Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (33)

32.

Подобно на цялата страна, Сога-джуджо се готвеше да посрещне мъртвите.

Японците вярват, че душите на роднините и предците бдят над живите, водят ги по невидими пътища и се връщат да ги посетят веднъж годишно в разгара на лятото. За Обон гробовете се пречистват и украсяват със свежи цветя. Когато нощта падне, всички се стремят да забавляват идващите духове. Има песни, танци и церемонии и навсякъде из страната празнично се съчетават музика, веселие и грог.

Тази вечер в Сога-джуджо съчетаването бе с пълна сила. Море от почернели от слънцето лица се вълнуваше пред нас, когато влязохме в коридора между селските магазинчета и заведения. Накъдето и да погледнехме, виждахме дружески настроени грубовати селяни. Но когато погледите им неволно срещаха нашите, те ставаха предпазливи и се извръщаха.

Усетих хлад в гърдите си. Това не беше обичайната реакция. Японците са стеснителни хора, но по време на публични събития като Обон проявяват великодушието си и с удоволствие влизат в ролята на домакини. В Сога обаче явно не бяхме добре дошли. Обичаите варират в различните райони, но и в най-лошия случай би трябвало да ни посрещнат дистанцирано, но любезно, с някоя и друга смутена усмивка или кимане. А тук ни приемаха като носители на заразна болест — по лицата на селяните бе изписана смес от безпокойствие, подозрение и отвращение.

Погледнах Нода.

— Усещаш ли го?

— Да.

— Те са тук.

— Така изглежда.

— Можеш ли да различиш някого?

— Не. Ти?

— Не.

Тълпата стана по-гъста и някъде отпред изригнаха дълбоките ритми на барабаните тайко. Продавачи на сергии с навеси от двете страни на улицата приготвяха юфка и пържена сепия и продаваха дрънкулки и карти за игра.

Потокът от тела ни понесе. Хората се блъскаха един в друг във всеобщата веселба. Оживено бъбрене и възгласи изпълваха въздуха, но въпреки това се чувствах уязвим и изпитвах пристъп на клаустрофобия. Докато си пробивахме път през тълпата, чухме как шепотът на бамбукова флейта се присъединява към първобитния звук на барабаните. Зазвъняха гонгове. Празнуващите запяха жътвена песен.

С Нода продължихме напред, като непрекъснато се оглеждахме, но не забелязахме нищо необичайно. Трима мъже с бели къси панталони, куртки хапи и завързани отпред ленти за коса ни наблюдаваха преценяващо с присвити очи. Клечаха при вратата на селския дърводелец и си подаваха бутилка саке с подправки.

— Гайджин да — каза единият и изтръска пепелта от цигарата си на пътя. „Чужденец“.

— Голям и силен.

— Че и хубав. По-добре скрий дъщеря си.

— Чудя се откъде ли е?

— Навремето видях едни руски мърморковци. Не прилича на тях.

— Може да е американец или англичанин.

— Видя ли приятеля му? По-добре стой настрана от него.

— Оня грозния ли? Гола вода.

Говореха преднамерено високо, сякаш бяха от някакъв привилегирован клуб и онези, които не бяха членове, не можеха да ги чуят.

— Други ще ги приказваш, ако го срещнеш по тъмно в Осака.

— Не ми се вижда по-як от оня, дето го въргаляхме оная нощ.

— Оня беше стар. С тези двамата внимавай.

С Нода се спогледахме и мълчаливо решихме да не им обръщаме внимание. През зимата, когато няма работа на полето, селяните понякога отиват в големите градове и се хващат на случайна работа. Ако можеше да им се вярва, тези тримата бяха освободили някой и друг слабак от излишните му пари. Каквито и да бяха или се преструваха, че са, определено не отговаряха на онова, което търсехме.

Завихме на ъгъла и пред нас се разкри платформа, украсена с яркожълти гирлянди. Бе издигната на празното място между магазини за ориз и тофу и служеше като импровизирана сцена за музиканти и изпълнители. На нея танцуваха жени в тесен кръг под потрепващите оранжеви пламъци на факлите, закрепени за стълбовете по ъглите. Мъже по препаски и с ленти на главите биеха тъмните кожи на гигантски барабани тайко.

— Можеш ли да се оправиш тук? — тихо попита Нода.

Сърцето ми за миг прескочи. Нещо се гласеше, но главният детектив ми спестяваше признаците.

— Да, разбира се.

— Добре. — И продължи по-високо, за да го чуят околните: — Джонсън-сан, омръзна ми. Все едни и същи проклети танци и писклива музика. Поразходи се. Забавлявай се. Аз предпочитам да се върна в стаята.

