Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (19)

18.

Докато двамата с Ейбърс обсъждахме новия му начин за подреждане на отпечатъците, удари тайфун, както обичат да се изразяват японците, когато настане внезапна суматоха.

Син джип на „ТВ Токио“ наби спирачки пред магазина и от задната му врата се изсипа водещият с екипа си. По петите му пристигна сив седан с надпис „Йомиури Нюз“, от четирите му врати наизскачаха репортери и фотографи и се заблъскаха за по-добра позиция на тротоара пред магазина. След това се появи бял микробус на „Асахи Нюз“. За по-малко от минута пред витрината ми се бяха скупчили над десетина японски новинари.

Нямах представа каква е причината за тази олелия, докато дълга черна лимузина не паркира успоредно на микробуса. Елегантна японка с аметистова копринена рокля със сребърен колан и обувки слезе от колата и помаха. Забръмчаха камери, защракаха фотоапарати.

Ейбърс повдигна вежда.

— Дамата приятелка ли ти е?

— Доколкото знам, не.

— Е, винаги има надежда.

Докато вървеше към магазина, жената спря, за да даде възможност на оператора да снима табелата ни. Навряха под носа й микрофони и тя благосклонно отговори на някои въпроси, които не успяхме да чуем.

Ейбърс присви очи към колата.

— Хубава таратайка.

Жената помаха на репортерите, обърна гръб на почитателите си и влезе. И тогава се сетих и казах:

— Бил, да ти представя госпожица Лиза Хара.

Лицето на Ейбърс просветна.

— За мен е удоволствие.

След като Сайлъс и Добс си заминаха, споделих с Ейбърс всички ужасни подробности за Японския квартал, разказах му за Накамура и Хара и после направих връзката с Миеко. По време на рецитала ми на лицето на Ейбърс се смени цял калейдоскоп от емоции — изумление, ярост, отвращение, тъга и — когато стигнах до канджи връзката — толкова дълбока мъка, че очите му сякаш се превърнаха в безкрайни тунели.

Лиза Хара кимна удовлетворено.

— А вие сте Джим Броуди, разбира се. Баща ми каза, че ще ме познаете.

— Разбира се. По репутацията.

На живо дъщерята на Хара беше още по-зашеметяваща, отколкото на снимките, а това говори нещо. Роклята й, макар и ярка, беше дискретно царствена и в същото време подчертаваше дългите й крака и извивката на бедрата. Сякаш всичко й стоеше добре. На корицата на последния си албум позираше с тесни велосипедни шорти и чисто бели обувки на високи тънки токчета. Фотографът бе уловил как черната й коса се вие над прилепващата по тялото електриковосиня блуза, докато тя поглеждаше назад през рамо с чупка в кръста, щръкнали напред палави гърди и нацупени, пълни и плътно червени устни. Всичко това го имаше в изобилие и сега, но вървеше в една по-зряла обвивка.

Лиза леко се изчерви и махна пренебрежително с ръка.

— Ако мога да помогна с нещо… Калифорния е толкова страхотна и обикновено обожавам да идвам тук, но този път… този път…

Очите й се замъглиха и се напълниха със сълзи. Светкавиците засвяткаха от тротоара, докато й подавах кърпичка. Ейбърс придружи Лиза до стаичката за срещи в дъното, докато аз заключвах магазина и обръщах табелата на ЗАТВОРЕНО. Неколцина репортери защракаха с фотоапаратите. Можех само да предполагам какви заглавия ще съпътстват появата на снимките в утрешните вестници.

— Видях Мики и Кен само преди три месеца, през лятото — каза Лиза в стаичката отзад. — Ходихме до плажа с моята лимузина.

За миг на лицето й заигра несигурна усмивка. После сълзите потекоха. Този път раменете й се разтресоха и от гърдите й се отрони приглушен, изпълнен с болка стон. Скръбта й продължи няколко минути, докато плачът й постепенно не се смени с хлипания и подсмърчания.

— Извинявайте. Сигурна съм, че гримът ми се е размазал, но не ми пука. Тук при вас съм в безопасност, нали? Нали ще държите журналистите настрана?

— Вече го направихме — каза Ейбърс. — Вратата е заключена.

На лицето й се изписа облекчение и изглади чертите й.

— Благодаря. Много сте мили. Полетът беше направо ужасен. Непрекъснато мислех за малките ми съкровища. Беше просто непоносимо.

Гласът й бе тих, но всяка дума бе звучна и мелодична. Говореше английски със завладяващ японски акцент, който сякаш имаше свой живот, изпълнен с мелодраматичния речник на филмовите звезди и попидолите, които тя явно обожаваше.

Именно гласът й бе поставил начало на кариерата й. Всеки в Япония знаеше коя е тя. Дебютният й албум се продаде в близо един милион копия, след като беше снимана с разбивана на женски сърца Нориюки Савада. После се намеси татенцето и златното му докосване продаде още милион копия. Без да губи време, Лиза се показа като благодарна приятелка и дъщеря и свика пресконференция, на която заряза приятеля си, защото не харесвал свободомислещи жени, и се отрече от татко си, защото се месел в кариерата й. Този ход съвпадна с издаването на втория й албум, който пожъна по-голям успех от първия и без помощта на татенцето. Предложиха й филмови роли и дори направиха специален сериал за нея. Пет години по-късно, вече твърдо утвърдена като актриса и певица в Япония, Лиза хвърли нова бомба, като заяви, че е емоционално изтощена и е взела решение да разшири кариерата си, като се премести в Ню Йорк. Там японските папараци скоро я заснеха лепната за Джъстин Тимбърлейк в един италиански ресторант във Вилидж.

В Америка тя продължи да поддържа музикалната си кариера, която така и си остана в начален етап на развитие, но изявите й в купонджийските среди бяха легендарни.

