Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (24)

23.

Токио, 17:15

— Влизай, Броуди.

Огромно ръчище с дебели пръсти, наследени от десет поколения рибари, ме тупна по гърба. Шиг Наразаки, партньорът на покойния ми баща, беше един от първите служители в „Броуди Секюрити“. Талантлив, проницателен и бърз, той стана незаменим и скоро вече помагаше бизнесът да се разшири. Освен това бе най-близкото подобие на чичо, докато живеех тук като малък.

— Какво е станало с теб? — попита Наразаки. — Клисав си като вчерашен ориз.

— От лимузината на Джордж е.

Наразаки се ухили.

— Откритият „Вайпър“ ли?

— Позна — отвърнах аз. — Джордж реши, че може да надбяга летния дъжд.

Джоджи Сузуки — Джордж, стар приятел и запален колекционер на коли, ме взе от летището с последната си придобивка — „Вайпър“ модел 1992, годината на инавгурацията. Преди да тръгне, беше свалил покрива, за да освободи място за багажа ни, и така останахме без защита от неочаквания дъжд, който се изля, докато се носехме от проблясващите оризови полета на Чиба към градския хаос на Токио. След петдесет минути лъскавата машина се вля в градската гмеж на високо и ниско, старо и ново. Накъдето и да погледнеш, виждаш същински джунгли от тесни жилищни блокове, офис сгради с формата на карфици и покрити с канджи витрини.

Но това е Токио. Или го обикваш, или го намразваш. Архитектурният миш-маш на града попада някъде между спретнатата порядъчност на Сингапур и вехтошарското джамборе на Хонконг. Стари дървени къщи в сянката на високи жилищни блокове, супермаркети с крещящи неонови реклами до паянтови квартални магазинчета, тук-там с някой майстор на тофу с блестящи стоманени резервоари в кухнята и квартира горе. Но целият този градски хаос някак работи. Всичко си има място и всеки знае къде отива. Улиците са чисти, хората са любезни и делови, а безбройните влакове на метрото са редовни денонощно.

„Броуди Секюрити“ въртеше бизнеса си в занемарена уличка на модния район Шибуя в западно централната част на Токио. Офисите се намираха на четири етажа над заведение за спагети и на няколко врати от един билкар четвърто поколение, чиято дървена колиба, остатък от тежките времена след Втората световна война, беше започнала бавно да се разпада. Създаденият от баща ми бизнес работеше на пълни обороти. Двайсет бюра бяха натъпкани в помещение дванайсет на петнайсет метра, а в дъното имаше самостоятелни кабинети. Набързо преброих петнайсет души. Познавах всички постоянни служители по име, също като баща ми. Някакъв дългокос младеж, когото не бях виждал никога, вероятно външен изпълнител или ново попълнение, беше заровил глава в търбуха на един от сървърите.

Старият партньор на баща ми се изкиска.

— Винаги можеш да разчиташ на Джордж. Но колата е бързичка, нали?

— Много.

— Там е номерът. Ако съм разбрал правилно сумтенето на Нода, имаме да отмятаме много неща.

— Правилно си разбрал.

Той се загледа в краката ми.

— Ще ни съсипеш пода с тези мокри патъци.

Наразаки продължаваше да ме ръчка да се установя начело на агенцията в Токио и да въртя антикварския бизнес дистанционно. Един ден той щеше да пусне юздите на компанията, но се чувстваше задължен да остане, докато не прецени качествата ми.

„Докато беше по следите на творбата на Рикю, ти се сблъска с якудза и оцеля — беше ми казал. — Но това бе свързано най-вече с изкуството и късмета. Преди да заемеш мястото на Джейк, имаш нужда от работа на терен, в противен случай ще си безполезен като изгоряла мокса“^[1].

