Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (22)

21.

„Идвай в Токио, Броуди. Те не убиват в задния си двор“.

Тази нощ не успях да заспя. Какво знаеше Нода? И кои бяха „те“, по дяволите? Помислих дали да не се обадя отново на киселия детектив, но май в предишния си живот Нода е учил мулетата на инат. Нямаше да изкопча нищо от него, преди да стъпя в японската столица. По-показателен обаче беше тонът му. Под професионалното спокойствие на главния детектив бях доловил страх. Не за себе си, а за мен. Нода беше човек на място. Щом настояваше да си отварям очите на четири, би било неразумно да не му обърна внимание.

Но защо?

„Не се прави на герой. Повечето хора така и не разбират откъде им идва“.

Що за хора не можеш да видиш? Историята за бързоногата опашка беше предизвикала това предупреждение, така че най-малкото ставаше въпрос за хора, притежаващи способността да изчезват в задънени улички. И хора, способни да избият цяло семейство, без да оставят след себе си нито следа — освен неясна визитка, която никой не може да прочете.

Обзе ме неясно безпокойство. Над града като прозрачна завеса се сипеше ситен дъжд. Голдън Гейт се издигаше гордо, смътните му светлини с цвят на праскова си оставаха все така ясно откроени под дъжда, но сега утешителната му магия бе неефективна.

По гърба ми пробягаха обезпокоителни тръпки. Те бяха някъде тук. Това поне беше сигурно. Но между предишните ми издирвания в Азия след смъртта на Миеко и определената липса на напредък в полицейското разследване на случая в Японския квартал попадах на повече задънени улици, отколкото можех да понеса. И бях безкрайно раздразнен, че оставам в пълно неведение, докато всяка фибра в тялото ми крещеше, че трябва да направя нещо.

Каквото и да било.

Върнах мислите си назад към началото. Японският квартал. Нямаше да е зле да го погледна още веднъж, преди да замина за Токио.

Облякох си якето, пъхнах браунинга в джоба и потеглих към мястото, където бе започнало всичко.

 

 

Улиците на Японския квартал бяха пусти и лъщяха като кожа на влечуго, окъпани в сребристосинкавата светлина на луната. По тъмните витрини на магазините пълзяха канджи, древни и с формата на паяци.

Искаше ми се тухлите да можеха да говорят. Помъкнах се през пешеходната зона към мястото, където беше убито цяло едно семейство. Цареше потискаща тишина, сякаш самият град оплакваше Накамура.

И петте жертви бяха разстреляни за секунди. Може би за пет или шест. Най-много седем. Концентриран огън. Без пилеене на патрони. Но в определен ред.

Вятърът се беше засилил, бе прогонил дъждовните облаци и сега под мрачното небе лъщяха мокра настилка и локви.

Почти нищо не бележеше мястото, след като го бяха почистили. Взирах се от почетно разстояние в паважа и след известно време успях да различа местата, където течността на живота бе проникнала в пукнатините и пролуките, оставяйки едва забележими смътни очертания.

Едва забележими смътни очертания. Фразата чудесно пасваше и на развитието на разследването до този момент. Цялата полиция на Сан Франциско се луташе в сенки. А аз с какво разполагах? С още сенки. Налице бяха пет трупа и един-единствен знак канджи. Никакви отпечатъци от пръсти. Никакви следи. Никакви свидетели. Никакви заподозрени. Труповете ни дадоха имена, а канджи — изчезнал лингвист в японско селище, по-затънтено и от дере в Апалачите.

Не разполагахме с нищо.

Въздъхнах раздразнено и продължих нататък. Докато изминавах сто и петдесетте метра от „При Дени“ до хотела, преброих десетина тъмни входа, някои достатъчно дълбоки, за да се скриеш в тях. Убиецът беше избрал най-добрата алея от няколкото места, които предлагаше пешеходната зона. Тънеше в пълен мрак. Светлините от уличните лампи не достигаха тук, балконите скриваха луната, а стените от двете страни поглъщаха разсеяната светлина.

Съвсем обикновеният през деня проход се превръщаше в идеално място за убийство след залез-слънце.

Тръгнах по уличката. Тя водеше до обществения паркинг зад магазините. На възвишението отдясно се издигаха сглобяеми дървени къщи. Няколко прозореца светеха въпреки късния час. Отляво едва различавах в сенките четвъртитите гърбове на магазините по Поуст стрийт.

