Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (6)

5.

06:38

Когато на вратата се почука, тъкмо правех бъркани яйца и препечени филийки под звуците на „Дзен II“, ранен албум на виртуоза на бамбуковата флейта Кацуя Йокояма. Точно в тази композиция той с вещо спокойствие изпълнява проникновени мотиви. В други творби разтяга тоновете до гърлената дрезгавост на планински вятър. Може да кара своята шакухачи да ридае или стене, модулациите му сякаш се колебаят на ръба на пропаст в стремежа си да достигнат до някаква трудна истина. Все неща, за които знаех по нещичко.

Отключих вратата и Дженифър Юмико Броуди, шестгодишната ми дъщеря, нахлу в стаята с „Добро утро, тате“ и протегна в очакване ръце. Беше прекарала нощта при съученичката си Лиза Майърс, която живееше на горния етаж.

Грабнах я в прегръдката си и се втурнах обратно към кухнята, като я държах в едната си ръка и в същото време бърках яйцата с другата. Дженифър ме целуна по бузата. Дългите й черни плитки погалиха лицето ми. Тя се прозя и ми се усмихна сънено. Загледах се с копнеж към дупките, където щяха да изникнат предни зъби и да запълнят усмивката й. Искаше ми се да можеше да си остане на шест завинаги. Ако не за нейно добро, то за мое.

— Какво мирише така? — Джени сбърчи носле.

— Лакът от купичката за чай, която поправям.

Лакът върху съдинката трябваше да съхне още два дни, преди да добавя златното покритие, затова бях оставил купичката на полицата под импровизиран навес от найлон, който да я пази от прах.

Джени ме изгледа странно.

— Тате, добре ли си?

Дъщеря ми не пропускаше почти нищо. След Японския квартал се бях справил с останалите бутилки „Анкър Стийм“ в хладилника, след което продължих с обилно количество саке „Ниигата“, приготвено от най-добрия ориз в Япония. Пих дълго и здраво заради пълния ми провал в дешифрирането на канджи, който най-вероятно беше вкарал жена ми в гроба — а сега и цяло японско семейство в градската морга. Би трябвало да си изкарам акъла в Японския квартал, но вместо това видяното само подхрани заспалата ярост, която изпълзя от мрачните райони на съзнанието ми като змия, събуждаща се от дълъг зимен сън.

Свалих дъщеря си на пода.

— Съжалявам, Джен. Не спах много.

Тя посочи стената на кухнята.

— Каква е тази дупка?

Някъде на третото или четвъртото саке бях проклел символа и бях забил юмрук в твърдия гипс. Единствено опитът в бойните изкуства ми попречи да натроша поне десетина костици в ръката си с глупавата си проява. Но защитните ми умения не можеха да ме предпазят от острия ум на дъщеря ми.

Леко се изчервих.

— Снощи не успях да удържа гнева си.

— Защо?

— Трудно е да се обясни.

— На шест съм, тате. Мога да разбера.

— Знам, че можеш, Джен, но нека бъде по-късно, става ли?

— Добре, но няма да забравя — рече тя, изгледа ме, сякаш казваше: „Вече не съм малка“, и тържествено ми връчи новия брой на „Кроникъл“, преди да се пльосне в чудовищния си барбарон на жълти и розови ивици, да сложи ръце зад тила си, да затвори очи и да въздъхне доволно. Същинско блаженство във вселената на дъщеря ми.

Прегледах първата страница за новини за убийството. Нищо. За да дадат на СФПУ време да работи по случая без натиска на общественото мнение, градските власти бяха потулили нещата. И колкото и невероятно да звучеше, бяха успели да се измъкнат от вечно душещите ловци на новини. Отлагането нямаше да издържи дълго, но дори няколко часа без досадни журналисти бяха добре дошли.

— Иска ми се да можех да видя мама, както виждам китаеца — каза Джени, без да отваря очи.

Спрях да чета.

