Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (59)

58.

Ейбърс се разтресе на стола си и устата му зейна от шок. От лявото му бедро рукна кръв.

— Броуди… — промърмори той.

— Дръж се, Бил. — Хвърлих леден поглед към Кейси. — Какво правите, по дяволите? В ръцете ви сме.

Лицето на Кейси потъмня.

— Набъркахте се прекалено много в работите ни, господин Броуди. Наложи се да се връщам в Сан Франциско, което е не само загуба на време, но и нарушава нашите… правила. Така че напълно сте си заслужили да ви безпокоим. Дермот улучи бедрената артерия. Кръвта на господин Ейбърс изтича равномерно. Ще бъде мъртъв след дванайсет до петнайсет минути, освен ако кървенето не бъде спряно. Ръцете ви са закопчани и не можете да му помогнете. Ключът е у нас. Имате ли още въпроси?

— Не — казах и прехапах устна. Погледнах Ейбърс. Болката бе набраздила челото му с дълбоки бръчки.

Кейси се усмихна.

— Мъдър отговор. Сега вече можем да започнем. Предложението ни е просто. Искаме да разрешим сегашната ситуация. Отвличането на дъщеря ви е първата стъпка. При нормални обстоятелства щяхме просто да ви убием и да приключим с това, но връзката ви с полицията на Сан Франциско и с „Броуди Секюрити“ усложнява нещата. И ето ни в това положение. Жената ченге е мъртва, така че знаете, че не се шегуваме. Искаме от вас едно нещо — да оставите случая Хара. Ще се оттеглите без никакви фанфари, господин Броуди, като облачен залез. Ако фирмата ви също се оттегли и полицейското разследване отиде в задънена улица, дъщеря ви ще живее. Предпочитаме да продължите да действате още няколко дни, за да задоволите клиента си и полицията. Накрая ще се окажете с празни ръце. Животът на дъщеря ви зависи от това.

— Слушам — казах аз. „Джени ще остане жива, докато представлявам заплаха“. Кейси обаче ме беше уплашил. Той бе жесток, методичен и интелигентен. И най-лошото, беше плашещо непредвидим. Дори докато се мъчех да си възвърна духа, усещах как увереността ми се стопява под смразяващия му поглед.

— Добре. Искам времето ви да бъде запълнено с безцелна дейност. На първо място ще проведете втори разговор с госпожица Лиза Хара. Ще отлетите за Ню Йорк. Ясно?

— Лесна работа.

— След това искам да пратите господата Сузуки и Нода да обикалят света по разни дребни задачи, под какъвто си измислите претекст. Само гледайте да е убедителен.

— Няма проблем — казах аз и хвърлих поглед към Ейбърс. — Може ли да побързаме?

— Моля?

Дермот се прицели в другия крак на Ейбърс. По усмивката му личеше, че го сърбят ръцете да стреля. „Господи!“

— Нищо — побързах да кажа аз. — Продължавайте. Моля.

Кейси кимна одобрително.

— Оттук нататък, господин Броуди, нито вие, нито който и да било от хората ви не бива да се отклонява от този план. Можем и ще нанесем удар по всяко време, ако останем недоволни от представянето ви. Мишените ни ще бъдат семейството и приятелите ви. Недаяши ни суру зо. Разбрахте ли ме?

Недаяши ни суру зо. В буквален превод — ще ви изтръгнем от корен. Тоест ще избием цялото ви семейство. Кейси говореше за едно от най-ужасяващите оръжия в страна, пълна със страховити воински традиции, за обичая да изтребиш целия род на врага си заради убеждението, че след години дори малките деца ще тръгнат да ти отмъщават, след като пораснат, както се бе случвало неведнъж в японската история. За оцелелите е въпрос на чест да търсят отмъщение, така че безопасността може да се осигури единствено със заличаването на целия клан. Изводите ме парализираха. Помъчих се да намеря отговор, който да не предизвика поредната жестока реакция, и накрая просто кимнах.

— Добре, защото практикуваме недаяши с огромен успех вече три столетия. Подходът се оказва невероятно убедителен. Знайте, че ще убием не само вас, но и целия ви род и най-близките ви приятели. — Той щракна с пръсти. — Дермот?

— Сандра Фандино. Фримонт авеню седемнайсет тринайсет, апартамент Б, Мил Вали.

— Бившата ми приятелка? Тя дори не знае, че съм жив.

— Пази доста спомени за вас и все още държи ваши снимки залепени на хладилника.

— Тя има десетки снимки на хладилника. Сигурно просто не си е направила труда да разкара моите.

— Начинът, по който ги е разположила, говори за друго.

И наистина, приятели ми бяха споменавали, че тя все още пази пламъчето, но не бяхме разговаряли от години. Престорих се, че не ме интересува.