Изгледа ме въпросително, сякаш се питаше дали мога да се справя сам с „лова“, след което се смеси с тълпата.

Обикновено Обон ми харесва. Древният празник дава чувство за приемственост. Говори за преживените несгоди и спечелените победи. За изгубените, но пазени в спомените любими хора. Предизвиква смирение и радост, а ако се потопиш в празника, започваш ясно да усещаш единство, по-голямо от отделния човек.

Само че „обикновено“ и Сога не се съчетаваха особено добре.

Започна нова песен. Барабани, шамисени^[1] и флейти подгряваха веселото настроение. Музиката се извиси и селяните затанцуваха. Жените се носеха в своя кръг с гъвкавостта на върбови клонки, правеха вълнообразни движения с ръце и се усмихваха унесено. Напред, напред, назад, помахване, пляс с ръцете. Движенията им бяха хипнотични, ритъмът грабваше. Танцът бе изпълнен със спокойна увереност. Пътят на поколения майки. Картина на сдържано увлечение.

Напред, напред, назад, помахване, пляс с ръцете.

Винаги съм намирал танците за омагьосващи. Спомних си кварталните празници от детството ми в Токио, когато танцувах с майка ми и ловях златни рибки с баща ми. Чудесните моменти преди развода. Когато и двамата ми родители бяха живи и заедно…

„Съсредоточи се, Броуди“. Старите спомени нямаха място тук и сега. Тази нощ търсех онова, което приятелите на Нода бяха намерили в тъмното.

Или онова, което бе намерило тях.

Взех си бира, за да промия насъбралия се в гърлото ми прахоляк, и се заех да изучавам лицата и поведението на празнуващите.

Гледах почернелите от слънцето ръце и вратове на мъжете, които се трудеха на полето. Кожата им беше тъмнокафява като дървесина. Израженията им бяха силни и смирени едновременно. У жените виждах тиха и съсредоточена издръжливост, говореща за дълги часове работа вкъщи, после до съпрузите им на ориза и зелето. Лесно можех да си ги представя как плевят, окопават и подрязват, как се движат равномерно в нивите, скрити под шалове и сламени шапки.

Някои лица изглеждаха по-охранени и по-светли в сравнение с тези на селяните. Реших, че това са търговците. Собствениците на магазини и заведения. Понякога пълни, понякога слаби, но винаги готови да обслужват.

Накрая забелязах и трети тип. Не силни или сервилни, а хищници, с изсечените черти на ловци. Бяха малцина, но докато се учех да разделям жителите според работата им, броят им растеше.

Капка пот се търкулна по тила ми. Бях ги намерил. Доколкото можех да преценя, около мен се мотаеха пет-шестстотин души. Идваха и още от магазини и кръчми. Ловците се смесваха с празнуващите, но не можеха да скрият същността си. Не и от мен.

Натъкнах се на висок паметник от черен гранит под един голям дъб. Върху тъмната повърхност бяха изваяни древни канджи, възхваляващи някой си генерал Котаро Оги, самурай на шогуна и спасител на селото от глад в началото на осемнайсет век. Макар и издигнат през 1898 г., трийсет години след като шогунатът паднал и Япония тръгнала по пътя на модернизирането, каменният мемориал беше безупречно чист и явно бе източник на гордост и радост за някого. Огледах два пъти надписа, но не видях знака от Японския квартал. В основата на паметника в памет на местния герой бяха положени букети от хризантеми, гладиоли и валериана.

И след триста години генералът си оставаше популярна фигура.

През следващия половин час обикалях улиците, взех си порция спагети и още бира. Правех се на турист и зяпах с възхита и любопитство всичко традиционно, като в същото време тайно наблюдавах и тях.

Походката им беше копринена, държаха раменете си по начин, който им позволяваше да се плъзгат през тълпата без излишни усилия. Движенията им бяха плавни. Преброих десет сигурни и още трима евентуални. Повечето бяха млади, две бяха жени.

Само веднъж долових, че ми обръщат внимание. Когато някакво разиграло се момиченце се блъсна отзад в мен, аз рязко се извърнах да го задържа да не падне и забелязах как нечий поглед бързо се извръща настрани. За съвсем кратък миг погледнах в толкова студени и преценяващи очи, че ме побиха тръпки.

С този поглед илюзията за Сога-джуджо като за старомодно провинциално селце се изпари завинаги, заедно с вероятността да успеем да се измъкнем, без да срещнем съпротива.

Нашите преследвачи просто изчакваха удобен момент.