— Какъв китаец?

— Онзи странен човек в коридора с потрепващото око. Май искаше да открадне вестника, но го изненадах.

След като един от съседите се беше оплакал от постоянното търчене на Джени нагоре-надолу по стълбите от нас до Лиза, дъщеря ми беше станала майстор в изкуството да се придвижва безшумно. Явно внезапната й поява беше стреснала някого. И макар да не мислех, че някой се е канел да отмъкне вестника ни, определението „странен“ моментално събуди родителската ми бдителност.

— Той каза ли нещо?

— Попита как се казвам.

Побиха ме ледени тръпки.

— Каза ли му?

— Разбира се.

Вцепених се.

— И какво?

— Каза, че името ми било много хубаво, и попита дали знам на кой етаж живее госпожица Колтън.

Предупредителните сирени в главата ми зареваха. В сградата не живееше никаква Колтън.

— Кога стана това?

— Точно преди да почукам.

Изтичах при прозореца. Единственият асансьор на сградата беше прословуто бавен, а от нас се разкриваше не само чудесен изглед към моста Голдън Гейт, но и към улицата четири етажа по-долу. Джени дойде при мен и след няма и пет секунди на тротоара се появи атлетичен азиатец с торбести панталони, широка тениска и бейзболна шапка с обърната назад козирка. Тръгна на север. Тесни слънчеви очила скриваха очите му.

— Този ли е?

— Аха.

Стиснах зъби.

— Остани тук и заключи вратата. Ей сега се връщам.

Очите на Джени се изпълниха с тревога.

— Къде отиваш?

— Да си поговоря с китаеца.

— Може ли да дойда?

— Не. — Тръгнах към вратата.

Джени сграбчи ръката ми.

— Тате, не ме оставяй.

Искаше да каже: „Не ме оставяй сама“.

— Не мога да оставя това така, Джен. Този човек не е имал работа тук и не е трябвало да говори с теб.

— Това е работа на господин Кимбъл, а не твоя.

— Щом те е питал как се казваш, значи вече е моя работа. Искаш ли да изчакаш при Лиза?

— Не, ще остана тук. Но няма да се бавиш, нали?

— Не се безпокой. Само ще поговоря с него.

Прегърнах дъщеря си и побързах да изляза. Чувствах се гузен, че я оставям, но знаех, че ще се чувствам много по-зле, ако онзи се появи по-късно, защото не съм си направил труда да го подплаша.

Надявах се конфронтацията да се ограничи с устно предупреждение, но дори да се стигнеше до физически сблъсък, бях готов. Владеенето на бойни изкуства ме поставяше в добра позиция. След седемнайсетте години в свободната от престъпност Япония животът ми в края на Саут Сентръл можеше да се нарече всякак, но не и спокоен. Докато майка ми работеше като художествен куратор на свободна практика, допълвайки оскъдните си доходи с работа като касиерка на места като „Райт Ейд“ и подобни, аз тренирах в двете местни доджо, за да поддържам във форма уменията си по карате и джудо.

Когато наоколо започнаха да се навъртат всякакви утайки, размазах малко носове с пета и те се ометоха. Знаех обаче, че ми трябва нещо повече, за да се справя със сериозните мутри, ако изобщо се появят. Помощта дойде в лицето на съседа ни, бивш войник от специалните части на южнокорейската армия. Той започна да ме тренира с подрастващия си син и така към бойните изкуства добавих и таекуондо. Под неговото обучение сетивата ми станаха два пъти по-чувствителни и инстинктите ми се изостриха още повече.

Тръгнах в тръс по улицата, като обмислях възможностите. Всички бяха лоши. Блиндираните врати и качествените ключалки пазеха сградата и държаха отрепките настрана. Ако обаче си добър, мястото не беше непристъпно. Гостенчето беше облечен като уличен безделник, но се движеше енергично и целенасочено. Когато излезе от сградата, беше с приведена глава. У него се долавяше придобитата с опита незабележимост на взломаджия, а може би и на педофил.

