Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (15)

14.

След като засилих имейл за канджи до „Броуди Секюрити“ в Токио, изпратих второ съобщение до един търговец, с когото се бях запознал миналото лято и който вече ми беше станал приятел. Хрумна ми, че той може да ми предложи свеж поглед върху една следа, която за мен беше изстинала преди години. Стрелбата ми напосоки даде резултат рано на следващата сутрин под формата на едно донякъде спешно телефонно позвъняване.

Казуо Такахаши беше влиятелен антиквар в Киото. Ако питате мен, той бе почти гений, когато ставаше въпрос за който и да било аспект на японската култура. Имаше великолепно око и дълбоки познания върху корените на страната си до началото на периода Нара през осми век. Още по-важното бе, че бе безупречно честен — качество, което много трудно може да се открие в нашата област.

Когато вдигнах телефона, в слушалката прозвуча дружелюбният глас на приятеля ми от Киото.

— Броуди-сан? Такахаши се обажда. Надявам се, че не съм събудил теб или малката Юми-чан?

Въпросът бе формулиран в приятелско вежлива форма. Такахаши говореше само японски и наставката, която добави към презимето на Джени, изразяваше привързаност.

— Не, тя е при Лиза, а аз вече съм буден — отвърнах аз.

— Това не ме изненадва, ако работиш върху нещо свързано с онзи канджи. Но преди да стигнем до него, може ли да отделим минутка за бизнес?

— Разбира се.

— Нуждая се от помощта ти за един търг в „Сотбис“ през ноември. Ще бъдеш ли свободен?

— Засега нямам нищо планирано.

— Добре. Един клиент иска Лихтенщайн. Особено важна ранна творба. Иска да запълни пропуск в колекцията си и настоява някой да присъства на място в Манхатън, за да гарантира покупката. Ще поддържаме постоянна връзка по време на наддаването. Обичайната тарифа?

— Няма проблем. И така, какво можеш да ми кажеш за канджи?

Той прочисти гърлото си.

— Доста любопитен знак.

— В смисъл?

— Първо, предполагам, си установил, че знакът не фигурира в никой от по-големите източници, но това е само началото. Имейлът ми пристигнал ли е вече? Пренаписах канджи, така че да можем да правим сравнения, докато разговаряме.

— Момент.

Отидох в другата стая, включих компютъра и принтирах изпратения от Такахаши файл. Освен малката кухня апартаментът се състоеше от ниша за хранене, две „мънички“ спални (евфемизъм на брокерите на недвижими имоти за „помещение, в което можеш само да стоиш прав, след като сложиш легло и скрин“), баня и дневна с два елегантни еркера. Във всяка стая имаше бежов килим, а по стените бях окачил постери в рамка от изложби в музеите „Незу“ и „Тото“ в Токио; „заети“ от магазина експонати на въртяща се поставка красяха един ъгъл. Пред северния еркер бях разположил малко работно кътче с лаптопи за Джени и мен. Така и двамата можехме да тракаме на клавиатурите и да продължим да поддържаме контакт помежду си.

Грабнах листа от принтера, поставих го на масичката за кафе и седнах на канапето. От работното място взех ксерокопието, което ми бе дал Рена в ресторанта, и го сложих до новата версия на Такахаши:

— Готово — казах в слушалката.

— Ясно ли се вижда?

— Съвсем ясно.

— Добре. Първо, непохватността, която така правилно отбелязваш, предполага, че авторът не изписва често този символ.

— Значи когато го изписва, вероятно го прави с конкретна цел, така ли?

— Така бих предположил и аз. Нещо повече, несигурната ръка и еднообразието на линиите говори за незавършено обучение, вероятно приключило през шестата или седмата година.

Хрумна ми нова мисъл.

— Възможно ли е авторът да е някой, на когото не му се налага да изписва редовно японски символи? Да кажем, японец, който живее извън страната?

Такахаши отговори с видимо колебание.

— Образците, които преглеждам обикновено, не влизат в тази рамка, но да, едно отдалечаване би могло да обясни влошаването на уменията. В такъв случай е възможно авторът да се е обучавал година-две повече, но в… ъ-ъ-ъ… по-примитивна среда. Така или иначе, ясно си личи, че няма уменията на напреднал калиграф, нито по-дълбоко разбиране на изписването.

По традиция художниците, учените и будистките монаси изписвали поеми или изрази, които да бъдат показвани. И днес творбите от миналото могат да се разглеждат и като частични психологични портрети на някои от най-изтъкнатите личности на Япония.

— А възможно ли е да е нисей, учил в японски пансион?

Нисей е дете на японци в чужбина. Такива деца са повлияни по-малко от традиционната система на обучение.

— Възможно е, ако е получил някакво класическо образование — каза Такахаши. — Това би могло да обясни любопитната комбинация от познаване на материята и липсата на изящество.

— Аха, разбирам. Нещо друго?

— Подозирам, че е възможно канджи да е бил изкуствено създаден. Струва ми се, че няколко знака са вкарани в един, сякаш създателят се е вълнувал не толкова от значението, колкото от сливането на елементите за получаването на символа. Нещо като лого, така да се каже. Ключът към разгадаването му може да се крие в тази насока.

— Можеш ли да го разчетеш?

Такахаши се поколеба.

— Имам списък от явни и не така очевидни интерпретации, но ще ми трябват два-три дни, за да проверя идеите си. Междувременно можем да разгледаме психологическата страна на въпроса. За опитното око този символ е доста смущаващ.

Точно от това се страхувах. Опасенията, които таях от разговора ми с Рена, се завърнаха с подновена сила и усетих как леко изтръпвам от страх.

— Едва ли трябва да обяснявам точно на теб как знам тези неща — говореше търговецът от Киото, — но тук виждам изключително силни прояви на арогантност и един допълнителен елемент, който намирам за изключително тревожен.

Усетих как от последните му думи пулсът ми се ускорява. Калиграфията върви с психологически багаж, стига да имаш знанията как да го разчиташ. Една поредица символи може да разкрие куп чисто човешки черти — игривост, радост, мъка, гордост, повърхностност, копнеж, доброта, жестокост, гняв, духовно богатство или липсата на такова.

— Какво виждаш, Такахаши-сан?

Антикварят се размърда неспокойно.

— Тъй като по съобщението ти личи, че е спешно, ще говоря направо — в този символ има сдържана енергия на психопат. Нещо брутално, което не се поддава на контрол.

Той се поколеба.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Ако бях на твое място, Броуди-сан, не бих бързал да се срещна с човека, изписал това. Всъщност определено бих предпочел да тръгна в обратната посока по възможно най-бързия начин.