Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (20)

19.

Някъде към полунощ — взирах се през прозореца към силуета на Голдън Гейт, едва очертан зад мъгливия воал — телефонът иззвъня.

Прекарвах много време в гледане на моста. Беше ми като пробен камък. Нещо в мен отвръщаше на неизразеното му обещание. Това бе и една от причините да наема този апартамент въпреки мъничките спални и високия наем.

Телефонът иззвъня отново. Джени беше горе и нямаше причина да се безпокоя за шума.

— Броуди.

— Нода десу — каза Нода на японски. — „Имам новини“.

Кунио Нода винаги говореше кратко и отсечено. Дори по телефона главният детектив на „Броуди Секюрити“ звучеше като изпълнен с енергията на вечно бдителен питбул. Беше симпатичен като градински камък и говореше по-малко и от такъв. Имаше плоско лице, проницателни очи и широки гърди на високото метър шейсет и пет тяло, на което хората инстинктивно правеха път, когато вървеше по улицата. Веждата под суровото чело прекъсваше там, където един сводник на якудза бе направил навремето неуспешен опит да изрисува лицето му с острието на ножа си, и белегът по никакъв начин не беше смекчил чертите на Нода. Можеше да мине за местен бияч, ако не бяха очите му.

— Какви новини? — попитах аз. — За Лиза ли?

— Чигау. Мондай да — изсумтя той.

„Не. Неприятности“.

— Слушам.

— Лингвистът е изчезнал — кратко каза той, сякаш вербалните му усилия му бъркаха в джоба. От време на време, когато бе в игриво настроение, успяваше да навърже десетина думи една за друга.

Изчезнал? Настръхнах.

— Имаш предвид детето чудо, в чиято база данни фигурира символът ли?

— Да.

— Къде е отишъл?

— В Сога-джуджо.

Селището, свързано с канджи.

— Не му ли каза да стои настрана?

— Мочирон — рязко отвърна той. „Разбира се“. — Тръгнал на своя глава.

Въпросите ми станаха настоятелни.

— Обаждал ли се е на някого, след като е стигнал там?

— На жена си. Веднъж.

— Кога?

— Вчера следобед.

— От мобилен телефон ли?

— Не, от риокан. — От японска странноприемница. — Отседнал там.

— Обади ли им се?

— Веднага.

— И какво? — Понякога измъкването на отговори от Нода беше като да се опитваш да придумаш къртица да излезе на слънце.

— Излязъл на разходка и не се върнал.

Надеждата ми бе на път да се изпари.

— Сигурен ли си? Едва ли има по-безобидно нещо от един лингвист.

— Сигурен.

— Става дума за преподавател от Васеда, по дяволите!

— Преподавател, който открито разпитва за канджи, свързан с петорно убийство в Сан Франциско.

Беше изразил гласно и с прекадено много за него думи един от най-лошите ми страхове — случилото се в Японския квартал бе твърде жестоко и дръзко, за да е единично явление.

— Може и да си прав.

— Да. — От другата страна се чу шумолене на хартии.

С всеки час случаят ставаше все по-странен. СФПУ не разполагаше с нищо, аз не разполагах с нищо, улицата не разполагаше с нищо. Лингвист от Васеда посочва произхода на канджи, аз съм следен от човек, който определено не е от града, а после лингвистът отпрашва за Сога-джуджо и изчезва, вероятно давайки ни по този начин първата следа.

Канджи и лингвистът сочеха на запад — към Япония.

Шумоленето на хартия от другата страна се засили и зазвуча като радиошум.

— Май ще е по-добре да дойда — казах аз. — Ще се обадя да си резервирам билет.

— Направих го. „Джапан Еърлайнс“, девет сутринта.

— Определено има преимущества да работиш с професионалист — отбелязах аз.

— Кодът за потвърждение е някъде тук. — Зашумоляха още хартии. — Имаш ли нещо за мен?

Запознах го с разговорите ми с Хара, Лиза и Рена, след което му поръчах да провери действията на Хара по времето, когато магнатът е започнал да се интересува от високотехнологичната компания „Тек КюЕкс“. Накрая между другото споменах и историята със следенето ми и изчезването на опашката.

Нода се оживи.

— Виждал ли си онази уличка?

— Много пъти.

— Разкажи.

Описах му трите сгради без изход.

Нода изсумтя недоволно.

— Имаш ли оръжие?

— Да, защо?

— Носи го.

— Мога да се оправям. Знаеш го.

— Броуди, бърз си и те бива. Носи оръжието. Може да ти помогне.

Нещо стегна гърдите ми.

— Няма ли да ми посочиш причина?

— Въпросите могат да почакат, докато стигнеш тук. Ако стигнеш тук.

— Ако?

— Не се прави на герой. Повечето хора така и не разбират откъде им идва.

Внезапен шок разтресе цялото ми тяло. Казаното от главния детектив звучеше вярно, макар и да не разбирах защо.

— Идвай в Токио. Броуди. Те не убиват в задния си двор.

— Разполагаш ли с нещо?

— Това, което мисля, може да ни убие. Ела в Токио. Добереш ли се жив и здрав, ще говорим.

Връзката прекъсна.