Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (35)

34.

Докато слизахме по стълбите, една дъска изскърца и съдържателката открехна вратата си и ни зяпна изумено. Погледна саковете.

— Тръгвате ли?

— Имахме посетители — отвърна Нода. Държеше пистолета плътно до тялото си, за да не се вижда.

В очите й се изписа изумление, което се смени със страх.

— Но сте живи?

— Да.

— Кои сте вие?

— Не е важно.

Сякаш потвърждаваше нещо пред самата себе си, оками-сан кимна.

— Наричаме ги невидимите. Повечето гости просто изчезват. Понякога, когато почиствам, откривам петънце кръв по постелката. Като от размазан комар.

— Това ли се е случило с Мори? — попитах аз.

Устните й затрепериха.

— Да. По време на следобедната му дрямка. Бях излязла на пазар.

Думите й ми подействаха като удар с юмрук. Залитнах половин крачка назад и ми призля.

— Казахте ни, че е излязъл на разходка.

— Какво друго можех да кажа?

— Ако нямате нищо против, ще използваме задната врата — обади се Нода.

Тя ни изгледа решително и стисна устни.

— Не, не през задната врата.

— Защо?

— Най-вероятно я следят. Минете през входа за доставки от другата страна, не откъм паркинга.

— Колата може ли да се използва? — попитах и зачаках с ужас отговора.

Съдържателката поклати глава.

— Не, сигурно са й заложили експлозиви. Ще трябва да я оставите.

После тръгна към предната врата.

— Къде отивате? — попита Нода и помръдна пистолета след нея.

— За обувките.

Пистолетът изчезна.

След като донесе обувките ни, тя ни поведе по тъмен коридор към задната част на постройката. Завихме няколко пъти. Единствената светлина бе от лунните лъчи, проникващи тук-там през прозорците. Домакинята беше изгасила осветлението. В коридора зад баните остави обувките ни на пода и посегна към страничната врата.

Нода сграбчи китката й и рязко я изви. Жената изскимтя от болка. Жегна ме чувство за вина, но нямаше друг начин.

Нода заговори рязко.

— Защо правите това? Хаяку! — „Бързо!“

Тонът му бе остър и обвинителен. Ако не повярваше на отговора й или доловеше фалшива нотка, щеше да я застреля. Сляпото доверяване на непознат беше изключено. Защо й беше да се сприятелява с нас накрая, щом в началото увърташе? Какво пречеше това да е просто някакъв капан? В едно бяхме сигурни — един погрешен ход и щяха да ни заколят като свине.

По лицето на оками-сан пробяга тревога, но беше почти невъзможно да се определи причината за страха й. Дали беше уплашена от Нода, или от тях, ако не ни вкара в капана им?

— Отговорете честно — казах аз. — Слушаме.

Погледът й се стрелна нервно към хванатата й китка, после към пистолета в другата ръка на Нода.

— Държат сина ми.

— Как се казва той?

— Рио Нагаяма. Единственият ми син. Някои от нас, предимно майки, се борим срещу тях по наш си начин. Преди векове сме били бедни селяни. Самураите управлявали страната, а кланът Оги владеел селото ни.

Спомних си добре поддържания паметник на генерал Оги в центъра на селото.

— Те намерили изход — рече тя, — но не добър. Имало голямо търсене на хора, готови да вършат мръсната работа. Тя винаги идвала от властите. В това бил геният на клана и селото ни оттогава станало зависимо от кроежите им. Дори днес Оги са почитани. Живеем по-добре, но не и свободно. Грижат се за нас, но и ни следят. И примамват на своя страна децата ни с пари и игри, каквито ние не можем да им предложим.

Двамата с Нода внимателно я наблюдавахме. Изражението й бе сериозно, гласът й звучеше искрено. Нито аз, нито главният детектив не можехме да доловим фалш в думите й. Тя или говореше истината, или беше невероятно талантлива актриса.

Нода я пусна и тя попита:

— Кои сте вие?

— Няма значение — отвърнах аз.

— Никой не преживява нападение от тях.

— Нещата се променят.

— Не и тук. — Не и през последните триста години. — Тя се поколеба. — Мога ли да попитам дали имате път за бягство?

Двамата с Нода премълчахме.

— Прави сте да не ми казвате. Могат да ме принудят да говоря. Но предполагам, че сте се подготвили.

Продължихме да мълчим.

— Няма значение — каза тя и леко ме побутна към вратата. — Те ще дойдат и когато дойдат, ще ме намерят дълбоко заспала. Няма да имат причина да ме тревожат или подозират. Ще ви кажа обаче едно — реката е най-добрият начин да се измъкнете. Не могат да ви видят в плитчините от лявата страна заради високия бряг и дърветата. Стойте във водата. По това време на годината не е дълбоко, а по камъните около бреговете има много нощни змии. Дори те се боят от змиите. А сега вървете. По-бързо.