Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (34)

33.

Бяхме се прибрали в стаята си. Нода глътна две хапчета и ми подаде шишенцето.

— Нонде.

„Вземи“.

— Какво е това?

— Ще те държи буден.

Умората от полета наистина можеше да забави реакциите ми. Изгълтах две таблетки — доверявах му се сляпо.

— Мислиш, че ще дойдат ли?

Страхът и скептицизмът ме дърпаха в противоположни посоки и вече започвах да размислям.

— Ако решат, че представляваме заплаха — каза Нода.

— Биха могли и да ни игнорират.

— Биха.

— Безпокоиш ли се?

— За начина — да.

Наистина, въпросът бе точно в това. Можехме само да гледаме и да чакаме. С помощта на хапчетата премахнахме елемента на изненада от арсенала им, но нощта си оставаше на тяхна страна. Как ли щяха да я използват?

По време на отсъствието ни ниската маса беше изместена в ъгъла на стаята и бяха приготвени две ниски японски постелки. Двамата с Нода се изкъпахме и се облякохме в подобни на кимоно пижами с тъмносини колани.

Преди да изгасим светлината, Нода извади от чантата си деветмилиметров пистолет, вкара патрон в цевта и зави на дулото двайсетсантиметров заглушител. Остави оръжието до десния си крак, за да може да го вземе бързо.

— Сериозен заглушител — отбелязах аз.

— Трябва да сме много тихи.

— Подготовката е всичко.

— Помага — съгласи се той. — Понякога.

 

 

След десетина минути Нода угаси лампата и стаята потъна в дълбокия, характерен за провинцията мрак. Скоро започнах да се унасям.

Хапчетата на Нода действаха постепенно. Минутите минаваха, а аз ставах все по-бодър. Усещах леко изтръпване в крайниците. Долавях пулса си в ръцете, краката и тялото. Мускулите ми се свиваха и отпускаха.

Очакването и тревогата заемаха поравно мислите ми. Започнах да си давам сметка за звуците вътре и отвън — мърдането на краката на Нода, лекия полъх на вятъра през решетката прозореца. Някъде в риокан хълцаше водопроводна тръба. Среднощният вятър шумолеше в листата на бамбуковата горичка зад странноприемницата.

Дишането на Нода бе равномерно и леко. Часовете минаваха. Напрежението ми започна малко по малко да се уталожва.

Последните празнуващи се прибираха по домовете си. Чувах пиянски дрънканици, викащи след децата си майки, виещо куче някъде в далечината. Звуците на природата бавно сменяха празничната глъчка и селото се смълча. Запяха щурци и жаби. Песента на щурците беше изпълнена с живот, също като шамисените. Мъжките жаби устройваха истински концерт, по-силните и отекващи призиви привличаха женските. Но ако бяха твърде шумни, някой крилат хищник можеше да се спусне отгоре им.

Нашите хищници също дойдоха отгоре.

 

 

Един панел в покрива се плъзна настрани и някой скочи беззвучно на пода, като присви колене, за да поеме ускорението. Меките обувки не издадоха нито звук, с изключение на тихото скърцане на татамито под внезапната тежест.

Сърцето ми заблъска в гърдите. Преструвах се на заспал, очите ми бяха отворени едва-едва, миглите разделяха помещението на сегменти. Надявах се Нода да прави същото. Сега беше моментът да разбера дали имам някакъв шанс да спечеля одобрението му. Дишах бавно и равномерно. Дадох си сметка, че хапчетата на Нода са ни спасили — ако бяхме заспали, щяхме да умрем в съня си, без да се съпротивляваме и без дори да разберем, че си отиваме.

Гъвкав и тъмен, натрапникът се дръпна наляво и погледна нагоре към партньора си, чиито крака вече се подаваха през отвора. Другарят му скочи също толкова беззвучно. „Жена“ — помислих си. Двамата останаха напълно неподвижни в продължение на близо пет секунди.

Лека пот изби по тялото ми. Бяха добри. Невероятно добри. Някакъв глас в главата ми закрещя да бягам. Не му обърнах внимание.

Взирах се в двамата неканени гости. Бяха целите в черно. Лунната светлина, проникваща през шоджи, се отразяваше в блестящите повърхности на стаята, но се поглъщаше изцяло от черните дрехи. Едва различавах тесните колани с халки и някакви висящи от тях предмети. Не бяха масивни, не изглеждаха тежки и не хвърляха характерните метални отблясъци, но повечето със сигурност бяха твърди, може би изработени от оксидирана титанова сплав. Леки и модерни инструменти и оръжия. Също като подслушващото устройство, открито от Тору в „Броуди Секюрити“.

От моята страна на стаята облечена в черно ръка се плъзна към колана. Инстинктът и обучението взеха връх. Наблюдавах ръцете и бедрата. Всеки мой нерв и мускул беше опънат до скъсване. Движението на мъжа бе бързо и плавно и когато ръката му се вдигна — държеше нещо дълго и тънко — аз се претърколих настрани. Нещо се заби в постелката ми точно там, където лежах допреди миг.

Нода простреля нападателя два пъти, куршумите се забиха един до друг в дясната част на корема и той рухна на пода. Жената клекна, претърколи се, присви се, за да представлява по-малка мишена, извади нож и замахна към Нода.

