Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (70)

69.

Движех се сред зеления ландшафт на очилата с нощно виждане бързо и без инциденти и приближих къщата за гости отзад.

Според младия ми пленник Джени беше в спалня на втория етаж в третата къща. Архитектурно постройката напомняше на имението. Червени тухлени стени, червен тухлен комин, бели капаци на прозорците. Бях минал вече покрай две такива и виждах ъгловатата сянка на четвърта малко по-нататък.

Приспособлението за нощно виждане ми позволи да забележа движение в един от прозорците на втория етаж, което потвърди онова, което предполагах — очакваха ме. Вътре, покрай пътя и навсякъде, където бих могъл да се появя според тях.

„Трябва да нарушите нормалния си модел…“

Униформата на Сога беше истинско чудо. Като се изключи това, че ми беше къса с около пет сантиметра, ми пасваше идеално. Тъканта се опъваше, за да отговори на различните движения на тялото, но иначе обгръщаше всяка извивка и мускул. Беше тънка и лека като фина коприна, като в същото време дишаше и запазваше телесната топлина. И бе почти безтегловна. При нормални условия дрехите добавят между един и три килограма товар. Този костюм тежеше грамове. Нищо чудно, че от Оги, Кейси и Дермот лъхаше такава самоувереност. Всичко свързано със Сога беше развито до съвършенство.

Докато приближавах към сградата, където държаха Джени, всеки нерв в тялото ми сякаш бръмчеше от напрежение. Едва ли бяха оставили много хора да я охраняват. Предполагах, че са двама или трима. Един горе, един долу. И може би един, който обикаля. Което правеше предстоящата конфронтация доста рискована.

Задната врата беше боядисана в бяло като капаците и в горната половина имаше прозорче. Откачих палката от колана си, отпуснах я до крака си и почуках по стъклото. Потта се събираше на кръста ми, където бях затъкнал беретата. В коридора се появи тъмна сянка и отвори вратата.

— Някакви новини? — попита сянката на японски.

— Само онова, което съобщават — отвърнах също на японски. — Жертви от тяхна страна. Скоро се евакуираме.

Пазачът кимна и се огледа, след което ми направи знак да вляза и тръгна навътре. Затворих вратата и тръгнах след него, като се оглеждах за друг пазач. Минахме покрай малък килер. Отдясно имаше добре оборудвана кухня, празна. Отпред имаше втора врата, водеща към предната част на хижата. И там нямаше никого.

Когато го халосах, черепът му изхрущя, сякаш бях ударил чувал със зърно. Моят облечен в черно водач залитна, но не падна, така че го фраснах отново. Той се свлече на пода.

— По дяволите — промърморих на японски.

— Проблем ли има? — чу се тих глас от съседното помещение.

— Спънах се.

В следващия момент точно пред мен изникна още една сянка. Застрелях я два пъти в гърдите със заглушената берета. Сянката се свлече по стената.

Наведох се, за да я разгледам по-добре. Жена. Мъртва.

„Тийнейджъри и жени“. Усетих в устата си кисел привкус. Бях застрелял жена. Нещо дълбоко в мен потръпна. В селото се бях бил, но не бях убил никого. Тази нощ се превърнах в убиец — нещо, което презирах. Облегнах се на стената, свлякох се на пода и отпуснах глава между коленете си.

„Размърдай се, Броуди“.

Чувствах се омърсен. Отвратен от самия себе си.

„Нямаш време за губене. Ами ако дойде някой друг?“

Скочих. Докато се борех с подвижните пясъци на моралните дилеми, бях свалил гарда си за достатъчно време, та да ми видят сметката. Ако исках да оцелея и да спася Джени, не можех да рухвам точно сега.

Бързо извлякох двете тела в килера и застанах до тях в очакване отпред или откъм кухнята да се появи друг пазач. С пистолет в ръка се ослушвах за звуци отвътре и отвън. Миризми на дъб, бор и почистващи препарати изпълваха къщата. Отвън избуха бухал. Пропя щурец. В самата къща не се чуваше нищо. Нито долу, нито горе. Нямаше тътрене на крака. Не скърцаха дъски. Никой не се приготвяше тихомълком да ме изненада. Изчаках още минута. Бухалът избуха отново. Пасторалната идилия на Лонг Айланд. Какво може да е по-обезоръжаващо от нея?

Не се появиха никакви пазачи, така че събрах кураж и пристъпих предпазливо в кухнята с готово за стрелба оръжие. Никой не се нахвърли върху мен.

От кухнята се излизаше в малък коридор, водещ към баня и малък кабинет. И там нямаше никого. Зад кабинета видях предната врата и дневна.

Спрях за момент, за да успокоя полудялото си от адреналина сърце, след което нахълтах в дневната. Благодарение на очилата за нощно виждане можех да различа всичко. Имаше черно кожено канапе с черни кожени фотьойли и огромен прозорец, гледащ към добре поддържана поляна и гората. Не се виждаха никакви облечени в черно фигури.

Огледах помещението, после отвън. Нищо не помръдваше. Нямаше сияещи зелени човешки силуети. Бързо пресякох дневната, като се придържах към сенките. Третата врата в отсрещния край ме върна обратно при килера и двамата безжизнени пазачи.

Първият етаж бе овладян.

Свалих предавателите на пазачите и ги смачках с крак, след което замъкнах телата в банята, заключих, напъхах две клечки за зъби в ключалката и ги счупих. Макар да не ми се вярваше удареният с палката да се свести, за всеки случай реших да последвам съвета на Нода и да стрелям в главата му. Решението ужасно ме смущаваше и повдигаше още морални въпроси за обмисляне, но не сега. Кратката версия бе, че тези типове бяха прекрачили границата с отвличането на дъщеря ми и засега се утеших с факта, че похитителите й са с един по-малко.

Тръгнах нагоре по стълбите, като държах пистолета зад бедрото си и гледах да стъпвам абсолютно безшумно.

Горе имаше къс коридор с три врати. Предположих, че водят към две спални и баня. От третата врата се появи глава и погледна към мен. Помахах с лявата си ръка и стрелях с дясната. Първият куршум не улучи, но аз продължих да стрелям, без да спирам да вървя напред, и вторият и третият улучиха главата и гърлото. Щом боецът на Сога падна, бързо отстъпих до стълбите и се проснах на пода, опрях лакти на дебелия килим и насочих пистолета по дължината на коридора, за да мога бързо да открия огън, ако се появи четвърта фигура.

Останах така цяла минута, после още една. Нищо. Запълзях по корем напред и побутнах първата врата. Никакво движение. Влязох бързо, снишен. Пак нищо. Повторих упражнението с втората врата. Баня. Празна. Предпазливо доближих третата врата, като прекрачих тялото. Този път се движех бавно и приведен.

Отляво имаше гардероб, а до отсрещната стена — голямо двойно легло с някакво тяло под тъмносиня завивка.

Отворих вратата на гардероба с цевта на пистолета.

Чисто.

Надникнах под леглото.

Нищо.

Изправих се в цял ръст.

Джени лежеше напълно неподвижна, с лице, заровено във възглавницата.

Сърцето ми спря. Бях закъснял! Точно както се бях опасявал, след началото на престрелката дъщеря ми беше престанала да е преимущество за тях и те я бяха убили. Доколкото можех да преценя, я бяха удушили с възглавницата.

„Първо Ейбърс, а сега и Джени“.

Свлякох се покрай стената. Очите ми смъдяха, всичко около мен се въртеше.