— Моите съболезнования за сестра ви и семейството й, госпожице Хара — казах аз.

— Толкова сте мил. — Тя стисна коляното ми. — И ме наричайте Лиза, моля ви. И двамата. Много ще ме разочаровате, ако се държите сковано и старомодно. Толкова се развълнувах, когато баща ми каза, че му помагате в това, господин Броуди.

— Нима?

— Разбира се! Цяла Япония видя снимката ви, когато намерихте онова изгубено чудо от Рикю. Вие сте истински герой.

— Много мило от ваша страна, но…

— Баща ми каза да дойда тук — каза тя, преминавайки на японски, — и да ви разкажа всичко, което знам. И ето ме тук. Не че знам кой знае колко, но докато ме искате, ваша съм.

— Ами тогава… нещо против да ви задам няколко въпроса?

— Ако мислите, че мога да ви бъда от помощ.

— Сигурен съм, че можете. Бяхте ли близки със сестра си?

Лиза издаде напред долната си устна.

— И да, и не, нали ме разбирате? Обичах я и двамата с Кен ще ми липсват, но животът ни беше много различен.

— Кога разговаряхте за последно?

— Преди цяла вечност.

— Бихте ли конкретизирали малко?

— Преди месец и половина, може би дори два.

— Тя сподели ли някакви тревоги или грижи?

— Имате предвид нещо, което би могло да доведе до… до… до това ли? Боже мой, не! Ако имаше нещо, щеше да ми каже. Или поне се надявам, че би ми казала. Наистина се надявам… искам да кажа… ами ако…?

И отново се срина. Закри лице и този път раменете й се разтресоха още по-силно. Ейбърс ме изгледа строго. Мълчаливо не отстъпих от своето. Исках да знам какво знае Лиза. Ейбърс я потупа по рамото и каза мило:

— Няма нищо. Наплачете се.

— Можем да продължим по-късно — предложих аз.

Тя примигна и махна вяло с ръка.

— Не, не, сега. Само момент.

Извади пудриера от невъзможно мъничката си черна кожена чантичка и я изчакахме да си оправи грима. След като приключи, прибра пудриерата, решително затвори чантичката и ми се усмихна храбро.

— Готова съм.

Не й личеше особено, така че подходих предпазливо.

— Да минем на зет ви. Да се е занимавал с нещо рисковано?

— Не мисля. Той беше нежна душа. Именно затова сестра ми го обичаше. Пълна противоположност на баща ми. Толкова мил, толкова кротък… Абсолютен сладур. Продаваше обувки. Тоест компанията му го правеше. Той беше управител, но все пак — мъжки обувки? Можете ли да си представите нещо по-тъпо от това?

Права беше.

— Разкажете ми за бодигарда на баща ви — продължих аз. — Винаги ли е имал охрана?

— Този въпрос е лесен. Не.

— Едва напоследък ли?

— От около три месеца. След „Тек КюЕкс“.

— Какво е това?

— Някакъв тайвански производител на чипове, който грабна вниманието му.

— С какво?

— Не знам. Всички вдигат шум около тях, това е.

— И защо?

— Не знам. Не се интересувам от такива неща.

Естествено. Имаше лимити на онова, което можех да извлека от прочувствената Лиза. Отново смених темата.

— Да се върнем на сестра ви. Възможно ли е тя или съпругът й да са се забъркали в нещо, което би могло да ги изложи на опасност?

— Сестра ми? Никога. — Тонът й бе категоричен. — Не уцелихте правилната половина от семейството. Баща ми и аз сме по рисковете. Хироши и Еико бяха много скромни.

— Е, баща ви май си мисли, че можете да ми кажете нещо.

Раздразнението ми явно беше излязло наяве, тъй като гласът й се понижи с половин октава и купонджийката изчезна.

— Никой не знае какво мисли баща ми. Това е едно от нещата, които трябва да знаете за него.

— Разбирам.

— Но не се безпокойте. Правете като мен. Не му обръщайте внимание и всичко ще е наред.

— Благодаря за съвета.

Лиза ме изгледа внимателно. Изведнъж беше станала сериозна и съсредоточена.

— Имате ли вече някаква представа какво се е случило. Джим-сан?

— Тъкмо започвам, но съм твърдо решен да разплета случая. Полицията също работи. При това усилено.

— Добре. Но не забравяйте едно — баща ми е избрал вас. А ако баща ми разбира от нещо, това са хората. Той очаква вие да откриете убиеца и аз вярвам, че ще го направите.

И изведнъж интервюто приключи. Най-неочаквано, също като срещата с баща й. Тя стана и протегна дясната си ръка, с палеца нагоре, под онзи особен и полусъзнателен ъгъл, под който подават ръцете си жените, желаещи да се представят като делови.

Ние с Ейбърс също станахме. Ръкувахме се последователно с нея и я изпратихме до изхода.

Когато видя лимузината, тя спря.

— Знаете ли, сигурно никога няма да мога да погледна тази кола, без да си спомня за онзи следобед на плажа със сестра ми и децата.

Сълзите й потекоха отново и папараците защракаха с фотоапаратите си. Без да им обръща внимание, Лиза излезе с високо вдигната глава и се качи с достойнство в лъскавата черна лимузина.

Докато колата потегляше, изпитах безпокойство. Без да знам защо, изведнъж реших, че съм й позволил да си тръгне прекалено рано. Че съм пропуснал нещо. Или по-лошо, че тя умело се е измъкнала от въпросите ми.

Лиза беше пристигнала, следвана от журналистически хрътки. Бързо пратих имейл на Нода и пратих след нея друг вид хрътка.

Отговорът му беше незабавен и смразяващ — но идваше от съвсем друга посока.