Дулото на пистолета се завъртя наляво, следвайки я и изплю два куршума. Те се забиха в тялото й миг преди тя да хвърли ножа. Ударът промени траекторията и острието се заби в татамито на сантиметри от стъпалото на Нода.

Главният детектив не беше помръднал. Бе ликвидирал двамата нападатели, държейки пистолета плътно до крака си. Оръжието беше скрито, само краят на заглушителя надничаше над бедрото му. С никакво движение не беше издал атаката си и не бе привлякъл вниманието им. Много хитро и много професионално.

„Само един се измъкна. Другите двама не успяха“.

Тръпки полазиха по гърба ми. Макар да бяхме предупредени, Нода беше получил по-малко и от две секунди предимство. Надигнах се предпазливо. Ужасът сякаш се беше просмукал в костите ми.

— Не пали лампата — каза Нода.

— Не съм и помислял. Господи, какви са тези?

Нода вдигна пръст пред устните си.

— Тихо. Водим се мъртви.

Дълбоко в гърдите ми се размърдаха някакви първобитни сенки. Бях пътувал към Сога, обхванат от яростта на ловец, а сега бях погълнат от ужаса на преследваната жертва. Едва сега усетих с пълна сила сериозността на положението ни — намирахме се в малка стая на малък риокан в малко японско село, напълно изолирано от останалия свят, а отвън ни чакаха кой знае колко облечени в черно убийци.

Бяхме в капан. Колата със сигурност се охраняваше. Щяха да ни ликвидират в мига, в който стъпим на паркинга. Единственият начин да се измъкнем бе с колата под наем, която бе на километри оттук, от другата страна на планината.

Нода пусна по още един куршум в главите на нападателите.

— Кои са те? — попитах тихо. — Наемници? Частна армия? Или нещо друго?

— Хлебарки.

— Знаеш какво имам предвид.

— Вече са с двама по-малко.

— Не би било зле да получим малко отговори — отбелязах.

— Не сега. Няма начин да ги докоснеш, без да бъдеш убоден. А едно убождане…

— Така казваш ти.

Нода рязко кимна към забития в постелката ми стоманен нож.

— Така казва онова там. Отрова по острието. Този до мен е с отрова по дръжката.

Приклекнах, за да разгледам по-добре. Острието на забития в постелката ми нож беше покрито с нещо мазно и лъщящо. Оръжието беше двуостро и назъбено. Сърцето ми отново заби лудо. Ножът на Гостенчето беше същият.

— Онзи, с когото се сблъсках в Сан Франциско, имаше същия нож. Изглежда труден за използване.

— Значи е бил от Сога. Те си падат по еднопосочните оръжия.

— Еднопосочни ли?

— Не можеш да ги хвърлиш обратно по тях.

— Защо?

— Заради особения им баланс.

— Но пък можеш да ги наръгаш.

— Ако успееш да ги доближиш. И ако отровата не те довърши преди това.

От острието се носеше лек аромат.

— Каква е тази миризма? Магнолия ли?

— Екстракт от местен храст. Убива за секунди.

Не беше нужно да питам откъде знае.

Огледах неуспелите убийци.

Черни дрехи, черни качулки и черни меки чорапи с дебели ходила.

Бяха облечени в черно от глава до пети.

Използваха отрова.

Използваха еднопосочни оръжия.

Семейство Накамура не бе имало никакъв шанс.

Дъщеря ми също не би имала.

— Трябва да осигуря по-добра защита на Джени — казах тихо.

— На второ място в списъка — изсумтя Нода. — След като научим каквото можем тук.

— Можем да започнем с униформите им. Приличат на екипировка на специалните части, само че са подобри.

Нода докосна плата на прасеца на жената, после и на гърдите й.

— Тънка материя. Изключително лека. Специално изработена.

Сажди покриваха частите от лицето, които се виждаха през отворите на маските. Бялото на очите бе скрито от контактни лещи във формата на бадем, които бяха прозрачни в средата. Неволно потръпнах. Тези не бяха обикновени наемници. Бяха по-развити, по-усъвършенствани.

— Постъпи правилно — казах тихо.

Плътта под черните екипи бе стегната, развита и мускулеста като на професионални атлети. Запитах се как ли изглеждат лицата им под маските. Дали ги бях видял по-рано? Дали мъжът беше същият, когото бях хванал да ме гледа, когато се обърнах неочаквано?

— Не си правят труда да отправят предупреждения и заплахи — отбелязах.

— Да.

— Мисля, че злоупотребяваме с тукашното гостоприемство.

— Като майка през първата брачна нощ.

— Задният изход е през кухнята.

— Вземай багажа — каза Нода. — Ще се преоблечем отвън. Справи се добре.

— Как го реши?

— Жив си.

Нарамих двата сака и си помислих, че животът ни беше зависел изцяло от инстинкти, неясно предупреждение и четири хапчета.

На какво се бяхме натъкнали? Още нямах отговор на „кой“ и „защо“, но сега знаех „какво“ — и ми се искаше да не знаех.

Защото както и да разглеждах сцената пред мен, не се и съмнявах, че още от същото — ако не и по-лошо ни чака извън тези стени.