванията на японския етикет, след което седнах на мястото си срещу него.

— Ще поемем случая — казах. — И ще получите доклад. Това е всичко.

Хара се усмихна само с устни.

— Освен ако не успея да ви убедя да постъпите другояче. Но да оставим това засега. Как мога да ви помогна като за начало?

— Като ми дадете сведения за дъщеря си. Основна информация за нея и съпруга й. Списък на приятели и познати в Щатите, в това число и на Хаваите. Да включва стари и нови приятели, делови контакти, хора, с които си е кореспондирала.

Той се вцепени.

— Нима се шегувате по такива въпроси?

— Не се шегувам. Искам да знам всичките й контакти в Америка, независимо колко маловажни ви се струват.

Той се отпусна.

— Разбрано. Ще получите сведенията в рамките на двайсет и четири часа.

— Добре. А другият мъж, Йошида, приятел ли е бил?

— Далечен братовчед.

Зачаках още информация, но такава не ми беше дадена.

— Добре — казах. — Искам същите сведения и за него. Той или зетят ви били ли са замесени в нещо опасно?

— Не.

— А дъщеря ви?

— Тя беше домакиня.

— Да е имало някакви важни събития в живота им напоследък? Смърт, скъсване с делови партньор, извънбрачни връзки?

— Не.

— Сещате ли се за някаква причина някой да пожелае смъртта им?

— Не.

— Ами вие? Със сигурност имате врагове.

— Никой, който би направил подобно нещо.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се.

— Ясно.

„Може би някоя от жертвите е имала някаква неприятна тайна“ — помислих си.

Хара забарабани с пръсти по коляното си.

— И още нещо. Помолих по-малката си дъщеря да дойде от Ню Йорк, за да разговаряте с нея. Тя беше много близка със сестра си.

— Добре.

— Познавате ли я? — небрежно попита той със странна смес от гордост и подозрителност. Гордостта се дължеше на това, че Лиза Хара беше глезена знаменитост в родината си, а подозрението — на постоянната вражда между баща и дъщеря, която редовно се появяваше на първите страници.

— Чета вестници.

— Тя все още не е много известна на запад.

— Не съм споменавал западни вестници.

— Отлично — каза магнатът и стана. — Виждам, че намерих подходящия човек. Графикът ми е натоварен, така че трябва да тръгвам, но скоро ще говорим отново.

Поклони се отсечено с подобаваща на царствения му статус официалност и си тръгна. Бодигардът му се надигна от пода и го последва.

Докато двамата вървяха към изхода между сандъците тансу и параваните, си помислих с каква лекота ме беше открил Хара. Щом той можеше да го направи, същото се отнасяше и за други. И нищо не можеше да попречи на някой умен тип да го направи още по-бързо.

Особено ако не му се налагаше да идва от Токио.