Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (38)

37.

Посещението в Сога откри цял нов свят на болка и аз се мятах в нисана като риба в мрежа. Донякъде състоянието ми се дължеше на остатъчната отрова, от която се освобождаваше тялото ми. Но тя съвсем не беше единствената причина.

Сърцето ми блъскаше в гърдите ми с настоятелността на селски барабан, предаващ суровото си съобщение: „Какво ще правим сега, по дяволите?“

Едва не загинахме в мрачните дълбини на префектура Шига — при това на два пъти. Сега, докато летяхме обратно към Токио в относителната безопасност на колата, не можех да откъсна мислите си от онова, на което се бяхме натъкнали с Нода в закътаната речна долина. Ножовете бяха едно нещо, но отрова и обесване? Нищо от казаното от Нода не ме беше подготвило за онова, което преживяхме. Беше просто невъобразимо. Бяхме събудили дявола. Това бе сигурно. Бяхме се измъкнали този път, но сега какво? Сога още си беше там. И нямаше начин да избегнем следващата атака и дори да идентифицираме потенциалния нападател, докато не ни скочи.

Седналият до мен Нода се справяше с преживяното по свой начин. Караше с яростна съсредоточеност по безкрайния асфалт, без да откъсва очи от тесния тунел светлина, изрязан от фаровете в плътната нощ.

През първия час от пътуването мълчахме.

— Видяхме най-лошото — каза Нода накрая.

Загледах се през прозореца. Калните оризища се носеха покрай нас и проблясваха на светлините на фаровете. Джордж спеше на задната седалка.

— Иска ми се да не го бях виждал.

— Ако искаш, можеш да се откажеш.

— Имаш предвид да се върна в Щатите и да се скрия за известно време с дъщеря си ли?

— Да.

— Значи мислиш, че не ме бива за тази задача, така ли?

— Повечето хора не ги бива. А ти си зелен.

Както обикновено, Нода казваше направо онова, което си мислеше.

— Някои хора биха нарекли подобно отказване умен ход — добави главният детектив.

Облегнах глава назад и затворих очи. Умен ход. Когато прекратих чиракуването си в „Антиквариат Бристол“, за да отворя собствения си магазин, бях теглил черта. Въз основа на ценности, възпитани много отдавна, както и на житейски решения, свързани с независимостта и нежеланието да се огъвам. С желанието да тежа на мястото си и да се поглеждам с чиста съвест в огледалото сутрин. Когато се ангажирах с „Броуди Секюрити“, следвах същите идеали. Баща ми беше живял живота си по същия начин. Беше се борил за всеки случай, за всяко зрънце свобода. В годините на формиране на характера ми, когато се къпехме заедно, той ми показваше как „изтърква мръсотията“ и разказваше за случаите от деня. Добрите, лошите и гадните. „Каквото и да става, дръж се достойно — казваше ми. — Заради малкия човек. И заради самия себе си“. Едва след като той умря миналия октомври, все така отчужден от мен, осъзнах, че вътрешният ми кодекс е наследен от един яростно независим човек, създал дома си на другия край на света според своите виждания и въпреки всички несгоди.

Всичко това имаше значение за мен. Нода може би виждаше сходствата, но не знаеше нищичко за личните ми предпочитания, защото никога не говорех за тях. И затова ме изпитваше.

За да напреднем със случая, бяхме поели рискове, които смятахме за приемливи. Бяхме подценили ужасно много ситуацията, но въпреки това бяхме оцелели. Но онова, което бяхме открили, заплашваше да ни унищожи — напълно и без никакви угризения. Да, бяхме избягали, но бяхме загазили здравата. Бяхме оплетени и не можехме да се освободим. Не можехме да се откажем от Сога, както не бихме могли да обърнем гръб на ръмжащ лъв, ако случайно сме се озовали в клетката му.

Дори зарязването на случая да беше възможно, не бих го направил. Това означаваше да не изпълня обещанието, което бях дал на Рена. Не биваше да забравям и Миеко. Сога ми я бяха отнели. Бяха ми я откраднали и с това бяха разбили живота ми. Всички онези дни на мъка, всички безсънни нощи, цялата самота, която продължаваше и досега — всичко това дължах на Сога.

За мен нямаше нито умен, нито тъп ход.

Имаше само един.

— Няма да се откажа от случая — казах, след като подминахме Шизуока.

На лицето на Нода се мярна мимолетна усмивка.

— Знам. Но трябваше да попитам.

— Е, попита.

Този път Нода ме погледна по-меко.

— В моменти като този има само познания и инстинкти. Твоите инстинкти са добри. Много добри.

Изпитах невероятно задоволство, но се постарах да го скрия.

— Защо не уби четвъртия тип?

— Защото не беше заплаха. Ние не сме като тях.

— И сега какво?

— Сега знаем повече.

— Да. Сега знаем повече.

— А колкото повече знаем, толкова по-лесно, нали така?

— Да.

— Ако оцелеем.

— Условието още важи.

— Планът ти не е от най-гъвкавите.

— Така стоят нещата. — Той сви рамене. — Действай или умри.

У Нода имаше някакъв мрак, в който никога не бих могъл да проникна.

— Когато са загинали приятелите ти, те знаеха ли с какво си имат работа?

— Нямаха си представа.

— Знаеха ли за канджи?

— Не.

Усетих колебание в кратките му отговори. Нима спестяваше нещо?

— Нода?

Той стисна волана по-силно.

— Изгубих приятел… и брат си.

Значи това било. Като всички нас, Нода също имаше белези. В източния ум отмъщението е неподвластно на времето. Миналите в нелегалност четирийсет и седем ронин бяха чакали две години. Нода бе потискал желанието си да отмъсти пет.

— Съжалявам — казах аз.

Нода изсумтя.

Миеко, Хара, госпожа Мори, синът на съдържателката на странноприемницата, а сега и Нода. Живите и мъртвите жертви продължаваха да се умножават.

— Брат ти добър ли беше?

— Научи ме на всичко.

— Но е загинал?

— Да.

Главата ми затуптя болезнено. „Добър като Нода, но не е оцелял!“

Може би нямаше да успеем да се измъкнем от това.