Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (62)

61.

От прозореца си виждах в далечината Манхатън и небостъргачите, които се забиваха в мъгливото жълто небе. След като самолетът ми кацна на летище „Кенеди“, грабнах сака си от багажника над седалката и хванах такси до един хотел на Трийсет и осма и Девето авеню. Минах през зле осветеното лоби с прашен полилей, линолеум на черни и бели квадрати и две очукани канапета от червен винил. Вратата в дъното водеше към долнопробен коктейлбар с още червен винил. На смътната светлина в бара успях да различа добре ушити летни сака, но не и лица. Елегантно облечени мъже на Трийсет и осма и Девето?

Качих се с разнебитения асансьор до петия етаж и почуках на врата с олющен орехов фурнир, който сигурно е бил нов преди осемдесет години. Вратата се отвори. Влязох. Вратата се затвори. Нода стоеше в полумрака с мобилен телефон и пистолет в ръце. Светлината бе приглушена, завесите бяха спуснати. В стаята имаше двойно легло с избеляла покривка с нещо като герб на нея, кафяв килим с изтъркани в него пътеки и грозно кафяво бюро с повече драскотини по плота, отколкото бяха дупките по автострадата.

— Ченгетата идват — каза Нода. — Партньорите те поеха от летището. Потвърдиха, че не те следят.

— Джордж ли се беше разположил долу в бара?

— Че кой друг?

Нода носеше сиви летни панталони и черно поло под тъмносиво сако. Под сакото се криеше кобур.

Посочих пистолета.

— Бил си зает.

— Взех го назаем от нашите сътрудници. Джордж също е въоръжен, имаме и трети за теб.

Подхвърли ми малък „Браунинг“ и аз го пуснах в джоба на якето си.

След две минути на вратата се почука. Нода извади пистолета си и кимна. Погледнах през шпионката и отворих. Рена влезе заедно с непознато цивилно ченге и тъмнорус тип с жилаво тяло, масленозелен италиански костюм и светлосиви очи.

Нода прибра пистолета.

— Успя — казах на Рена.

— Пътуването може да се окаже и еднопосочно. Снощи се чу, че ако това не реши случая с Японския квартал, по-добре направо да се прибирам вкъщи и да не стъпвам в участъка.

Съчувствах на приятеля си. В Сан Франциско властите се криеха зад говорители и обвиняваха Рена. Запознати бяха нарекли решението на лейтенанта да поеме случая с Японския квартал „служебно самоубийство“. Аз и неколцина съмишленици обаче гледахме на нещата по различен начин. С включването си Рена беше постъпил правилно. Ако оставиш убийството да остане ненаказано, как ще се гледаш в огледалото сутрин? Проблемът бе, че тези неща се случваха твърде често. С всички ни. Когато се изправяме пред собствените си Японски квартали, мнозина от нас бягат. Кръшкаща половинка, предателство в офиса, роднина с неизлечима болест — каквото и да е, ние обръщаме гръб на проблема, вместо да се изправим срещу него. Знам го много добре. Бях се заврял в дупка и останах там осем месеца след смъртта на Миеко.

Борбата на Рена беше различна. Той беше на пангара, защото нямаше резултати. Истината е, че разследването невинаги стига до успешен завършек. Ако затвориш седемдесет процента от досиетата, направо влизаш в шампионската лига. Но дори там има провали. От самото начало двамата с Рена знаехме, че има голяма вероятност убийството в Японския квартал да се прибави към нерешените.

— Имам и друга новина — тихо каза Рена.

Тонът му беше такъв, че изстинах до мозъка на костите си. Да не би да бяха открили тялото на Джени? Или Кейси бе пуснал Дермот да вилнее на воля?

— Ейбърс не оцеля.

Всички загледахме намръщено пода.

Неволно от гърдите ми се изтръгна стон. Обърнах гръб на останалите, напъхах ръце в джобовете си и опънах плата с все сили. Прехапах устна, докато не усетих вкуса на кръв.

Нечия ръка докосна рамото ми.

— Ще има време да го оплачем както трябва, когато всичко това приключи — каза Рена. — Сега трябва да се съсредоточим върху живите.

Тоест върху Джени. Поех дълбоко дъх и се стегнах.

— Добре. Да приключваме. — Обърнах се и попитах:

— Това ли са момчетата ти от Ню Йорк?

— Да. Джейми Маккан, Джим Броуди.

Стиснах ръка на цивилното ченге.

— Съжалявам за загубата ти — каза той. — Ирландец ли си?

— По бащина линия.

— Добра линия. — Беше едър и як, горе-долу на възрастта на Рена.

Рена се окашля в юмрука си.

— А това е Люк.

— Името или фамилията?

— Просто Люк.

— А. — Ръкувахме се.

— Той е попълнение от агенцията — каза Маккан.

— Каквито и връзки да сте задействали, разкриха пътища, които бяха задънени от десетилетия. Същинско нюйоркско чудо. Разполагаме с пълна подкрепа всеки момент, когато ни потрябва. Спецчасти, антитерористични отряди, въздушно осигуряване и Люк.

Е, какво да кажа? Козава наистина бе отворил някои врати.

— С какво се занимаваш, Люк?

Люк фокусира леденосивите си очи върху мен. Ирисите му бяха малки студени дискове, които като че ли регистрираха всичко в стаята без никаква емоция или коментар. Във външността му май имаше нещо скандинавско — и ползваше скъп одеколон.

