Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (21)

20.

Мобилният телефон на Оги изчурулика.

Той беше в дома си и се наслаждаваше на десетгодишно саке от Нара. Оправи яката на индиговото си самуе, традиционно японско мъжко облекло с подобно на кимоно горнище и широки панталони в същия плътен цвят, и посегна към апарата. Трите двойни магнума „Шато Марго“ от 1900 г., с които се беше сдобил при последната си екскурзия до Швейцария, стояха на масичката до него. Скоро щеше да ги прибере в избата си, но засега се любуваше на начина, по който меките отблясъци танцуваха във виното.

Оги натисна бутона за кодиране на разговора и каза на японски:

— Слушам.

— Време е Броуди да бъде премахнат.

Дермот отново не го свърташе. Оги притисна основата на носа си.

— Съмнявам се. Какво е станало?

Мускулест, бърз и неудържим, Дермот беше идеална бойна машина. Пъргавината на ума му беше отделен въпрос. Да му позволи да ръководи свой екип беше грешка, която Оги нямаше да повтори. Не е задължително от отличните войници да стават добри командири.

Най-добрият му войник го шокира за втори път за последните два дни.

— Антикварят забеляза опашката ни. Пуснах Гъс да го следи.

„Идиоти! Търпение, търпение…“

Гъс Харпър беше роден като Хидео Хатори в Сога-джуджо. Той бе най-добрият им човек — сянка, обучаван година и половина от израелските Мосад по силата на специална уговорка. Никой не можеше да го забележи, както никой не можеше да отблъсне Дермот, най-добрия стрелец и специалист по ръкопашен бой след Лорънс Кейси. С поставянето на високотехнологични подслушвателни устройства в дома и магазина на Броуди следенето беше сведено до минимум. Оги предпочиташе хората му да се появяват предварително на нужното място, когато това бе възможно. Срещата в „М & М“ с лейтенанта от полицията беше чудесен пример за това. Параболичният микрофон в един празен офис от другата страна на улицата беше уловил целия разговор. Някой явно беше сгафил, щом Броуди бе хванал Гъс в крачка.

— Кой е сгазил лука? — попита Оги.

— Никой. Броуди не се издал с нищо. Гъс разбрал, че е разкрит, едва когато се появили ченгетата.

Оги отново изпита раздразнение и в същото време бе заинтригуван. Не беше невъзможно, особено като се имаше предвид произходът на антикваря. Каеру но ко ва каеру. Жабата ражда жаба. Япари, синът на Джейк Броуди, беше наследил доста от талантите на баща си, а ги разпиляваше със сегашната си работа. Освен ако антикварният магазин не представляваше параван. Възможно ли бе това? Не, изключено. Хлапето бе наследило половината от бизнеса на баща си, така че се занимаваше от време на време с него. Беше поставил малка месингова табелка прел магазина за грънци. Но нямаше нужното обучение.

Макар и прикрита, яростта на Оги трудно можеше да остане незабелязана.

— В такъв случай стойте настрана.

— Щом казвате. Но тук става оживено като при храма „Мейджи“ в Ню Йорк, господине. Ченгета, Лиза Хара, японски журналисти, обаждания от Токио.

Лиза Хара? Токио? Това трябваше да се провери. Но по-късно. Засега търпението беше най-важно, а Оги разполагаше с достатъчно търпение, за да устои на постоянните напъни на Дермот. Именно затова толкова малко хора имаха нужните качества на водачи. Повечето изпадаха в паника и действаха прибързано. При подходяща мотивация добрите изпълнители могат да бъдат превърнати в прецизни машини за убиване, но лидерството беше съвсем различно нещо. Още от десетата си година Оги бе започнал да се учи от баща си, а баща му се бе учил от дядо му. През четиринайсетте поколения, обхващащи триста години и стигащи до самия военачалник, кланът Оги беше изградил невидима династия, защото лидерството се учеше от най-ранна възраст. Оги произлизаха от жилав самурайски род. Бяха сянка на сянката. Кланът Оги раждаше стратези, хора с поглед към бъдещето, които познаваха сърцата на бойците си. Хора, които знаеха кога да отстъпят и кога да са безмилостни. Абсолютно безмилостни. Само шепа пришълци бяха доближавали сърцевината на Сога и всеки от тях бе елиминиран тихомълком и без никакви следи, когато му идваше времето. Възбудимостта на Дермот беше, меко казано, незряла.

— Броуди изпълнява заръките на приятеля си от полицията — каза Оги. — Лейтенантът е малко по-умен от останалите, щом се е обърнал за помощ към човек, който познава Япония. Но какво от това? Когато всички следи изстинат, приятелят на Броуди ще бъде понижен и преместен, а самият Броуди ще продължи да си продава грънците и отпечатъците.

— Ще ни досажда известно време. Лети за Токио.

— Защо?

— Телефонен разговор. Предупреден е за нас.

Дермот му предаде обобщено разговора за изчезналия лингвист. Оги нито се разтревожи, нито се изненада. Броуди беше достатъчно проницателен, за да знае кого да попита и да се обърне към някой, който е достатъчно схватлив, за да намери бързо канджи. Оги разпознаваше таланта, когато го видеше. Може би в крайна сметка щеше да им се наложи да се погрижат за Броуди. Но засега най-важно бе запазването на статуквото.

— Не знаят много, но ще уведомя селото — каза Оги.

— Нека го премахна.

— Не. Не и в Сан Франциско. Полицията ще забележи, а клиентът ни няма да остане доволен от прекаленото им внимание.

— Тогава в Токио? Мога да хвана по-ранен полет.

Оги си напомни, че желанието за действие у Дермот е черта, която самият той е отгледал у хората си.

— Знаеш, че това е табу.

— Мислите ли, че ще отиде в селото?

— Не зная.

— Не мога ли просто…

— Не. Работата ти е да наблюдаваш. Вече би трябвало да си открил някакви начини за въздействие.

На пет хиляди километра от него Дермот се усмихна за първи път.

— Да, господине. Той има дъщеря.

Оги буквално чу усмивката в гласа на верния си войник и отвърна на чувствата му.

— Какво по-добро от това?