Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (27)

26.

20:30

Рие Мори, съпругата на лингвиста, живееше зад храма Сенгакуджи, където през 1703 г. били погребани четирийсет и седемте ронин^[1]. Три века по-късно посетителите все още палят благовония в тяхна чест и ароматният дим все още се стеле над гробовете им, преди да се издигне над стените на храма и да се понесе към околните квартали — напомняне, че предателството в миналото все още не е забравено.

На половин пряка от къщата Нода спря зад кафяв джип „Мазда“ и изключи двигателя. Няколко минути седяхме мълчаливо в мрака. Не горяхме от желание да се нагърбим с очакващата ни задача, но трябваше да я изпълним, ако искахме да допълним с нещо мижавите улики, с които разполагахме.

— Тиха вечер — рече Нода.

— Прекалено тиха.

Детективът изсумтя.

— Като шамар по бузата.

Стомахът ми се сви на топка.

Гледахме към дома на лингвиста в безлунната нощ, а по предното стъкло пълзяха синьо-сиви струйки дим. През 1701 г., когато един корумпиран служител на шогуна оскърбил младия благородник Асано, като поискал подкуп, преди да го научи на протокола за приемане на пратеник на императора, Асано се разгневил и извадил меча си. Не ударил бюрократа на шогуна, но според тогавашния закон дори подобна заплаха срещу представител на властта се тълкувала като измяна и се наказвала със смърт. Така няколкостотинте самураи на Асано останали без господар и препитание и били принудени да започнат тежкия живот на ронин.

Разгневени от бездушието на, чиновника, четирийсет и седем самураи чакали две години, докато шпионите на шогуна следили всяко тяхно движение. Една нощ нападнали луксозната резиденция на бюрократа и му отрязали главата. Когато преминали през града, за да оставят трофея си на гроба на господаря си, самураите тутакси се превърнали в герои заради изправянето си срещу несправедливата власт в една все по-корумпирана епоха.

А това било лоша новина за шогуна.

Той се озовал в капан.

От една страна, неговият подчинен злоупотребил с властта си. От друга, първо Асано, а после и бившите му храненици вдигнали ръка срещу шогуната.

Стигнало се до типично японски компромис. Шогунът похвалил самураите за тяхната вярност и им дал правото да умрат с чест като войни, вместо да бъдат екзекутирани като обикновени престъпници заради предателството им.

И до днес хората почитат верните четирийсет и седем за опълчването им срещу самозабравилата се власт. И имат основателна причина за това. С падането на шогуната през 1868 г. властимащите сменили една бюрокрация с друга и днешните държавни служители се наслаждават на почти същата власт над обикновения японец. Съвременният живот в Япония е бъкан със сложни регулации и бюрократични пречки, които те спъват на всяка крачка.

Нода загледа как струйка дим изпълзя по стъклото.

— Готов ли си?

— Когато кажеш.

— Не забравяй, ти водиш.

— Не съм забравил.

— Ако не можеш да се справиш с това, никакво пътуване до Сога.

— Ясно.

— Е?

— Да действаме.

Излязохме в нощта и тръгнахме към къщата — нова двуетажна постройка, прясно боядисана в бяло. Къса пътека с макове от двете страни водеше към лакирана дървена врата с месингово чукче във формата на вишнев цвят. Ударих чукчето по металната пластинка и след малко чухме тътрене на пантофи.

Вратата се отвори и Рие Мори ни покани да влезем. Събухме си обувките и обухме пантофите за гости, които ни чакаха на издигнатата площадка, след което госпожа Мори ни отведе покрай малката кухня в дневната. Седнахме на бяло канапе. Тя се настани на бял стол и ни наля зелен чай.

Нода прочисти гърлото си.

— Това е господин Броуди. Споменах за него в телефонния ни разговор. — После се облегна и ми даде зелена светлина с кимане, което казваше „хайде да те видим“. Съмнението ясно личеше в присвитите му очи.

Госпожа Мори се поклони за втори път. Имаше дълъг нос с висока гърбица и издължена челюст, които й придаваха онова конско изражение, което може понякога да се види на старите отпечатъци. За посещението ни Рие Мори беше облякла бежова ленена пола и светлокафява копринена блуза със светлолилави цветя. Косата й беше черна, матова и прибрана назад с тъмнокафява лента. Черна връв стягаше кръста й, подчертавайки лекото издуване отдолу.

— Съжаляваме, че ви се натрапваме в събота вечер — започнах аз.

— Ще се радвам да ви помогна с каквото мога — отвърна тя с любезно равен тон.

Апартаментът беше пълен с блестящи домакински уреди, дневната беше безупречно чиста. Нищо нямаше следи от употреба. Японските младоженци започват живота си на чисто. На лавиците от полиран кедър бяха подредени стереоуредба, телевизор, цифрова камера и лаптоп. Съвсем нови. На най-долния рафт имаше книги и албуми. Гръбчетата на албумите бяха грижливо и непохватно надписани на очарователно наивен английски — НАШАТА СВАТБА, НАШИЯТ МЕДЕН МЕСЕЦ НА ХАВАИТЕ, НАШИЯТ ДОМ. На масичката пред нас бяха пръснати женски списания.