— Предимно с разчистване на боклуци. Днес ще ти пазя гърба.

— Нода се занимава с това.

— Може да продължи да го прави, но ще го правя и аз.

— Освен ако не те натоваря с нещо друго?

— Да.

Кимнах и представих Нода. Последваха още ръкостискания.

— За мен е удоволствие — каза Рена. — Говориш ли английски?

— Че как. Да ти кажа ли „бе-е-е“ буква по буква?

— Майтапчия. Оставаш.

Телефонът на Нода избръмча. Той го отвори и каза на английски:

— Да?

Заслуша се и изсумтя.

— Само един? Светлозелени очи, кафява коса, черен костюм на райета, прилича на брокер?

Погледна Рена, Люк и Маккан.

— Чий?

Рена като че се обърка за момент, после каза:

— Мой. Боклук вътре, боклук отвън.

— Ако искаш да бъде изнесен, само кажи — рече Люк.

Рена се ухили.

— Ще го имам предвид.

— Пусни го — каза Нода по телефона.

Минута по-късно отново се почука. Рена посегна към дръжката на вратата и Нода и Люк извадиха пистолетите си. Рена видя движението, изчака секунда и открехна вратата съвсем лекичко.

— Закъсня — каза и пистолетите тихомълком се прибраха в кобурите под мишниците.

Дюмонд влезе с твърда крачка и кимна сериозно.

— Господа.

— Боб Дюмонд — каза Рена. — От кабинета на кмета на Сан Франциско. — Представи по име всички присъстващи и отново последваха ръкостискания.

— Няма да ви се пречкам, господа — заяви Уставния с открита и чаровна усмивка. — Вие сте професионалистите.

Колкото и да беше безупречен, беше застанал на правилната страна. Може би имаше повече качества за кмет, отколкото си мислех.

Маккан се ухили.

— Политик, който ни харесва и няма да се пречка? Още едно нюйоркско чудо. Сигурно е Коледа.

Дюмонд сви рамене сговорчиво.

— Трябва да докладвам нещата такива, каквито ги виждам, но бъдете сигурни, че всички искат на този кошмар да бъде сложен край.

— Кметът ми каза, че ще прати Гейл — каза Рена.

Дюмонд се изкашля в юмрука си.

— Промяна в стратегията. Гари ви вярва безусловно, но, такова, иска Гейл да е плътно до него, ако нещата, нали разбирате, тръгнат на зле и се наложи да оправя кашата.

Рена ме погледна като човек, примирил се със съдбата.

Свих рамене и се обърнах към всички.

— Добре, приключихме с представянето. Последна проверка. Всеки си знае ролята. Стартът е телефонното ми обаждане до Лиза Хара утре в девет сутринта. Имате цяла вечер за последни подготовки, но утре рано трябва да сте по местата си. Очаквам Сога да подслушва телефона на Лиза, а до изгрев-слънце ще са се закачили и за моя телефон в хотела. Рена, някакви промени при теб?

— Както каза Боб, искат всичко да приключи.

— Маккан?

— Готови сме. Тук и сътрудниците в Джърси, Лонг Айланд и Кънектикът. Накъдето и да тръгнат нещата, всичко е покрито.

— Добре.

— Всички хора ли ще са ни нужни? — попита Маккан.

— Надявам се да са достатъчно. Ще ни трябва също и покриване по море. Забравих да го спомена.

Маккан изгледа скръбно Рена.

— По дяволите, Франк, тук вече ме хващате натясно. С теб се познаваме отдавна, но аз съм в бранша от двайсет и пет години и досега не съм виждал такава операция. Вече имаме повече хора по земя и въздух, отколкото цялата китайска армия. Просто не мога да повярвам.

— Искаш доказателство ли? — попитах аз.

Маккан вдигна ръце.

— Не бих отказал нещо.

Обърнах се към Нода.

— Нещо против?

Нода сви рамене и свали яката на полото си. Розово кафеникав белег, малко по-светъл от естествения цвят на кожата и с ширина около сантиметър, минаваше през шията му под челюстта и продължаваше от двете страни до ушите. Лъщеше от сложения мехлем.

— Проклет да съм! — промърмори Маккан.

Но сега вече всички знаеха за начина, по който ни бяха приели в селото.

Люк пристъпи напред.

— Може ли?

Нода му кимна и Люк огледа раната и се намръщи.

— Какво има? — попита Маккан.

— Белегът е от подсилен флексикабел. Много лек и тънък. Не се къса, може да бъде срязан само от моторна резачка. Високотехнологично въже, струва по сто долара за десет сантиметра. Съветвам ви да следваме всички съвети, които ни дават тези мъже.

 

 

— Екипите ви готови ли са?

— Да — каза Кейси.

— Да — каза Дермот.

„Добре — помисли Оги. — Осем от най-добрите ми хора са на фронтовата линия. И други осем изпълняват допълнителни задачи. Шестнайсет бойци с общо четирийсет и осем убийства. С двамата ми чираци и самия мен това прави деветнайсет души на място“.

Малкото допълнителна застраховка никога не вреди. Многото допълнителна застраховка беше запазена марка на Сога. Може би беше малко прекалено за някакъв си антиквар и хората му, но Японският квартал беше осигурил чек за два и половина милиона, така че мерките си заслужаваха.

— Както и преди, вие двамата трябва лично да се погрижите за Броуди.

— Да, господине — отвърнаха те в един глас.