Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (1)

Сан Франциско

Два нюанса червено помрачаваха площада на Японския квартал. Единият бе от алената рокля за парти на едно момиченце. Другият беше течен и прекалено човешки. Градските власти щяха да разкрият и трети, след като новината за касапницата стигнеше до медиите.

Проблемът цъфна на прага ми много преди новинарите да се захванат с клането в Японския квартал.

Минути след спешното обаждане летях по Филмор в класически кестеняв „Олдсмобил Кътлас“ кабриолет. Преди позвъняването в полунощ да прекъсне вечерната ми работа възстановявах японска купичка за чай от осемнайсети век — умение, което бях придобил в грънчарското селище Шигараки, на един час път от Киото. Сега, дори със свален гюрук на колата, все още долавях острата миризма на лака, с чиято помощ закрепих голямото колкото нокът парче за ръба. След като изсъхнеше, щях да положа последната украса — тънка ивица златен прах. Поправката си е поправка, но ако се направи както трябва, възстановява достойнството на изделието.

Рязко завих наляво по Пруст, като оставих следи от гуми по асфалта и засякох двама гангстери с огненочервена „Мазда Миата“. Свежият нощен вятър биеше в лицето ми и пропъждаше и последните остатъци от сънливост. Гангстерите също бяха свалили гюрука, най-вероятно за по-добро прицелване.

Те засилиха зад мен. Ругаеха така високо, че ги чувах въпреки свистенето на гумите, а в огледалото виждах яростно размахани юмруци. Лъскавата им спортна кола почти се лепна за задната ми броня.

После се появи пистолет, последван от мъжки торс — открояваха се като страховита сянка на фона на нощното небе. Точно тогава шофьорът видя полицейската блокада отпред, наби спирачки и направи обратен завой. Рязката промяна в посоката запрати стрелеца настрани и едва не го изхвърли на улицата. Той размаха ръце, едва успя да се хване за рамката на предното стъкло и се пльосна на тапицираната седалка на миатата, докато тя се отдалечаваше с рев на безсилна ярост.

Познавах това чувство. Ако не бях получил лична покана, щях да направя същото. Само че нямах избор. Беше ме потърсил мой човек.

Когато телефонът звънна, свалих латексовите ръкавици, като внимавах остатъците от отровния лак да не докоснат кожата ми. Денем бях затрупан с работа в магазина и се занимавах с поправките късно вечер, след като слагах дъщеря си да спи. Тази вечер беше ред на купичката за чай.

Лейтенант Франк Рена от полицейското управление на Сан Франциско предпочете да не си губи времето с любезности.

— Трябва ми услуга. Този път голяма.

Погледнах светлозелените цифри на часовника. 00:24.

— При това в чудесно време.

Рена изсумтя извинително:

— Ще получиш обичайния консултантски хонорар. Макар че може да не се окаже достатъчен.

— Ще го преживея.

— Продължавай да говориш в същия дух. Искам да дойдеш и да видиш нещо. Имаш ли бейзболна шапка?

— Да.

— Сложи си я. Шапката, маратонки, джинси. И ела колкото се може по-бързо тук.

— Къде тук?

— В Японския квартал. Откритият пазар.

Хм. Като се изключеха два-три бара и кафенето на Дени, нощем Японският квартал беше абсолютно мъртвило.

— За колко време можеш да дойдеш? — попита Рена.

— За петнайсет минути, ако наруша няколко закона.

— Ела за десет.

След девет минути се носех към блокадата — импровизирана сбирщина движеща се полицейска железария, паркирана както падне из улицата там, където затвореният за автомобили пазар на Бюканън рязко свършва при Поуст. Оттатък барикадата видях микробуса на съдебните медици и три линейки с широко отворени врати и зейнали тъмни утроби.

На стотина метра от бариерата спрях пред Японския център и изгасих двигателя. Надигнах се от черната кожена седалка и тръгнах към суматохата. Мрачен и небръснат, Франк Рена се отдели от групата местни ченгета и ме пресрещна. Въртящите се червени и сини светлини на патрулните коли зад него открояваха приближаващото му туловище.

— Цялата полиция ли си е направила сбирка тук? — попитах.

Той се намръщи.

— Май да.

Бях момче на повикване за СФПУ по всякакви японски въпроси. Макар че се казвам Джим Броуди, висок съм метър и осемдесет и пет, тежа осемдесет и пет кила и съм с черна коса и сини очи. И съм бял.

Каква е връзката ли? Прекарах първите седемнайсет години от живота си в Токио, с баща от ирландско-американски произход, за когото правоприлагането беше всичко, и с майка, която обичаше изкуството. Парите бяха кът, така че посещавах местните училища вместо някой от безбожно скъпите американски образователни центрове и попивах местния език и култура като гъба.