— Това е нещо ново за мен.

— Чудесно. Значи няма да ви липсва. Приемете я като загрявка.

Той отново щракна с пръсти. Дермот се изхили похотливо.

— Готово. Ще бъде мъртва утре при улично нападение, докато прави сутрешния си крос.

„Господи… Сандра…“ Сърцето ми сякаш потъна в черен кладенец.

— Видях как работите — казах с несигурен глас, който ме издаде. — Нямам нужда от друг пример.

Кейси ме изгледа с присвити очи.

— Аз пък мисля, че имате. Прекалено сте вироглав за вкуса ми.

Вироглав? След първоначалното колебание да седна съпротивата ми беше на практика нулева. Думите ми бяха оскъдни и неутрални, а той пак не беше доволен. Тези типове обичаха да убиват.

— Кажете му да не го прави, Кейси.

— Късно е.

— Кажете му да не го прави. — Напънах белезниците и чух как дървото изпука. Кейси ме наблюдаваше за знаци, че ме е страх. Не му беше трудно да ги открие. Само глупак може да бъде безстрашен в подобна ситуация. Безстрашен и малко след това — мъртъв.

Накрая Кейси отстъпи.

— Ще удовлетворя молбата ви, господин Броуди, но само този път. Трябва обаче да знам дали се разбираме. Е?

— Да.

— Наистина ли се разбираме?

— Можете да сте сигурен.

— Добре, защото господин Ейбърс изглежда видимо в беда. Още едно избухване и няма да се сдържа. Не обичам да отменям заповеди. Това отслабва командната верига. Още една грешка и Сандра Фандино ще стане жертва на ината ви, наред със следващия човек в списъка. И помнете ми думата, няма да има следващи преговори.

Кейси отново щракна с пръсти.

— Детегледачката на Джени — каза Дермот. — Семейство Майърс на горния етаж.

Пребледнях.

— Близък съсед. Това звучи обещаващо — рече Кейси. — Някакви идеи?

— Захвърлена дрогирана и полугола посред нощ в лоша част на града, където си падат по бели жени и…

Главата на Ейбърс се люшна настрани и клепачите му запърхаха.

— Броуди, аз…

Кейси си погледна часовника.

— Май времето тече по-бързо. Жалко. Джени ще бъде следващата, освен ако не се подчинявате, господин Броуди. Ако се наложи, ще ви ликвидираме, независимо дали имате или нямате помощ от полицията. Можем да стигнем до вас и приятелите ви както решим и когато решим. Ако някой предприеме дори една стъпка срещу нас, дъщеря ви ще умре, вие ще умрете, всички други ще умрат.

Кейси приклекна и очите му се изравниха с моите.

— Господин Ейбърс изпитва силна болка. Болка, която вие му причинихте с упорството си тук и в Токио. Мисля, че не е нужно да казвам нещо повече.

После се обърна и излезе, без да каже нито дума повече.

Дермот го последва, като ми махна с глока си.

— До нови срещи, Броуди.

Пусна ключа за белезниците на пода и се измъкна ухилен навън. Без да откъсвам очи от ключа, се затътрих напред, белезниците се врязаха в китките ми. Наклоних стола настрани и паднах. Дръжката изпращя и чух как нещо се счупи. Дотук с двата стола. Трета инвестиция отиде по дяволите.

Като се отблъсквах с крак, успях да се добера до ключа, после се обърнах по гръб и зашарих с пръсти. Ейбърс изстена. Лицето му беше побеляло, а локвата кръв под него се разширяваше с плашеща скорост. Напипах ключа, успях да го хвана и се залюлях напред-назад, докато набрах достатъчно инерция да се обърна настрани.

Опипах белезниците за ключалката, намерих я, пъхнах ключа и го завъртях. Освободих се и отключих белезниците на Ейбърс. Положих го да легне на пода, като вдигнах ранения крак нагоре, за да намаля кървенето, и направих турникет от едно синьо кимоно оби като превързах раната с останалия плат. Докато затягах импровизираната превръзка, Ейбърс стенеше.

След като звъннах на 911, се наведох над изпадналия в безсъзнание свой приятел и му ударих лек шамар, първо по едната буза, после по другата.

— Бил, чуваш ли ме?

Отговор не последва.

В далечината се чу вой на сирена.

— Чуваш ли, Бил? Вече идват.

Очите му се отвориха. Лицето му беше разкривено от болка.

— Какво?

— Сирената. Наближава.

— Студено ми е, момко. Ужасно студено.

Грабнах едно одеяло от един корейски скрин и го завих.

— Така по-добре ли е?

Клепачите му потрепнаха.

— Съсипаха ни стоката.

— Ще се оправим.

Той кимна едва-едва, затвори очи и последните признаци на живот изчезнаха от лицето му.