Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (74)

73.

Бавно завъртях глава и погледнах към добре смазаната цев на малък глок.

— Кейси.

Погледът му бе леден и твърд.

— Първо теб, а после ще се кача на дървото и ще тегля куршума на момичето. Искам да го знаеш, преди да умреш.

„Бяхме на косъм. На косъм, по дяволите! Ако Джени не се беше издала, поне тя щеше да оцелее“.

— Пусни оръжието и се обърни бавно — каза той.

— Как ме намери?

Не беше облечен в черно и нямаше колан. Само очила за нощно виждане. За разлика от Дермот, не беше имал време да се екипира, така че просто беше грабнал очилата и първото попаднало му оръжие.

— След като обиколихме и не успяхме да открием следата ти, проверихме покрай пътя и се върнахме при имението, а оттам отидохме до къщата. Знаехме, че рано или късно ще се появиш там. Закъсняхме, но беше оставил ясна диря. С Дермот те проследихме, но се разделихме преди минута, когато изгубихме следата ти. Ако Дермот не изгаряше толкова от желание да ти види сметката, сега ти щеше да лежиш на земята, а не той. Но това е без значение. Погледни ме, Броуди. Когато те убия, искам да видя как светлината умира в очите ти.

Обърнах се бавно, погледнах оръжието му и казах:

— И аз в твоите.

И преди той да успее да каже и дума, рязко се извъртях и опрях дулото на беретата в челото му. Стоманата й го целуна, както вероятно бе правила майка му преди години, в едни по-невинни времена.

— Закъсня — каза той и дръпна спусъка.

Чу се само щракане, но не и гръм. Инстинктите на Кейси взеха връх. Още докато поглеждаше първо към повредения глок и после към опряното в челото му дуло, той блъсна ръката ми настрани и се хвърли към оръжието ми. Аз обаче знаех, че глокът му е развален и че моята берета е също толкова безполезна, така че имах известна преднина. Той така и не видя удара ми. Забих основата на лявата си длан в носа му и усетих как хрущялът му се счупи.

Кейси залитна назад. При нормални обстоятелства ударът ми щеше да предизвика незабавна ответна реакция от боец като него и въпреки болката годините тренировки щяха да си кажат думата. Но беше с опрян в главата пистолет, със засякъл глок и след удар, който бе превърнал носа му в каша. Това ми даде така нужната ми частица от секундата.

И моите години на тренировки не пропуснаха да се възползват от преимуществото.

Докато му нанасях удара с лявата си ръка, бях приклекнал за следващата атака. И докато Кейси залиташе, се изправих, извъртях се на място и го изритах. Силата на ритника със завъртане е достатъчна да спре дори човек с бойните умения на Кейси. В това е красотата му. Основният недостатък е скоростта. Завъртането на крака изисква допълнителна секунда, така че атаката лесно може да се отрази или да се избегне. Точно затова исках Кейси да е изгубил равновесие и вниманието му да е насочено другаде.

Улучих го в гърлото и отново усетих поддаване на хрущял.

Кейси отлетя назад и се стисна за гърлото. Лицето му стана мораво и той се замята като риба на сухо в папратите и шумата. Опита се да си поеме въздух. Безнадеждно. Бях смазал гръкляна му и Кейси се давеше в собствената си плът. Изхърка през синусите си. Заби нокти в гърлото си. После тялото му се загърчи, потръпна и замря.

Безбройните часове тренировки ме бяха превели през двата сблъсъка. Инстинктивно. Автоматично. Но в дълбоката тишина, която се възцари в гората след това, с дъщеря ми като безмълвен свидетел от дървото, потръпнах. Бях убил още двама дути. Отново изпитах желанието да изпълзя в някой ъгъл, но Джени все още беше на територията на Сога и трябваше да продължа напред. Сега не беше време за самообвинения.

Безразлично взех глока на Кейси, изгледах дългата драскотина по цевта и захвърлих безполезното оръжие в храстите.

Гърмежите в далечината ме изтръгнаха от летаргията ми.

Специалните части бяха започнали втората си атака. Дадох знак на Джени да не мърда и тръгнах към пукотевицата.