Покрай това понаучих карате и джудо от двама водещи майстори в японската столица и благодарение на майка ми се докоснах за първи път до омагьосващия свят на японското изкуство.

Онова, което беше завлякло родителите ми чак оттатък Тихия океан, беше армията. Баща ми работеше в отделение от военната полиция, следящо за сигурността в западната част на Токио, а след това се премести в полицията на Лос Анджелис, но заповедите не му понасяха, така че в крайна сметка се върна в Токио, където основа първата в града детективска и охранителна фирма в американски стил.

Започна да ме гласи за работа в „Броуди Секюрити“ седмица след дванайсетия ми рожден ден. Ходех с него и с другите детективи на интервюта, полицейски надзори и проучвателни пътувания като наблюдател. В офиса, когато не слушах разсъжденията на екипа върху случаи с изнудване, изневери, отвличания и т.н., четях стари досиета. Разговорите на детективите бяха пиперливи и истински, хиляди пъти по-добри от нощ в някоя дискотека в Ропонги или безобразно евтина изакая^[1] в Хараюку, макар че след четири години успявах да се вмъкна и в тях с фалшива лична карта.

Три седмици след седемнайсетия ми рожден ден Шиг Наразаки, партньорът на баща ми и „чичо Шиг“, когато ни идваше на гости на вечеря, ме взе на „гледай и слушай“. Беше най-обикновено събиране на информация по един случай на изнудване, в който беше замесен вицепрезидент на водеща фирма за електроника и местна банда младоци, жадуващи да влязат в якудза. Просто разузнаване. Без никакъв екшън или контакти. Бях ходил на десетки подобни преди това.

Киснехме близо час в една уличка и наблюдавахме местното заведение за якитори^[2], което беше отдавна затворено.

— Не знам — каза Шиг. — Може да съм объркал мястото.

И излезе да провери.

Направи обиколка на ресторантчето и тъкмо се връщаше към колата, когато някакъв уличен бияч изскочи от една странична врата и го халоса с японска бойна тояга, докато останалите от бандата се изнизаха от друг изход.

Шиг се просна по очи, а аз изскочих от колата и извиках. Нападателят се обърна към мен, изгледа ме кръвнишки и вдигна тоягата като бейзболна бухалка, което ми подсказа, че няма познания по боджуцу^[3]. После нападна. За щастие тоягата беше от късите, така че в мига, когато пристъпи напред, аз го изритах с все сила в капачката на коляното. Той падна с вой и това даде достатъчно време на Шиг да скочи на крака, да го фрасне здравата и да ме откара у дома с история, която накара баща ми да се гордее.

За съжаление инцидентът подрони окончателно и без това неустойчивия брак на родителите ми. Докато баща ми обичаше новата си родина, майка ми така и не успя да се привърже към нея. Чувстваше се като вечен аутсайдер, бледолика жена с рокля почти три пъти по-голяма от роклите на морето около нея. „Излагането ми на риск“ беше последната капка в пълната до ръба чаша. Отлетяхме за Лос Анджелис, а баща ми остана в Токио. Това положение стана постоянно.

Но това беше преди петнайсет години. Оттогава се случиха много неща — майка ми почина, аз се преместих в Сан Франциско и се заех с търговия на произведения на изкуството. За баща ми това бе женска работа, но за мен светът на изящното беше толкова очарователен, колкото бе и за майка ми, макар че и той е пълен със своите видове акули.

А преди девет месеца баща ми внезапно умря. Не се бяхме чували от години. Когато отидох в Япония за погребението му, се сблъсках с истинската якудза, а не със зелените момченца на чичо Шиг. Успях да издържа срещу тях, макар и на косъм, като междувременно издирих една отдавна изгубена купичка за чай, принадлежала на легендарния майстор на чайната церемония Сен но Рикю. Случаят получи широк отклик и аз се превърнах в един вид местен герой.

Това бе другата причина да ме поканят в Японския квартал. Както и фактът, че разполагах с ресурси, с които СФПУ не разполагаше — въпреки отчуждението помежду ни баща ми ми беше оставил половината от агенцията си.

Родителите ми си бяха отишли, а аз се бях потопил в живота, който ги беше разделил. И ето как на трийсет и две въртях магазин за произведения на изкуството и детективска агенция. Изтънчено от една страна и брутално от друга.

С две думи, аз бях слонът в стъкларския магазин — с тази разлика, че магазинът бе мой.

И тази нощ имах много лошо предчувствие докъде може да доведе това.