Настигнах го след две преки. На показалеца му висеше връзка ключове, което означаваше, че е паркирал някъде наблизо. Хванах го за рамото. В мига, в който го докоснах, мощните му мускули се раздвижиха под ръката ми, той се освободи с леко и плавно движение и рязко се обърна към мен.

— Какво има?

Беше разпределил тежестта си в балансирана стойка, с отпуснати, но готови за действие ръце. Ключовете бяха изчезнали в някой джоб.

— Какво си търсил пред вратата ми?

— Каква врата? Просто минавам оттук.

Беше със светлокафява кожа и спускаща се до раменете коса. Около врата на гребец имаше тежка златна верижка, на която висеше миниатюрен арабски кинжал. Верижката беше част от уличния му костюм, а якият врат преминаваше в мускулести рамене и здрави бицепси. Деветдесет и петте килограма мускули по високото метър и осемдесет тяло ми даваха известно преимущество във височина, но пък той имаше десетина кила отгоре. Лицето му беше плоско, потъмняло от слънцето, със силно изразени ориенталски черти. Не можех да определя от коя страна е.

— Повтарям: какво си търсил?

Дясното му око потрепна.

— Не е твоя работа.

Бейзболната му шапка, ризата и панталоните му изглеждаха като току-що купени. Не бяха чисти по нафукания начин, така често демонстриран от местните гъзари, а имаха онзи вид на току-що излезли от магазина, който местните гледаха да заличат веднага щом ги купят. Ако този тип беше уличен хулиган, аз бях Малката русалка.

— Напротив, моя е. Разговарял си с дъщеря ми.

— Начукай си го — посъветва ме той и ми обърна гръб.

С две думи, този тип се беше спотайвал в нашия коридор, до моята врата, до дъщеря ми. Само заради това си заслужаваше да бъде напердашен и сплашен. Исках да му дам предостатъчно повод за размисъл, преди да посмее отново да стъпи в блока ни.

— Я чакай малко!

Посегнах към него за втори път и той се извъртя на левия си крак със същата елегантна ловкост и дясната му ръка се стрелна към гърлото ми. Движение от бойно изкуство. Отбих ръката му миг преди да смаже гръкляна ми.

Замахнах да го фрасна в брадичката и когато той се опита да блокира, го цапардосах по слепоочието — брутален уличен ход, който нямаше как да очаква. Бойните изкуства без улични умения вършат добра работа в залата, но могат да те убият в реалния свят. Ако обаче съчетаеш и двете, получаваш сериозно предимство, стига инстинктите ти да са на ниво. Татко ми ме открехна на това, когато започнах уроците в Токио.

Той залитна, но се възстанови изненадващо бързо. Контрира с маневра с крак и ръка, която не беше от карате или джудо и едва не ми коства окото.

Отстъпих.

— Стой далеч от дома ми, боклук такъв.

— Задник нещастен. Изчезни и ще те оставя жив.

Наострих уши. Бях доловил слаб акцент. Не китайски, малайски или по-насечения корейски. А японски.

Което означаваше, че не е нито крадец, нито педофил. Беше влязъл в сградата за мен. Японската ми връзка беше силна — чак до местопрестъплението от снощи.

— Какво искаш? — попитах го.

— Да изчезнеш. Или ще си изпатиш.

— Тая няма да стане.

Чух рязко отваряне на велкро. В следващия миг в дясната му ръка проблесна метал.

Нож.

Настръхнах и усетих моменталния приток на адреналин. Мразя стоманата. Тя е любимото оръжие на боклуците.

Ножът беше двуостър и назъбен от едната страна, със специални вдлъбнатини за пръсти по дръжката. Нож на професионалист.

Приклекнах с отпуснати ръце и прегърбени рамене, без да откъсвам поглед от оръжието. Назъбеното острие не просто реже — може да ръфа без капчица милост.

