Метаданни
Данни
- Серия
- Джим Броуди (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Japantown, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бари Лансет
Заглавие: Антикварят от Японския квартал
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Полиграфюг АД, Хасково
Излязла от печат: 02.09.2013
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-423-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2032
История
- — Добавяне
59.
Седях в чакалнята на болницата, отпуснал глава върху ръцете си. Бях абсолютно изгубен. Не знаех към кого да се обърна и какво да правя. Не знаех дори какво да мисля. Несигурността дереше гърдите ми. Дишах на пресекулки. Бях изложил на смъртна опасност всички, за които ме беше грижа.
Бяха откарали Ейбърс от операционната направо в интензивното, където не се допускаха външни лица. Повечето вътрешни поражения бяха оправени, но имаше усложнения и прогнозите не бяха сигурни.
След като ми съобщи, че Ейбърс ще прекара в сън следващите дванайсет до двайсет и четири часа, докторът ми каза да се прибирам и аз си тръгнах. Стигнах като замаян до магазина, оставих табелата ЗАТВОРЕНО на място и извадих специалното дванайсетгодишно саке, което обикновено пазех за клиенти. Не исках да пия сам, но нямаше къде другаде да отида. Рена сигурно се бореше с травмата и чувството за вина на жена си. У Майърс трябваше да се изправя пред Лиза, най-добрата приятелка на Джени. У дома, където и да погледнех, всичко щеше да ми напомня за дъщеря ми.
Оставаше ми само магазинът.
Първата чаша превъзходно саке изчезна за нула време. Налях си втора, пресуших я, грабнах бутилката и отидох в малката стаичка за срещи до кабинета ми.
Глътнах третата доза, после и четвърта. Загледах се в бежовия килим и в перленосивите стени. Винаги се бях гордял с това малко скривалище, където сключвах сделки и оглеждах нови придобивки. Сега това място не означаваше нищо за мен. Погледът ми блуждаеше из стаята, докато не се спря върху акварела на Бърчфийлд. Изпих петото саке в чест на недооценения художник.
Бледите тонове на картината привлякоха вниманието ми както всеки път. Сумракът се сблъскваше с изгряващото оранжево слънце, надничащо над хоризонта. Дървото на преден план със сюрреалистичната му комбинация от розови, черни и зелени тонове се издигаше нагоре тучно, пулсиращо, пълно с живот и очакваше с решително достойнство настъпващия ден.
Достойнството бе нещо, за което знаех съвсем малко.
С все по-широка подигравателна усмивка Скот Матръкс ме хвърли за трети път. Бях на седемнайсет и инат и когато се изправих с мъка за четвъртия рунд, той отново ме тръшна без никакво колебание. Матръкс бе свиреп рус побойник, три години по-голям от мен, а аз бях завеян мечтател, току-що дошъл от Япония, новак в това доджо. До този момент малцина в Токио или в Ел Ей ме бяха побеждавали.
Очукан и кървящ, аз се опитах да се надигна. В периферното ми зрение танцуваха черни петна. Гневът ме беше погълнал. Миеко излезе на тепиха, наведе се и ми прошепна стихотворението за покоя и хълмовете Оказаки. На японски. За първи път. Без да разбирам напълно нюансите на стиховете, долових дзен идеала за спокойствието и разбирането. Пълното послание ми бе недостъпно, но някак успях да схвана същността му.
Дъхът на Миеко бе топъл и сладък. Сърцето ми докосна покоя, за който тя говореше. Мракът се смени със светлина и двамата с Миеко се усмихнахме един на друг.
Този ден не предизвиках отново Матръкс. Оставих Миеко да ме отведе в ъгъла и останах да седя там, докато главата ми не се избистри. Седях изправен и горд. Като дървото на Бърчфийлд.
Скот Матръкс знаеше нещо, което аз не знаех. И каквото и да бе то, беше по-силно от мен. Аз обаче бях твърдо решен да открия тайната му.
Тренирах две години. Ката, камае, шизентай и рей изпълваха дните и сънищата ми. А в кошмарите си виждах презрителната усмивка на Скот Матръкс. След първата година започнах да добавям и похватите, които бях научил на улицата. Както и малко джудо. После и таекуондо. Появиха се нови комбинации. Упражнявах ги, усъвършенствах ги. Покоят гледаше. Стремях се към него, но рядко го достигах. Не можех да се сдържам. Когато го докосвах, той ми носеше познанието на спокойствието. По кожата ми сякаш минаваше ток и ме стопляше някакво вътрешно сияние.
Онова, на което Миеко ме бе научила онзи ден на тепиха, бе просто: изгуби битката, но не губи себе си.
Две години по-късно със Скот Матръкс отново се изправихме един срещу друг. Бях на деветнайсет, а той — на двайсет и две. Бях пораснал с още няколко сантиметра. Проснах го два пъти на тепиха. Матръкс се омете под подигравателните викове на зрителите.
Нощта след посещението на Сога в магазина беше най-дългата в живота ми. По-дълга и по-самотна от предишната, когато умирах от страх заради отвличането на Джени. По-дълга и по-самотна от нощта, в която Джордж ми се обади след четиринайсетгодишно мълчание, за да ми каже, че баща ми е мъртъв.
По-дълга и по-самотна, защото никога не се бях чувствал толкова безпомощен.
Измъчваха ме образите на Джени, Ейбърс и всичко добро и почтено в живота ми. Нямах отговор, но знаех въпроса — как можех да се надявам да намеря Джени или да подкрепям Ейбърс, щом не можех да намеря себе си? Зададох въпроса на сакето, на Бърчфийлд и на самия себе си. Първото ме утеши, вторият ме вдъхнови, а третият, когато задълбах възможно най-дълбоко и спрях, за да слушам — ми отговори.
Намерих отново покоя и усетих растежа. Познанието. Вътрешната сила. После чух думите на баща ми, които отдавна бяха станали мои собствени: „Дръж се достойно. Заради малкия човек. И заради самия себе си“. Сога ми бяха отнели Миеко. Отнеха ми и Джени. Но докато дишах, нямаше да им позволя да изсмучат живота от мен.