Чудесно скривалище с път за бягство към запустял паркинг. Опитах се да си представя случилото се…

Минава полунощ и семейството е замаяно от вълнуващия, изпълнен със събития ден. Решават да отскочат до денонощното кафене на една пряка от хотела. Също като предишните две вечери. Превърнало им се е едва ли не в традиция.

„Както и да го погледнеш, било е екзекуция“.

Но каква екзекуция?

Когато семейство Накамура поема отново към „При Дени“, стрелецът се задейства. Наясно е с обстановката, защото ги е следил през повечето време. Може би непрекъснато. Взема оръжието си, вероятно от паркирана наблизо кола, и заема позиция. Скрива се в мрака и чака. Уверен е и е подготвен. Оръжието му е почистено и заредено, пътят за бягство е планиран предварително.

Очевидци?

Никакви.

Стрелецът вероятно е бил с тъмно облекло. Не, нека бъде изцяло черно. Черни дрехи, черни обувки. Черна маска за ски, сложена след заемането на позицията. Нищо, с което да привлича вниманието, след като е слязъл от колата. И нищо, което да го отделя от нощта, след като се скрие в сенките.

„Нишките били стари. Не мисли, че са от стрелеца“.

Няма нишки. Дрехите му не оставят нишки. Те са специални, скъпи, вероятно направени по поръчка.

„Намерихме отпечатъци по пътеката покрай ресторанта. Меки и вероятно безшумни подметки“.

Към гардероба добавяме и специални обувки. Внимателно подбрани. Такива, които не оставят следи. Вероятно също направени по поръчка.

Добре разположен, добре облечен. Което означава добре планирана екзекуция.

Но от какъв вид? И защо?

В кафенето семейство Накамура се наслаждават на кейка и мелбите. Бъбрят оживено. Стрелецът отново проверява оръжието си, маскировката, пътя за бягство. След полунощ минувачите са малко. Може би някоя и друга влюбена двойка. Не го виждат. Може един-двама пияни японски бизнесмени да са излезли със залитане от бара на съседната пряка и високите им гласове нарушават нощния покой. Изобщо не забелязват присъствието му.

Накамура приключват и излизат от заведението. Тръгват към стаите си в хотел „Мияко“. Гласовете на децата отекват по коридора от затворени магазини. Радостната им възбуда е заразителна. Оживените им приказки предупреждават стрелеца. Семейството вече вижда знака на хотела. Остават им две минути ходене. Братовчедът върви отпред. Децата го следват със смях. Последни са родителите.

Сега! Стрелецът излиза зад тях. Мъжете са твърде далеч, за да реагират, твърде бавни, за да се обърнат. Така и не чуват изстрелите, които ги повалят. Стрелецът насочва оръжието, като плавно го вдига нагоре. Прицелва се в едрия мъж и дърпа спусъка. Първата цел пада. Убиецът движи оръжието отляво надясно. Съвсем леко движение на китката, контролирани откоси, родителите падат. Първо съпругът, после съпругата. Пръска кръв, телата рухват на земята. Стрелецът е радостно възбуден, усеща ритъма. Плавно дърпане на спусъка, прецизни попадения. Без губене на време. Без пилеене на муниции. Завърта оръжието и го насочва към децата. Контролът му е пълен. Те са негови. Изцяло.

„Най-много седем секунди и всички са мъртви. Убиецът психопат ли е? Някой развилнял се местен гангстер? Маниак на тема оръжие? Ренегат, служил в армията?“

Ако добре обучен бивш войник или невротичен кандидат-герой иска да докаже нещо на света, би избрал по-трудна мишена, а не семейство туристи. Не, стрелецът не е страдал от душевно разстройство. Граничните психични състояния се изключват. Убиецът или е напълно откачен, или съвсем нормален.

„Възможно ли е убийството да е на расова основа?“

Всяко престъпление на расова основа в Саут Сентръл включва някаква форма на деградация или неуважение. Това се отнася както за побоите, така и за убийствата. Независимо дали нападенията са срещу черни, бели, латиноси или азиатци. Тук обаче нямаше отправени обиди, а символът канджи говореше за някаква японска връзка.

„Тогава защо е избрана точно такава цел? Едно безпомощно семейство е безсмислено завоевание… освен ако… какво?“

Освен ако целта не е била избрана от стрелеца. Освен ако това не е било задача.

