Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (40)

39.

Пристигнахме в Токио в десет на следващата сутрин. В „Броуди Секюрити“ потърсих на бюрото си съобщение от Хара, но съобщение нямаше. Набрах прекия номер на магната. Отговори ми същата секретарка.

— Отново се обажда Броуди. Търся господин Хара.

— Господин Хара отлетя за Тайван, сър.

— Предадохте ли му съобщението ми?

— Да, сър. Той оценява, че сте се обадили.

— Пътуването му свързано ли е с „Тек КюЕкс“?

— Ще трябва да питате него.

— Да е казал нещо друго?

— Да, сър. Каза да продължавате в същия дух и че скоро ще се свърже с вас.

Да продължавам в същия дух? Нямаше откъде да знае какво правя. Или грешах?

— Нещо друго?

— Не, сър.

— Чудесно — казах и затворих.

Нода ме дръпна настрана. Трябваше да останем живи достатъчно дълго, за да съберем онова, което ни трябваше, но междувременно той искаше да извади от уравнението служителите на „Броуди Секюрити“. Иначе Сога щеше да си направи угощение с тях, както мечка гризли се угощава в река, пълна със сьомга.

— Можем ли да защитим другите, ако ги държим извън играта? — попитах го.

— Вероятно.

— Бива.

— Тук са в течение единствено Джордж и Наразаки. И Рена и хората му оттатък океана. Ще ни е по-лесно да защитаваме по-малко хора.

Така че теглихме чертата и елиминирахме част от товара.

Екипът по Японския квартал се събра в кабинета ми. Нода разказа перипетиите ни на Наразаки, който се съгласи, че не трябва да споменаваме за случая в Сога-джуджо. После извикахме Джордж и го накарахме да обещае, че ще пази тайна. Нямаше смисъл да плашим хората. Наразаки ме поздрави с първата успешна задача и когато възразих, че цялото шоу от началото до края принадлежи на Нода, партньорът на баща ми се усмихна многозначително.

В стратегическите промени на Нода влизаше и работата на Тору и Мари. Наразаки реши да продължим компютърното наблюдение, стига да можем да държим компютърните ни магьосници по-далеч от огневата линия. Двамата се бяха установили в югозападния ъгъл на офиса и в момента Тору хъркаше в едно армейско походно легло. Следяха на смени натрапника с мощен анти хакерски софтуер. Както обясни Мари, програмата действала като фиброоптична камера, напъхана в гърлото на човек, и осветявала цифровите следи на неканения гост. Като наблюдаваха софтуера, те научаваха в рамките на две минути кога нашият цифров „черен шапкар“ влиза, където и да било в Мрежата и докато сърфираше, програмата вървеше по оставената от него „пътека“ и разплиташе лабиринта от сайтове и електронни запушалки, използвани за прикриване на местоположението му. Снощи го били проследили през „Бразилнет“ до Истанбул и Мароко, преди да го изгубят в шума.

Докато седяхме в кабинета, една операция в ЕС премина на високи обороти и „Броуди Секюрити“ се опразни. След края на срещата ни звъннах на Рена с надеждата, че ще ме свърже с Джени, но той ме посъветва да я оставя на мира. Всичко било наред, Джени и детектив Купър се погаждали идеално. Помолих го да отдели още хора за охраната й и той ми каза, че началството за нищо на света нямало да се съгласи.

— Ще се съгласят, когато чуят какво стана тук — казах аз. Предадох му информацията за канджи, за хакера и как едва се бяхме измъкнали живи от Сога-джуджо. След първоначалния шок Рена каза, че ще разположи още двама души пред къщата, но че ще чуя воя на шефа му чак в Токио. Попита ме дали имам някакви доказателства за извършителите. Казах, че нямам. Свидетели? Не. Нещо, с което да може да покаже на началниците си, че работата върви и че има основания трима души да пазят Джени? В най-скоро време, отвърнах аз. Поговорихме по темата още минута и затворихме. Рена определено не беше доволен от липсата на конкретни улики.

