Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (2)

1.

Като ме прикриваше от любопитните погледи на колегите си, Рена закачи на джоба на ризата ми полицейски бадж и придърпа капака на джоба върху снимката ми. Лейтенантът беше грамаден като четирикрилен гардероб и спокойно можеше да препречи цяло отделение. Дори моят висок ръст и широките ми рамене се губеха в сянката на високото му почти два метра туловище, което в горната си част беше по-широко от телата на повечето защитници от Националната футболна лига. Когато насочваше пистолет и извикваше: „Стой“, повечето разумни хора се подчиняваха.

— Така — каза той, докато оглеждаше резултата от труда си. — Никой няма да те погледне втори път.

— Това е окуражаващо.

Рена погледна джинсите и леката ми бархетна риза, след което примижа към буквите на бейзболната ми шапка.

— Какво означава ХТ?

— Ханшински тигри.

— Тези пък кои са?

— Японски клуб от Осака.

— Казах ти да си сложиш шапка и ти си избрал най-екзотичната, а? Не можеш ли поне веднъж да постъпиш като нормален човек?

— Това е част от чара ми.

— Някой някъде сигурно си мисли така. — Рена кимна към баджа. — Пише, че си под прикритие. Иначе казано, тук си, ама те няма. Никой няма да очаква от теб да говориш много.

Сивите му очи биха уморени. Очертаваше се нещо лошо.

— Ясно де.

Лейтенантът се дръпна крачка назад и отново ме огледа замислено.

— Проблем ли има? — попитах аз.

— Това е… по-различно от обичайните случаи. Не става дума за… ъ-ъ-ъ… крадени вещи.

Зад думите му се долавяше съмнение — чудеше се дали мога да направя скока от неща, които хората създават, към такива, които унищожават. По-късно и аз щях да се чудя за същото.

Запознах се с Рена преди години, когато той и жена му влязоха в „Антиквариат Бристол“ във Външен Ричмънд към края на Джиъри. Бяха дошли за един английски орехов скрин на витрината. Щом Мириам Рена го посочи, съпругът й замръзна като статуя и ме погледна. Искриците в очите на госпожа Рена ми показаха, че скринът я е грабнал. Сигурно мечтаеше за него. Не можеше да мигне нощем заради него. Беше молила и придумвала мъжа си, докато той не се беше огънал, неспособен да издържи на натиска й. Когато те грабне нещо хубаво, нещата стоят точно по този начин. А и скрина определено си го биваше.

Можех да приключа сделката с няколко подбрани коментара за качеството на инкрустацията и елегантността на окантяването. Знаех го и Рена също го знаеше. Но неговото изражение и нейните скромни накити ми казаха, че покупката ще е доста болезнена, затова я насочих към една също толкова елегантна маса стил Пембрук от деветнайсети век. Сто години по-нова и на една четвърт от цената на скрина. Казах й, че след време ще оцени покупката по достойнство.

В този ден между мен и семейство Рена се зароди доверие, което през годините се засили, по същия начин като патината по масата им. По онова време тъкмо приключвах чиракуването като консултант при стария Джонатан Бристол, който се беше специализирал в европейски антики. Държах и свое местенце на Ломбард, със силен фокус върху японски произведения, както и различни китайски, корейски и европейски изделия. След първата ни среща Рена започна да се отбиват от време на време и да се допитва за мнението ми за един или друг азиатски аспект в случаите. Обикновено разговаряхме вечер на халба „Анкър Стийм“ или чаша малцово, но сега за първи път ме беше поканил на местопроизшествието.

— Адски е гадно — каза Рена. — Ако искаш, утре ще донеса снимки. Не е нужно да гледаш останалото. Никое от момчетата тук не те познава, така че още можеш да си тръгнеш.

— Така и така съм дошъл, така че да действаме.

— Сигурен ли си? Това е на светлинни години от инкрустирането и филиграна.

— Сигурен съм.

— После да не кажеш, че не съм те предупредил.

— Хубаво — отвърнах и примижах срещу ярката светлина на полицейските светлини.

— Хич даже не е хубаво — промърмори Рена и разбрах, че има предвид онова, което се намира оттатък бариерата.

Високо над нас студеният бурен вятър отвяваше парцали мъгла, районът, където бяхме, вече беше чист.

— Доста голяма сбирка за такъв късен час — казах и кимнах към униформените и цивилни ченгета, които се мотаеха около входа на пазара. — Каква е причината?

— Не е за разказване. Трябва да се види лично.

„Май наистина ще е адски гадно“ — помислих си, докато Рена ме водеше към зоната на смъртта.

Един мъж, който използваше името Дермот Съмърс, когато пътуваше, лежеше по корем на един покрив на двеста метра от местопроизшествието и гледаше как лейтенант Франк Рена върви към сцената с някакъв новодошъл.

Нагласи фокуса на бинокъла за нощно виждане и се намръщи. Джинси, бархетна риза, бейзболна шапка, покрит бадж. Никой редовен служител не би дошъл облечен така.

Ченге под прикритие? Може би. Но тогава защо лейтенантът беше отишъл да го посрещне?

Съмърс огледа новодошлия по-внимателно. В походката му имаше нещо… да, той не беше от системата.

Остави бинокъла и взе фотоапарата. Нагласи телеобектива и направи няколко снимки на новия.

Този път забеляза буквите ХТ и настръхна. Японска бейзболна шапка? Кофти. Но на него му плащаха да открива — и обезврежда — точно такива ситуации. Това беше прелестта на Сога. При тайно наблюдение на място след убийството никой не можеше да ги изненада неподготвени.

Насочи обектива към автомобила на новодошлия и направи няколко увеличени снимки на номера и на самата кола, след което набра един телефонен номер. До трийсет минути щеше да разполага с името и личните данни.

При тази мисъл показалецът на дясната му ръка трепна. Ударът беше перфектен. Беше се опасявал да не го извадят от играта по време на удара, но това тук беше бонус от небето. Можеше и за в бъдеще да види още малко действие.