Когато бях малък, Наразаки идваше на вечеря у нас два пъти седмично и носеше подаръци за празниците. Ако баща ми беше по задачи през уикенда, чичо Шиг се отбиваше у дома и ми показваше хватки от карате и джудо, тренираше с мен и грейваше от удоволствие, когато овладявах някое особено сложно движение. Броуди бяха неговото семейство в града. Както често се случва в Япония, чиято култура се основава на голямото семейство, той беше отишъл в големия град, докато собствените му близки — жена му и тримата му синове — бяха останали в провинцията, натоварени с грижите за възрастните родители, оризовите полета и рибарската гемия, която делеше отначало с брат си, а после я поеха синовете, след като пораснаха. Наразаки се връщаше при жена си четири или пет пъти годишно.

— Животът е тежък — отвърнах. — Може би това ще ти помогне мъничко.

Подхвърлих му бутилка „Джони Уокър“ и рибарските ръце ловко я уловиха във въздуха.

— Както и да е, радвам се да те видя, било то мокър или сух.

— И аз се радвам. Да се видим след пет минути в кабинета ми, след като се преоблека?

— Дадено.

Влязох в стария кабинет на баща ми, спуснах щорите, отворих куфара и извадих джинси и риза. После седнах зад някогашното му бюро.

Поддържах работното си място в „Броуди Секюрити“ почти в същия вид, в който го беше оставил баща ми — същото дървено бюро, същите етажерки за книги и същите дрънкулки. В помещението имаше стар къс японски меч, който баща ми беше конфискувал по времето, когато е бил във военната полиция, тристагодишна гарафа за саке, подарена му при откриването на „Броуди Секюрити“, и купа за първенство по стрелба от времето в ЛАПУ — талант, който духът на гените беше така добър да предаде и на мен и го бях развил на стрелбището в Лос Анджелис с моя южнокорейски приятел и сина му.

Към тази разнородна колекция бях добавил снимка на Джени и почетна грамота „За заслуги при откриването на безценно произведение на изкуството от национално значение“ от Министерството на културата за ролята ми в откриването на отдавна изгубения шедьовър на Рикю.

В знак на любезност звъннах в офиса на Хара да го уведомя, че съм в града, но го хванах на заседание, така че оставих съобщение на секретарката му. Минута по-късно Наразаки почука, влезе и след като затвори вратата, ме тупна отново по гърба, докато се мъчех да стана.

— Адски се радвам да те видя, момче. Хванал си първия си голям клиент. Той изпита ли те?

Спомних си атаката на бодигарда и кимнах сериозно.

— И още как.

На лицето на Наразаки цъфна грамадна усмивка.

— Големите риби винаги го правят. — После усмивката изчезна и той стана сериозен. — Ти си я хванал, но защо не оставиш на нас да я поуморим с въдицата?

— Не мога. Консултант съм на полицията в Сан Франциско.

Наразаки се почеса по тила.

— Можеш да се оттеглиш от разследването и просто да докладваш нашите резултати.

— Не и този път. Освен това ти си онзи, който винаги ме ръчка да участвам по-активно в работата на „Броуди Секюрити“. Това ми изглежда като подходящ старт.

Наразаки се намръщи.

— Мислех си за нещо по-дребно.

Свих рамене.

— Хара се обърна към мен.

Той ме изгледа скептично, но накрая отстъпи.

— Така е. Ако си сигурен.

— Сигурен съм.

— Добре, тогава ще трябва само да ти осигурявам много подкрепа. Ще поставя Нода начело. Той е най-добрият ни човек. Работиш ли с него, ще се научиш бързо. Само не вири глава.

— Няма проблем.

— И искам Джордж да поеме поддръжката. Сърбят го ръцете да направи нещо повече от това да води сметки. Става ли?

Миналият октомври бях предложил Джордж да мине на непълен работен ден във фирмата. Трябваше ни нова кръв, а Джордж имаше нужда да се откъсне от семейната мултинационална компания, без да се отдалечава прекалено много от дома. И двамата бяхме родени в Токио в една и съща година и бащите ни бяха първи приятели, разбирателството помежду им беше рядък пример за зрялата връзка между Изтока и Запада. След като детството ни остави хубави спомени, се озовахме в бурните води около развода на родителите ми, преди Джордж да се появи точно когато имах нужда от него. Така приятелството ни се възобнови.

— Идеално.