Върнах се в хотела, взех душ, избръснах се, хапнах и подремнах. Сънят даде почивка на мозъчните ми клетки и те се отблагодариха, като размесиха парчетата от пъзела. Безопасността на Джени ме тревожеше много повече от заплахата от Сога. Все още не бях разговарял с нея и знаех, че безпокойството й несъмнено се трупа. Тя не беше в особено стабилно състояние, когато я преместихме в тайната квартира. Но пък поне утре сутринта трима души щяха да я пазят от всички страни.

Искаше ми се да обсъдя някои нови идеи с Нода. Обадих се на мобилния му номер и той ми предложи да поговорим на спагети при Мурата някъде към пет, преди вечерната навалица. Съгласих се и в уреченото време влязох в заведението, седнах на пейката срещу Нода и го попитах дали не идва направо от офиса.

— Да.

— Тору и Мари имат ли напредък?

— Почват да прегряват. Купих им сапун и билети за една обществена баня наблизо.

— А друг напредък?

— Проследиха сигнала до Лондон, Мадрид и Нова Зеландия.

— Тору каза ли кога ще получат резултати?

— Не.

Мурата се появи с две чинии зару-соба — домашната кафява паста бе потопена в ледена вода и поставена в червена лакирана чиния с бамбукова решетка, която позволяваше на спагетите да се отцедят. Докато готвачът поднасяше храната, долових слабия аромат на свежо смляна елда.

— Едно нещо продължава да ме озадачава — казах, след като отново останахме сами. — Когато ми се обади в Сан Франциско, ти ми каза да дойда в Токио, защото не убивали в задния си двор. Каза го и в Сога.

— Да. И какво?

— Откъде знаеш това?

— От третия.

— Онзи, който успял да се върне в Токио ли?

— Да.

— Какво каза той?

— Не е казал. А направи. Три седмици по-късно отлетя в Сапоро. И умря доста бързо.

Отговорът ме остави без думи. Нода пък с обичайната си лакомия се нахвърли върху храната.

Мъчех се да проумея значението на чутото. Зададох очевидния въпрос:

— И как умря?

Загледан в пастата. Нода се поколеба за първи път. Моментално разбрах, че се опитва да ме защити. И че отговорът му няма да ми хареса.

— Кажи — рече той. — В хотелската му стая. Не се събудил.

Пожар. По същия начин бе убита Миеко. Сърцето ми прескочи и помещението около мен затанцува. Бях замаян и имах чувството, че светът около мен се разпада. Нищо чудно, че Нода беше мълчал. Ако бях научил това по-рано, щях да откача в Сога и сега и двамата щяхме да сме мъртви.

Опитах се да се овладея и казах:

— Да видим дали съм те разбрал правилно. Чакали са, докато напусне Токио, така ли? Цели три седмици?

— Да.

— Какво означава това за нас?

— Не знам. Открит ловен сезон, когато излезем извън града?

— Господи, Нода!

— Разбира се, ти си на мушката им още от Сан Франциско.

Което означаваше, че след пет години работа под носа на Сога, Нода се е набутал в кашата доброволно.

— Какво друго ти каза третият? — попитах.

— Почти нищо.

И продължи със спагетите. Моят апетит беше изчезнал и пастата, която Мурата бе приготвил с такова внимание, си оставаше недокосната в чинията.

— Е, имам някои нови идеи по темата — казах след малко. — Мисля, че знам защо Токио е безопасно място.

— Защо?

— Защото е твърде близо до дома.

— Техният ли?

— Не. На клиентите им. Съществена разлика.

Нода премисли идеята, докато нагъваше спагетите.

— Възможно е — каза, след като преглътна.