Той пристъпи надясно и се престори, че ме напада. За миг изтръпнах от страх. Овладееш ли страха, можеш да оцелееш. Не му ли обърнеш внимание, умираш бързо. Бях го виждал неведнъж по улиците.

Дръпнах се настрани и отстъпих в противоположната посока. Продължавах да следя оръжието и краката му.

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Какво става? Вече не сме толкова приказливи, а?

Пренебрегнах предизвикателството, без да откъсвам очи от ножа. Не отвърнах на подигравката. Предпочетох да премълча.

И именно тази концентрация спаси живота ми.

Той разчиташе на отговор. Ако се бях поддал на изкушението, нямаше да съм между живите.

Китаецът на Джени направи рязко движение с китка, докато го обикалях, и оръжието се озова от дясната му ръка в лявата, твърде близо до мен. Никога не бях виждал нещо подобно. Сякаш ножът сам ме следваше.

Изпълнението му беше съвършено. Чух тихото свистене на ножа под брадичката си, когато стоманеният връх мина на милиметри от гърлото ми.

Следващият му удар беше продължение на първия, блестящата стомана не забави движението си нито за миг. Ударът беше блестящо замислен. Прехвърлянето на оръжието в другата ръка ме беше принудило да спра внезапно, да изгубя равновесие и да оголя гърлото си. Можех да се спася единствено с рязко дръпване назад в последния момент, както и бях направил. Но така краката ми бяха останали незащитени и дори слепец не би могъл да ги пропусне.

Макар и да осъзнах коварството на маневрата, бях безсилен да я спра. Ножът профуча покрай гърлото ми, описа дъга във въздуха между нас, продължи надолу и сряза дясното ми бедро през джинсите. Изпъшках от болка и кракът ми се подгъна. Отдръпнах се колкото се може по-бързо. От раната потече кръв.

Абсолютен гений. Вторият удар беше сигурен, ако първият се окажеше неуспешен — и беше предвиден да осакатява. После идваше ред на смъртоносната атака.

Дръпнах се назад, когато той се втурна приведен към мен, за да ме прободе в корема. Отстъпих наляво и се престорих, че ще го изритам с ранения си крак — агресивно движение, което той нямаше как да очаква. Той се поколеба и аз успях да отбия ръката с ножа настрани и да го фрасна в челюстта. Той залитна и се дръпна. Доста непредвидена атака от моя страна. И имах чист късмет, че го улучих. Бях ранен и не можех да се меря с него. Бих могъл единствено да го забавя, но не и да го спра.

Той ме изгледа с презрение.

— Бърз си, задник такъв. Но недостатъчно.

— Стой далеч от дома ми.

На лицето му се изписа неувереност, сякаш се чудеше колко ли поражения мога да му нанеса, преди да успее да пробие защитата ми. И двамата знаехме, че може да ме надвие, стига да разполага с достатъчно време и да няма свидетели. Но той спря, сякаш сдържан от невидима сила.

Размаха ножа.

— Хубава дъщеря имаш. Може да пробвам да я разпоря.

— Не замесвай нея.

— Тя е замесена. Много замесена. Също като теб. Повече, отколкото си даваш сметка.

Отстъпи с насочения към мен нож и изчезна зад близкия ъгъл.

Вбесен, поисках да се втурна след него, но раната на крака ми ми пречеше. Свалих колана си и стегнах с него бедрото, за да намаля кръвотечението. Ако ми беше резнал гърлото, тази рана щеше да е най-малката ми грижа.

Никога не бях виждал такива бойни умения. Цяло чудо бе, че още стоях на крака.

При всички положения трябваше да съм мъртъв и ако бяхме на някое по-закътано място, той щеше да ми види сметката. Макар че неочакваната ми съпротива го беше забавила днес, заплахата му намекваше, че отстъплението му е по-скоро тактическо, а не постоянно.

„Тя е замесена. Много замесена. Също като теб“.