Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (78)

77.

Свалих Джени от гнездото й и щом се озовахме на твърда земя, я прегърнах. Тя се вкопчи в мен и ме стисна с все сили. И двамата не казахме нито дума. Въпреки безжизнените тела в краката ни, или може би защото те бяха свидетелство колко далеч бяхме стигнали по пълния с опасности път, мълчанието ни бе дълго, но и пълно с облекчение. Всичко, през което бяхме минали, всичко, което означавахме един за друг, и всичко, което се беше случило през последните девет дни, се изля в тази прегръдка.

Накрая казах:

— Дай да те видя, Джен.

Тя повдигна глава и ме загледа с изпитателните кафяви очи на майка си. Въпросите напираха в тях. За първи път от дни се разсмях. Смехът ми ми се стори чужд и непознат. Дъщеря ми беше прекрасна и бе моя. Тази мисъл ме изпълни с буйна радост. Щяхме да преживеем Оги. Някак. Дори това да означаваше, че ще трябва да се крием месеци наред.

— Джен, искам да ти кажа, че каквото и…

Нещо в храстите зад мен се раздвижи.

— Странно нещо е светът — изсъска глас в ухото ми.

Макар да трепереше от омраза, го познах.

В края на краищата той бе очите на кмета тук.

Готов да помага. Прилежен. Всички бяхме благодарни да видим политик без задни мисли.

И всички бяхме измамени.

Насочил пистолета си към Джени, Дюмонд ме заобиколи и отстъпи назад, докато не се оказа на безопасно разстояние от евентуална бърза атака от моя страна.

— Ако не беше отишла при родителите си онази нощ, жена ти нямаше да умре и ти нямаше да се заемеш с такъв хъс с този случай. Но не стана така. Сега Сога е на ръба на гибелта, колкото и невероятно да изглежда. И това ме принуждава да действам. Покрай всички трупове наоколо ти и дъщеря ти ще сте просто поредните две жертви. Винаги съм бил късметлия в това отношение.

Какви ги дрънкаше Дюмонд? Да не би да беше откачил? И тогава ми просветна. „Търговец и издигнал се от нищото милионер“, беше ми казал Рена, когато се срещнах за първи път със заместник-кмета. Дюмонд беше продавал коли. Беше притежавал автокъщи. Именно това се беше опитвал да ми каже Рена, преди да изгуби съзнание.

Дюмонд беше наел Сога да аранжира „случайната“ смърт на трима търговци на автомобили, за чиито автосалони е ламтял. В това число и тези на чичото на Миеко!

Кръвта ми кипна от ярост. Виновникът за смъртта на жена ми стоеше на два метра от мен, насочил пистолет 22-ри калибър към дъщеря ми. Направих сметката. Калибърът беше малък. Можех да поема два или три куршума и въпреки това да му видя сметката и да оцелея, но само един куршум от упор бе повече от достатъчен да убие шестгодишно дете.

Не можех да повярвам на ставащото. След като бях минал през куп препятствия на Сога — селото, разминаването на косъм с гаротата, спасяването на Джени, схватките с Дермот и Кейси — щях да умра, защото Дюмонд се бе намърдал, представяйки се за наш съюзник. Простотата на плана му беше зашеметяваща.

А с Джени в прегръдката ми бях безпомощен и не можех да го спра.

И тогава ме осени още едно прозрение. Именно Дюмонд бе носил бръмбар на Сога по време на срещата ни в хотела. Наразаки знаеше най-общите неща, но не и подробностите около операцията ни в Ню Йорк, нито изречените зад затворени врати думи.

Опитах се да спечеля време.

— Рена знае за теб.

Дюмонд като че ли се изненада, но после кимна.

— Знае нещо, нали? Тази вечер ме гледаше странно. Но чух, че умирал. А и да оцелее, никога няма да може да докаже нищо.

Джени се загърчи в ръцете ми. Успя да се освободи и застана до мен. Дюмонд замръзна. Не стреля. Преди да успее да реагира, аз пристъпих пред нея, за да я защитя, и така се озовах на половин крачка по-близо до заместник-кмета. Стоях, без да го заплашвам. Просто се опитвах да предпазя детето си.

Дюмонд се отмести настрани и се опита отново да се прицели в Джени. Аматьорска реакция. Хвърлих се напред. Ръката му се завъртя с голямо закъснение към мен и когато китката му се удари в ребрата ми, задържах ръката му под моята, завъртях се и се озовах зад него, с което изместих дулото настрани от Джени, като в същото време натиснах рязко ръката му надолу и я счупих в лакътя. Дюмонд изрева и залитна покрай мен. Забих лакътя на другата си ръка в тила му. Изхрущя кост, вратът му се счупи и убиецът на жена ми се просна на земята.

Мъртъв.

Просто така.

Малко остра болка и изпитанието му бе свършило. Не ми се струваше честна разплата за страданията, които изтърпяхме с Джени през месеците след смъртта на Миеко. Никак даже.

Но честно или не, всичко бе свършило.

Най-сетне.