— Бихте ли ни казали кога за последен път разговаряхте със съпруга си? — попитах аз.

— В деня, когато отиде на онова място.

— След като отседнал в риокана ли?

— Да.

— По кое време ви звънна?

— Малко след три.

— За какво разговаряхте?

Тя прокара длан през скута си, за да изглади полата.

— За пътуването му с влака стрела, за селото, за това колко е развълнуван.

— Развълнуван?

— След като разговаря с господин Нода, той откри, че канджи не се среща в нито един речник. А винаги е смятал, че го има там.

— Как се е получило така, че го е имал в базата си данни?

— Откри го в някакво старо комюнике.

— Сигурна ли сте?

— Аз допълвам базата данни на съпруга си в свободното си време, макар че напоследък изоставам. — Пръстите й леко погалиха заобления й корем.

— Вие ли вкарахте този канджи?

— Да.

— Значи сте виждали източника?

— Да. Беше съобщение от дребен воин даймио до високопоставено лице в района на Сога-джуджо, с което уведомява за предстоящото си посещение. Типично писмо от онова време. На места текстът се четеше трудно. Докато господин Нода не показа своя пример, съпругът ми не беше сигурен, че е транскрибирал канджи правилно.

— Документът у вас ли е?

— О, не. Беше просто едно от хиляди рутинни писма, които съпругът ми преравя редовно. Само по себе си няма особена научна стойност.

— Значи той не е знаел какво означава този канджи?

— Не. Знаеше единствено, че е свързан с нещо в Сога-джуджо.

— Бихте ли показали снимка на съпруга си?

— Приготвила съм. Това е последната снимка. Направена е преди два месеца.

Госпожа Мори ми подаде цветна снимка, на която стоеше до красив мъж с фина черна коса, прибрана назад от решителното му чело. Ичиро Мори гледаше някъде зад обектива и около него се носеше изпълнената с очакване атмосфера на човек, готов да втурне към света и да го повали.

— Имате ли да ни кажете нещо друго?

— Не мисля. Нищо не се е променило.

— Ще открием съпруга ви или онези, които… са го отвлекли.

Госпожа Мори кимна изящно и спокойно.

— Уверена съм, че ще направите всичко по силите си, но черпя утеха от мисълта, че съпругът ми е прекарал последните си дни в търсене на нещо, което му харесваше най-много на този свят. Ако е приключило, нашето време заедно бе кратко, но достатъчно.

И погледна в очите първо мен, после Нода.

„Кратко, но достатъчно“. Фразата отекна болезнено в гърдите ми.

Седнала на ръба на стола си, госпожа Мори ни се поклони дълбоко.

— От дъното на душата си ви благодаря за загрижеността. Зная, че ще направите каквото можете, но трябва да разберете, че съпругът ми сам си беше господар. Такъв беше в колежа, такъв си остана и след това.

„Беше. Остана“.

В очите й видях прошка за всичко, което може би сме направили или си въобразяваме, че сме направили, за да докараме съпруга й до този край, какъвто и да се окажеше той. Видях дълбока искреност. Безкрайно разбиране, което сякаш не бе от този свят. Тя живееше едновременно в настоящето и вече отвъд изчезването на съпруга си и щеше да го запази жив по свой собствен начин.

Нода изсумтя и примигна под непринудения й поглед.

— Благодаря и на двама ви, че дойдохте — рече Рие Мори.

— Довиждане, госпожо Мори — казах аз. — Ще направим всичко по силите си.

Тя отново сведе глава.

— Ще бъде онова, което е писано.

Нода стана и се поклони дълбоко. Последвах примера му. После излязохме, зашеметени от кратката аудиенция. Само с няколко скромни думи госпожа Мори ни беше предложила облекчение без никакво колебание, горчивина или обвинения.

Докато вървяхме между маковете към колата, си напомних, че има и хора, които живеят на други нива, и неволно сравних живота на Мори със своя собствен. След смъртта на Миеко бях копнял за един последен шанс да й кажа всички неща, които не бях имал време да й кажа, докато беше жива. И до днес, късно нощем, опасенията не ми даваха да заспя дълбоко и това се случваше по-често, отколкото ми се искаше да призная. От друга страна, семейство Мори бяха изживели живота си пълноценно, ден за ден. Рие Мори беше в покой със себе си, защото двамата си бяха казали нещата, които двамата с Миеко бяхме оставили неизказани. А онова, което не бяха споделили пряко, тя бе доловила с невероятния си усет.

Нода натисна педала. Мърмореше нещо неразбираемо, докато минавахме покрай храма Сенгакуджи и гробовете на четирийсет и седемте ронин.

С нова яснота внезапно разбрах непреодолимото им желание да отмъстят за господаря си.