Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (68)

67.

Щом Кейси излезе и останах сам, бързо претърсих бюрото на Оги. Думите на Кейси отекваха в ушите ми. „Само е отложил смъртта си“.

С даването на „приоритетна зелена светлина“ всички агенти на Сога бяха получили заповед да ме застрелят на място, щом ме видят.

Прерових чекмеджетата. В най-долното намерих малък „Глок“ и „Берета“ 22-ри калибър с резервен пълнител и заглушител. По оръжията не се виждаха следи от отровата, която едва не ме беше довършила в Сога.

Напъхах беретата в колана си и прибрах в джоба резервния пълнител и заглушителя. Глока оставих. Използването на оръжие без заглушител само щеше да привлече огъня на всеки от Сога. Единствено бягството тихомълком ми даваше някакъв шанс за оцеляване. Съвсем малък. Не хранех никакви илюзии. С Нода бяхме изкарали огромен късмет, че успяхме да се измъкнем от селото.

Изоставянето на изправно оръжие обаче беше почти равносилно на самоубийство, така че забих острия край на един нож за писма в глока, счупих ударника и оставих драскотина по цевта. Стар трик от Саут Сентръл. Когото можеш, изваждай от строй.

Вече въоръжен, излязох от задната врата на имението и тръгнах в посока обратна на онази, в която бяха поели Оги и войниците. Сога беше преминала в боен режим и осветлението беше изключено. След като се отдалечих на петдесетина метра от къщата, се скрих зад голям бор и огледах беретата. Извадих пълнителя. Осем патрона. Още толкова в резервния пълнител. Цевта беше празна. Общо шестнайсет изстрела. Сложих обратно пълнителя, завих заглушителя, вкарах патрон в цевта и отново напъхах оръжието в колана си.

Ослушах се. Не се чуваше нищо. Нямаше шумолене на стъпки в нападалите листа. Никой не вървеше през храсталака. Откъм къщата не се чуваха викове. Но пък, от друга страна, това беше Сога. Не можеше да е толкова лесно. Късметът ми беше дал още един шанс и нямаше да го пропилея. Ключът беше в предпазливостта.

„Приятелите ми са тук“ — бях казал.

„Приготвили сме се за този вариант“.

Някъде далеч, най-вероятно около портала, се чуха изстрели. После писъци. И отново тишина.

По дяволите. Писъците потвърждаваха фукането на Оги. Наистина беше подготвен. Може и да се намирахме на Лонг Айланд, но обстановката беше точно като в Сога — изолирано място, добро укритие, труден достъп. Предимствата на дома бяха смазващи.

Писъците оповестиха, че първата атака на Маккан и компания е отблъсната и че търпим загуби.

Агентите на Сога не биха пищели.

Оставаше ми само да се надявам, че Маккан и Рена са довели достатъчно хора. Но предвид бързането да съберат екип след изчезването ми това не беше много вероятно. Маккан сигурно беше успял да събере само шепа градски ченгета и помощник-шерифи от Лонг Айланд. Не виждах и не чувах нищо, което да предполага отстъпление на Сога, а това само потвърждаваше, че екипът на Маккан по всяка вероятност е в леката категория и Сога здравата са го напердашили. След даването на жертви нашите щяха да се оттеглят и да повикат сериозни подкрепления. Но това щеше да отнеме време. Време, с което не разполагах. Не и ако исках да видя отново Джени.

Откъдето и да погледнех положението, трябваше да се оправям сам. Намирах се на около осемстотин метра от външния периметър, в гора, която гъмжеше от войници на Сога. Но това беше само началото на тревогите ми. Джени вече нямаше значение за тях. Полицията беше на прага им и тя от преимущество се превръщаше в товар. От заложник в потенциален свидетел. При оттеглянето си Сога нямаше да я вземат със себе си. Щяха да я убият.

Трябваше да побързам.

Навлязох по-навътре в гората. Сребърните лъчи на луната пронизваха зеления балдахин над главата ми. Ако бях на мястото на Сога, щях да пазя портала достатъчно дълго, за да дам на Оги и другите командири достатъчно време да се измъкнат и да се отдалечат на достатъчно разстояние от лагера. Щях да ударя, да се оттегля в гората и да чакам. Партизанска тактика. С унищожаването на катерите отстъплението ставаше по-сложно. Бих оставил при портала хора, които да задържат атакуващите и да осуетят бързото им напредване. Може би щях да стрелям предупредително и да раня няколко ченгета, за да поукротя страстите им. Но щом основният контингент се изтеглеше, щях да наредя и на ариергарда да изчезне.

Аз бях единственият зад фронтовата линия. Присъствието ми на територията на Сога ме оставяше с ясна задача — да им подрежа крилата и да намеря Джени. В противен случай Сога щеше да изпълни нощта с писъците на жертвите си.

Но времето не стигаше. Бързо се нуждаех от информация. Което означаваше от жив противник.

Скрит в мрака, тръгнах през гората, като се ориентирах в обстановката. Под краката ми имаше мъртви листа, клонки, папрати и рехави храсти, но въздухът беше влажен и клоните не пукаха, когато ги настъпиш. Между дърветата се виеха пътеки, повечето животински, но понякога и проправени от хора.

„Трябва да нарушите нормалния си модел на действие…“

Намерих добре отъпкана пътека и погледнах нагоре. В безразсъдната ми младост имаше двегодишен период, когато спипвахме някой уличен дилър и го лишавахме от пачките пари в джоба му. Беше рисковано начинание, а като се замисля сега, направо граничеше с безумието. Но пък всеки път работеше чудесно. Разучавахме вечерния маршрут на дилъра, след което намирахме място за кацане, удобна позиция, която ни поставяше по-високо от нивото на погледа на пешеходец.

Избрах си подходящо дърво, покатерих се на един дебел клон, облегнах се на ствола и зачаках. Бях на четири и половина метра над земята. Или на по-малко от три метра над главата на очакваната жертва.

Преместих беретата отзад на кръста си.

След малко отново ми се удаде шанс да изиграя ролята на маймуна от джунглата. От последния ми опит бяха минали тринайсет години, но желанието да опитам пак още пулсираше във вените ми.

Номерът е да се разположиш между четири и половина и пет метра над земята. Скачаш отзад на жертвата, като използваш тялото й, за да омекотиш падането си и да я зашеметиш със силата на удара. Височината осигурява инерцията и е от жизнена важност. Ако се качиш прекалено високо, трудно можеш да уцелиш удобния момент; ако си твърде ниско, ударът няма да извади жертвата от строя.

По пътеката се появи мъж, висок приблизително колкото мен. Идеално.

Изпълзях напред по клона и приклекнах.

Мъжът мина под мен.

Скочих.