Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (65)

64.

Като се изключи поляната и постройките, бяхме заобиколени от борове, дъбове и гъст храсталак. Зад къщата видях още дървета, а между тях и сребристите отблясъци на вода, осветявана от луната. Атлантическият океан.

Това ги издаде. Намирахме се на Лонг Айланд, при къщата, която беше открил Нода. Само че не беше къща, а напъпващо селище на Сога. Японски експорт с уникални и ужасяващи мащаби.

Дермот ме развърза и ме вдигна. Олюлях се. Светът отново се размаза. Прожектори къпеха имението в леденостудена синкава светлина. В сенките отвъд лъчите им се мяркаха мъже и жени в типичното за Сога черно облекло. Гласовете им достигаха до мен като призрачен шепот, който отекваше в ушите ми с подсилена от опиата яснота.

Бяхме изпреварени на всяко ниво.

Кейси поведе, а Дермот застана зад мен. Прекараха ме по застланата с чакъл алея, нагоре по стъпалата и през голямо мраморно фоайе, откъдето влязохме в огромен кабинет с роял в единия край и голямо колониално писалище и рафтове за книги в другия. Дермот тържествуващо ме подкарваше напред с непрекъснати ръчкания. Щом се озовахме в кабинета, той ме бутна в един стол при бюрото и върза ръцете ми отзад — прекара въжето през пречките по същия начин, по който бе прекарал белезниците в магазина ми.

Кейси тихо каза нещо на висок мъж на около седемдесет и пет години. Кожата на мъжа беше с цвета на портокалов мармалад от недостатъчно време на открито, а лицето му бе сурово — тънки устни, остра брадичка и мътни кафяви очи, които се движеха непрекъснато и не пропускаха нищо. Беше облечен с черно японско самуе с обичайните широки панталони и скъсено, подобно на кимоно горнище с колан на кръста.

Когато приключи с мен. Дермот се дръпна настрани и се поклони.

— Добра работа — каза мъжът.

Кейси и Дермот се поклониха дълбоко. Междувременно се бяха сдобили със слушалки с телесен цвят, несъмнено в комплект с безжични предаватели, скрити някъде по тях.

— Вие трябва да сте Оги — казах с почтителен тон.

Дермот пристъпи към мен и ме зашлеви.

— Ще говориш само когато те заговорят.

— Четиринайсето поколение — отвърна старецът на английски без никакъв акцент и се изпъчи доволно. — И господин Съмърс е прав да ви напомни за подобаващите маниери.

Оги заплашваше по същия царствен начин като Кейси и се движеше със същата лекота. Вероятно това бе последното лустро от обучението на Сога — нещо, което беше подминало Дермот, макар че липсата на лустро не го правеше по-малко опасен.

— Просто отбелязвах — казах аз.

Дермот отново вдигна ръка, но патриархът на Сога поклати глава и го спря. Номерът не мина. От самото начало се държах кротко, а тяхната игра бе да ме уплашат и да ме накарат да се подчиня. Първия път Дермот щеше да ме зашлеви независимо какво бях казал — вариант на изпълнението в магазина, което достигна кулминацията си с прострелването на Ейбърс. Трябваше да подбирам внимателно думите си.

— Държането ви е непристойно — каза Оги без капка хумор в гласа.

Дермот се върна на мястото си до Кейси, на крачка зад господаря си. Никой не стоеше зад мен и не виждаше гърба ми. Измъкнах металната пластина и започнах да търкам въжето с острия ръб.

— Моите извинения. Грешката ми беше неволна.

— Приемам — каза Оги малко по-бързо от необходимото. Явно вече беше отегчен. — Мога само да съжалявам, че посещението ви трябваше да стане против волята ви.

— Оставихте подписа си в Японския квартал. Това е почти покана.

Оги се намръщи.

— Целта на канджи беше да послужи като предупреждение. Предупреждение, което вие предпочетохте да игнорирате.

— Не знаех, че е предупреждение.

— Но Хара знаеше.

— Не сподели тази информация с мен.

— Парите, получени от „Броуди Секюрити“, предполагат друго.

— Мислех си, че работя за един разстроен баща и дядо.

Очите на Оги се свиха на тънки цепки. После той се изсмя злобно.

— Знаете ли какво? Вярвам ви.

Беше пряк потомък на генерал Оги и се държеше величествено, както вероятно се беше държал и благородният му прародител. Беше изпълнен със сурово високомерие. Несъмнено командването на собствена частна армия подсилваше самомнението му. Или може би просто се гордееше, че произлиза от дълга поредица касапи със синя кръв.

— Жалко, че бяхте толкова съобразителен, господин Броуди. Ако срещата ни беше светска, можехме да си говорим за изкуство — каза той. — Имам две произведения на Клий, три на Бранкузи и пет-шест на Дибенкорн.