В такъв случай чистото ликвидиране е задължително. Както е и извършено. С прецизност. Като първо е поразена най-голямата заплаха.

„Това елиминира ли извършител с психични отклонения? Не. А «доказва» ли нещо? Не съвсем. Ами пътят за бягство?“

Убиецът прибира оръжието в някаква торба или сак. Тъмен или черен. Дълъг. Такъв, че да скрие формата на оръжието. Изтегля се по уличката и излиза на паркинга зад пешеходната зона. Веднага завива наляво и върви в хвърляните от магазините сенки, след което продължава в сенките на Поуст стрийт. Движи се бързо, но не толкова, че да привлече вниманието на случаен минувач или някой, който гледа през прозореца си от някоя къща на хълма.

Часовникът тиктака.

За десет секунди е пресякъл паркинга и се намира на цяла пряка от местопрестъплението. Колата е там. Някъде на улицата. Несъмнено паркирана под дърво, което скрива убиеца от любопитните очи и светлината на уличните лампи. Той се вмъква в тъмното купе, лампата в купето е изключена. Двигателят мърка. Той превключва на скорост и потегля, пали фаровете едва след като завива на ъгъла. Изминали са двайсет секунди. Вече е на две преки от жертвите, после на три. Минута по-късно е на шест преки, напълно откъснат от местопрестъплението. Единствено луната е свидетел на станалото.

Най-вероятно събитията в Японския квартал се бяха развили по този начин. Плюс-минус някоя дребна подробност.

Това обаче не елиминираше другите странни случки. И тогава ми просветна — разковничето е в липсата на улики.

Десетки жилищни блокове и преустроени стари сгради пълзят нагоре по хълма, надвиснал над Японския квартал. Достатъчно е било само едно надникване през прозорец или лай на куче, изведено на късна разходка. Такива обаче няма.

Няма.

Не е нужно да си гений, за да си избереш скрито място и път за изтегляне, но да поразиш всичките си цели и да се измъкнеш, без да бъдеш забелязан и без да оставяш никакви следи, говори за нещо повече от обикновен професионализъм. Говори за върховен професионализъм.

Никакви отпечатъци от пръсти, никакви следи, никакви свидетели.

Насред оживен, гъсто населен градски район.

Не е бил психопат. Обучен или не. Защото начинът на извършване говореше за нещо повече от умения в боравенето с оръжие. А направо крещеше за някакво уникално обучение, включващо маскировка, отлично планиране и точно избиране на момента. Стрелбата не е била дело на дилетант или талантлив аматьор. Или на качил се на черешата гангстер. Или на бивш военен. Била е дело на професионалист, на човек от някакви специални части. Или даже нещо по-сериозно.

Каквото и да е то.

Двамата с Рена се целехме прекалено ниско. Уликите бяха в това, което не можехме да открием. Развих идеята и се замислих за случилото се след касапницата в Японския квартал: Гостенчето… „обирът“ в магазина… опашката, изплъзнала се на ченгетата новобранци…

И трите събития се бяха случили в рамките на трийсет и шест часа.

И трите бяха абсолютно неочаквани.

И в трите се забелязваха сходни елементи на професионализъм.

„Значи са свързани? Но как?“

Бях се доближил най-много до Гостенчето, но никой друг, освен мен и Джени не го беше виждал. Ако ние бяхме евентуалните му цели, значи беше налице още един случай без свидетели. Полазиха ме ледени тръпки. Какво беше казал Ейбърс за проникването в магазина? Нарече извършителите „невероятно хлъзгави и добри“.

Разтърках чело, премислих отново всичко това и моделът се очерта със смазваща яснота — поредицата събития след Японския квартал е била маневра за ограничаване.

На мен.

Което означаваше, че ме следят.

Че ме наблюдават.

Че ме управляват.

Поради някаква необяснима причина бяха взели дома ми на мушка, бяха проникнали с магазина, следяха ме. Класически случай на следене и сдържане. Казаното от Гостенчето не беше просто празно говорене. Опит за сплашване. Той наистина бе проверявал Джени.

Джени.

За момент ми се зави свят. После в гърдите ми се надигна ярост. Лицето ми се сгорещи. Жилите на врата ми се издуха. И думите на Нода отново отекнаха ясно в главата ми:

„Идвай в Токио, Броуди. Те не убиват в задния си двор“.