— Значи се разбрахме. Нода е начело, ти му помагаш, а Джордж осигурява допълнителната поддръжка. Нода беше голям приятел на баща ти. Ще ти покаже кухнята по… своя си начин.

Наразаки отвори вратата, извика Нода и Джордж и след секунди те влязоха. Главният детектив стовари туловището си на един стол и ми кимна. Джордж се настани по-грациозно и сложи крак върху крак. Белегът през веждата на Нода личеше много. В офиса от ухо на ухо се говореше, че онзи сводник така и нямал втори шанс да използва ножа си — Нода му го взел и му оставил няколко белега с него.

— Случаят в Японския квартал е случаят на годината — щастливо заяви Наразаки. — Ще ни направи богати и прочути. Ще цъфнем на първите страници.

— Ако не го решим, пак ще цъфнем на първите страници — незабавно отвърна Нода.

В тази страна на прекалено големите розови очила намръщеният детектив беше застъпник на трезвата школа на здравия разум. Японският персонал гледаше на него като на грубо, но необходимо зло. Американците го намираха за освежаващо прям.

Наразаки, като някакъв патриарх със сребърни коси, къткаше подчинените си, в това число и по-чепатите.

— Кей-кун, дърт мърморко такъв — рече той, използвайки снизходително благосклонното обръщение на началник, говорещ на малко дете. — Какво може да те направи щастлив?

— Да е щастлив не е в природата му — обади се Джордж. — Аз не бих се отказал от почивка на горещите извори при Точиги в компанията на двайсет и една годишни близначки.

Джордж бе роден в аристократично семейство с купища пари и потекло, което можеше да се проследи до могъщ самурайски клан, и показваше арогантност, която беше на крачка от нетърпимото. Днешният му гардероб подчертаваше статуса му — светлосиньо спортно сако „Живанши“, колосана бяла риза на фини морскосини ивици и ментовозелена папийонка „Гучи“. За един Сузуки у него имаше и дива жилка, което означаваше, че понякога може да го видиш и без вратовръзка или папийонка.

Неизменно толерантният Наразаки се засмя.

— Че кой би се отказал? Броуди, какво ще кажеш да ни запознаеш с положението?

Описах накратко местопрестъплението в Японския квартал и основните събития, в това число подозренията ми за Гостенчето, проникването в магазина и връзката между Миеко и канджи. Накрая добавих впечатленията си за сериозността на заплахата.

Наразаки се размърда в стола си.

— Момент. Сигурен ли си, че става въпрос за един и същи канджи?

— Сигурен съм.

Той ме изгледа със съмнение.

— Каква е вероятността?

— Същият е — настоях аз, този път малко по-високо.

Настъпи тишина и Наразаки се умисли.

— Съжалявам, Броуди-кун. Да чуем останалото.

В заключение споменах деликатното равновесие, което трябваше да поддържаме с полицията, както и решението ми в последния момент да скрия Джени. В очакване на фойерверки разказах за изчезването на опашката в уличката без изход и кимнах към Нода. Когато очите на всички се обърнаха към главния детектив, той само измърмори нещо за приятели, натъкнали се преди много време на някакви професионалисти в Сога-джуджо.

Замръзнах. Какво стана с „Идвай в Токио, Броуди“?

Преди да успея да дешифрирам онова, което се криеше зад думите на Нода, на вратата се почука и в стаята се вмъкна нашият експерт по компютрите Мари Кавасаки. Със свежо лице и бузи като ябълки, тя беше облечена с розов селски халат върху синя дочена риза, а в косата й имаше оранжеви кичури — цветът на месеца. По онзи необясним начин, така характерен за японските жени, нейните двайсет и три години приличаха на шестнайсет и в нейния случай прикриваха вродената й дарба за работа с всякакъв софтуер, интернет и информационни технологии.

— Какво има, Мари-чан? — попита Наразаки.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но мисля, че трябва да видите нещо.

— Да не би да е дошъл клиент без уговорен час?

— Не, компютърът е. И никак не ми харесва.

Докато се тътреха столове и ставахме, двамата с Наразаки се спогледахме. После Нода промърмори нещо неясно, което подозрително напомняше на: „Почна се“.