Премълчах. Оги изучаваше лицето ми с кратки, хищнически погледи. Кожата му блестеше болнаво, но иначе изглеждаше в добра форма, със стегнати мускули. Зачудих се на какво ли се дължи цветът му.

— През годините — каза лидерът на Сога — има три или четири случая някой да е стигнал толкова близо до ядрото ни като вас. Други пък са оцелели, след като са били в Сога. Но досега никой не можеше да се похвали и с двете. Постижението ви е достойно за аплодиране. Ние уважаваме подобни подвизи, особено като се има предвид, че полагаме такива усилия да бъдем… невидими. Това е основно изискване в следването на нашия Път. Традицията ни е на триста години и изисква съвършенство. Когато виждаме великолепно изпълнение на други, се чувстваме задължени от честта да го аплодираме. За съжаление уменията ви накрая ви изневериха. В нашите очи вие ще умрете достойно, също като онези преди вас.

Ето отново. Толкова прямо и недвусмислено. Като се има предвид какви рискове бяха поели с отвличането на Джени под носа на полицията, подобни думи бяха абсолютно лишени от смисъл. Но нелогична или не, този път чух истината в твърдия тон на Оги, видях неминуемото в суровия му поглед.

Покоят, който бях преоткрил късно през нощта след прострелването на Ейбърс, се настани някъде дълбоко в мен. Можех да умра, ако се стигне до това. Ако бях сам. Само че не бях. Имах да мисля за Джени. Нима животът на дъщеря ми трябваше да бъде отнет заради коравосърдечни типове като Оги и хората му?

Продължавах да режа въжето. Напредвах бавно, но постоянно.

— Ами дъщеря ми?

— Казахме ви. Недаяши.

— Казахте ми да стоя настрана.

— Но вие не го направихте, нали? Рискувахте и ви хванахме. Приемете го като мъж.

— Остават Нода и Джордж — казах аз.

Пръстите на дясната ръка на Оги се задържаха над левия ревер на самуе. От ъгъла, от който гледах, забелязах проблясване на метал в ръкава му.

Оги ме изгледа сурово.

— Онези, за които искахте да повярваме, че са в Шанхай и работят по нов случай, както настояхме. Прехванахме имейлите до офиса ви в Токио и проверихме бордовите списъци. Купили са си билети и лица с техните паспорти наистина са се качили в самолетите. А в същото време те са тук, в Ню Йорк.

Кога бяха засекли двойната ни лъжа? Аз дадох идеята да използваме следения терминал в Токио срещу Сога и да им позволим да „прехванат“ имейлите ни. Но този план също се беше провалил.

Въздъхнах.

— Доста старателно сте действали.

— Винаги действаме старателно.

Не знаех как, но Сога бяха проникнали във всеки аспект на операцията ни. Тъкмо ефективността им пораждаше тази тяхна непоносима арогантност. Но онези, които надничат през шпионките, винаги са параноици и се боят да не изпуснат голямата картина.

— Добър навик — казах аз.

— Моля?

— Да сте старателни.

Оги присви очи.

— Какво искате да кажете?

— Че може би не сте единствените, които мислят няколко хода напред.

— Ако се опитвате да печелите време, напразно си хабите думите.

— Например знаем всичко за „Тек КюЕкс“.

Оги рязко завъртя глава към мен и ме изгледа с любопитство — първият признак на живот, който виждах в очите му.

— Какво знаете?

— Това е черешката. Цената.

Усмивката се плъзна по лицето му с отпуснатата лекота на гърмяща змия, пълзяща безшумно през хладния пустинен пясък към жертвата си. Разбрах, че не съм уцелил. Отново бях размахал „Тек КюЕкс“ в опит да покажа, че знам твърде много, за да ми запушат устата просто така. Усмивката му обаче ясно показваше, че опитът ми се е издънил.

Бях му казал колко много не зная.

— Именно затова тази сделка е идеалният камуфлаж — със задоволство рече Оги. — Хара разгневи твърде много хора със своята агресивност.

Значи убийството в Японския квартал наистина бе атака срещу магната ренегат, но не заради „Тек КюЕкс“.

— Камуфлаж или не, компанията ще донесе милиарди в бъдеще — казах аз.

— В Япония парите са от второстепенно значение, за разлика от властта. Знаете го. Разполагате ли с власт, можете да се сдобиете с пари, когато и както си поискате.

Проклет да съм, ако не беше прав. И по двата въпроса.

— Значи „Тек КюЕкс“ е била за отвличане на вниманието. И това ли беше ваша идея?

— Да. — Лицето на Оги грейна от гордост и аз настръхнах от представлението му и онова, което означаваше то.

Споделяше тайните си твърде свободно, което потвърждаваше онова, което ми бяха казали Дермот и Оги — че смъртта ми е в кърпа вързана.