Споделих теорията си. В тъмния коридор на риокан съдържателката ни беше казала, че геният на клана Оги бил в това, че обслужват властимащите. Според интерпретацията на Такахаши символът канджи намеквал, че Сога премахва владетели. А както знаем от историята, кралете враждуват с други крале. В Япония това са различните военачалници, шогуни и даймио. И желаещите да станат шогуни. Тогава, както и сега, властта се установявала в столицата Едо, сега Токио, център на правителството и на големия бизнес. Токио е безопасно място, защото основните клиенти на Сога живеят в столицата от векове. Четвърт от населението на Япония живее в града и околностите му и Сога не би могла да напълни цялото място с трупове. Затова, за да успокоят клиентелата си и да осигурят дълъг живот на начинанието си, „унищожителите на крале“ обявили японската столица за недосегаема. Просто добро бизнес решение. Накрая сложих черешката на тортата — смятах, че базата на Сога е някъде другаде, защото селото бе твърде изолирано, а агентите изглеждаха твърде млади.

През няколкото минути, нужни му за обмисляне на идеята ми, Нода омете чинията и добави към соса малко соба-ю, горещия бульон от елдата, за да направи супа. Отпи и кимна одобрително — жест, който бях виждал да отправя към баща ми по времето, когато се мотаех из „Броуди Секюрити“.

— Изглежда резонно.

— Мислиш ли?

— Включва всичко. Няма празни места.

— Което означава, че работата на Тору и Мари е изключително важна. Ако успеят да проследят хакера, ще разберем къде е базата им.

— Да не искаш да кажеш, че ще чакаме да светне лампичката?

— Да. Или имаш по-добро предложение?

— Не, но…

— Но какво?

— В Сога прекрачихме границата. Така че внимавай.

Иначе казано, дори да не ни убият в Токио, противниците ни можеха да направят куп други неща.

 

 

Излязох в летния зной. След прохладата на заведението жегата ме блъсна в слепоочията, а от ярките лъчи, отразяващи се от тротоара, ме заболяха очите. Докато вървях към страничния вход на нашата сграда, до тротоара спря черна лимузина.

Двама здравеняци, високи по метър и осемдесет, без вратове и с рамене като каменни бойници, слязоха бързо от дългото возило и се озоваха от двете ми страни.

— Вие ли сте Броуди? — попита единият.

Пулсът ми се ускори. Сградата беше зад мен и бях хванат натясно.

— Да — отвърнах. — Защо?

Протаках. Печелех време. Давах възможност на Нода да ме забележи. Той бе останал да каже няколко думи на Мурата, който сигурно беше нещастен, че съм оставил приготвената с такива грижи храна недокосната.

— Елате с нас, ако обичате.

Ако обичам? Онзи зад мен се пресегна и отвори задната врата. Мислите ми препускаха, мъчех се да проумея сцената. Двамата бяха с черни костюми и тъмни блузи. В едрите им тела се долавяше пъргавина — може би владееха по едно-две бойни изкуства — но и двамата будеха повече асоциации за тъмни алеи и среднощни побои, отколкото за акробатика в черни дрехи.

Частни мутри?

Гърлото ми се стегна. Дори да бяха само наети охранители, едно неочаквано возене в анонимна кола пак щеше да ми е неприятно. В Япония в сенките винаги се спотайват невидими сили.

Огледах лимузината. Имаше затъмнени стъкла и малко японско знаменце в ъгъла на предния капак. Намирисваше на нещо официално. Хвърлих поглед към костюмираните булдози и забелязах у тях същата надута гордост. Опасенията ми се смениха с надежда. Самоличността на господаря им си оставаше скрита, но високият му статус беше на показ.

Някой се намесваше.

Забелязах движение в ресторанта. Нода беше станал.

Пристъпих към автомобила. Нода излезе след секунди, видя обстановката и без да каже нито дума, тръгна в обратната посока.

Докато влизах в колата, дискретно се озърнах назад. Нода беше извадил телефона си и набираше номер.

Помислих, че може би е време да поема един преценен риск.