Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (7)

6.

Завръщането ми бе посрещнато с пронизителен писък.

Джени се втурна към мен и се хвърли в прегръдката ми. Окървавените ми джинси я паникьосаха, а импровизираният турникет и куцането едва не я докараха до лудост. Тя зарови лице в корема ми и заплака. Цялото й тяло се тресеше. Прегърнах я. Всяко хлипане разкъсваше сърцето ми.

— Ще се оправя, Джен. — Когато се опитах да махна ръцете й от кръста си, тя притисна още по-силно лице в корема ми.

После вдигна зачервените си очи към мен.

— Ще умреш ли?

— Разбира се, че не.

— Боли ли?

— Не. Само изглежда зле.

Отведох я до канапето и седнахме един до друг. Бузите й бяха мокри от сълзи.

— Аз съм виновна, тате.

— Това пък защо?

— Защото ти казах за него.

— Той е непознат. Трябваше да ми кажеш за него.

— Но…

— Чуй ме. Не си го довела ти пред вратата ни. Не си го накарала да ме нападне. Не си направила нищо лошо.

— Ами ако…

Стиснах ръката й.

— Вече говорихме за това. Понякога се случват неща, които не ни харесват. Не можем да се крием от тях, особено от онези, които ни плашат.

Джени попиваше всяка моя дума. Не споменах за необяснимата заплаха на Гостенчето.

— Добро и зло отминават, а светът продължава да се върти, нали така? — Замълчах и изчаках Джени да отговори с кимане на нашето мото. — Понякога светът ни дава нещо лошо, като счупената ръка на Били и астмата на госпожа Келтър. Но получаваме и добро, като рождения ден на Лиза миналата седмица или разходката ни до аквариума.

Джени отново кимна неохотно и издаде долната си устна напред.

— А понякога получаваме добро и зло, както когато мама си отиде, нали?

— Да, точно така. Огънят ни я отне, но мама продължава да ни гледа и да ни обича. Когато получаваме добро, то става част от нас. Когато ни застигне зло, се учим от него и продължаваме напред.

Джени задъвка долната си устна.

— Не искам да си отиваш, тате.

— Смятам да остана още дълго време тук, Джен. Обещавам.

Тя вдигна очи към мен.

— Защо винаги правиш страшни неща? Като работата на дядо?

Поех дълбоко дъх. „Броуди Секюрити“ беше прощалният подарък на баща ми и избрах да продължа започнатото от него само защото си мислех, че отчуждаването ни беше отчасти и по моя вина. Агенцията не носеше много пари, но ми харесваше идеята да продължа делото му. Но ако работата ми грозеше да остави психологически белези върху Джени, трябваше да размисля. Вече бях понесъл един удар — преди девет месеца бях пребит доста зле от момчета на мафията и се бях прибрал със сувенирни рани, които едва не бяха побъркали Джени от страх, че ще изгуби и мен.

— Ако стане наистина зле, мога да се откажа.

— Сериозно? — Тя помълча, после попита: — Кракът ти ще се оправи ли?

— Да. Татко ти е жилав. А ти ще се оправиш ли?

— Ами, щом ти си добре, аз също съм добре.

Усмихна се през сълзи и ме прегърна отново. Притиснах към себе си топлото й телце, изумен за пореден път каква огромна роля играе тя в живота ми. Бях готов на всичко за нея. Исках да я защитя от жестокостта на света, от бруталния факт, че някой непознат може да нахълта в живота ни и да го промени завинаги. Но не ми беше лесно да не обръщам внимание на куцането и кървенето. Светът продължаваше да се върти.

— Хайде да те приготвим за училище — казах. — Почти е време.

— Добре.

Разговаряхме, докато тя се обличаше. Джени забъбри развълнувано за предстоящата училищна екскурзия до връх Тамалпе. Помогнах й да обуе чисти джинси и любимата й тениска със светещи пеперуди, пърхащи над светещи цветя, после я изпратих до вратата на път за лятното училище с надеждата, че игрите ще премахнат и последните остатъци от сутрешната травма.

Но зад задъханата енергичност на Джени видях следите от спотаеното безпокойство. Майка й си беше отишла и тя се боеше за мен, а днешният инцидент потвърждаваше страховете й.

Дори да оставим настрана Японския квартал и Рена, започнах да се чудя дали „Броуди Секюрити“ и принципите, които защитаваше, не забивам клин между мен и дъщеря ми, както беше станало с родителите ми. Погълнат от растящото си начинание, баща ми често пренебрегваше домашните си задължения — нещо, което се бях заклел никога да не причинявам на Миеко и Джени. Но ето че след смъртта на баща ми изпитвах силно желание да запазя фирмата му жива заради самия него. Хората от „Броуди Секюрити“ означаваха много за баща ми. Означаваха много и за мен.

Но Джени означаваше повече.

Което само усложняваше нещата. Бях обещал и на Рена да си помисля, да не говорим за оставащата загадка около канджи и къде може да ме отведе тя.