Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (46)

45.

Теджима току-що бе споменал един от най-ревниво пазените скелети на страната.

По време на войната Япония била пълна с най-различни полицейски агенции, регулиращи всеки аспект на цивилния и военния живот — Полицията на мисълта, Специалната върховна полиция и Тайната военна полиция, известна също като Кемпейтай, най-страховитата от всички. Шпионажът и контраразузнаването били нейна територия и шефът й, легендарният Тоджо, й дал властта да тероризира у дома и зад граница, което тя правела с ревностен плам. Често се правели сравнения между КПТ и нацисткото Гестапо, но след капитулацията на Япония в края на Втората световна война окупационните власти на Съюзниците омаловажили зверствата на КПТ в опита си да представят Япония като нов и смирен американски съюзник в Далечния изток. При избухването на Корейската война пет години по-късно Америка се нуждаела от японските бази, откъдето да провежда операциите си, така че всички скелети били окончателно заровени. В световните анали дейността на КПТ си остава неизследвана територия. Няма азиатски Симон Визентал, който да преследва най-големите военнопрестъпници.

Натиснах Теджима още малко.

— Колко служители от Кемпейтай са изчезнали след капитулацията?

— Сред служителите от ниските и средните рангове загубите са типични. От елитните офицери са изчезнали деветнайсет. Повече, отколкото са в състояние да обяснят експертите ни. Седем от тези деветнайсет образували свръхелитна група. Хората, родени в Сога-джуджо. Двама от тях били висши офицери от КПТ. Те са особено важни, тъй като заедно с двама други висши офицери, които не са от Сога, са контролирали златни буилони на стойност един милион американски долара. През четирийсетте това е било огромна сума.

— Колко от тези четирима са изчезнали? — попитах аз.

— Всичките.

— Шегувате се.

— Уви, не.

— Открили ли са телата им?

— Не.

— Прекрасно. Военното ковчеже се е превърнало в начален фонд за Сога.

— Нямаме доказателство, че случаят е такъв — запротестира Теджима.

Козава се намръщи.

— Теджима-кун…

— Но, разбира се, е доста вероятно — побърза да добави сгълчаният бюрократ.

— Колко офицери извън Сога са знаели за тайните средства?

— Шестима.

— И колко от тях са преживели войната?

— Нито един.

Зяпнах невярващо бюрократа. Казаното от него беше зашеметяващо. Погледнах Нода. Лицето му не издаваше абсолютно нищо. Запитах се дали главният детектив си мисли същото, което си мислех и аз — ефективността на изчезванията бе смразяващо напомняне за това колко безмилостна може да е Сога.

— И тъй — казах, след като обмислих разкритието — по същество вие сте били натоварени да разчистите задния си двор, нали? Да изкопаете скелетите, за да бъдат заровени на по-сигурно място, преди за тях да се разчуе и да избухне огромен скандал.

Теджима се намръщи.

— Имате ли време да изслушате един запис?

— Цялото време на света, стига да е сега.

Теджима кимна и взе куфарчето си. Въведе комбинацията на ключалката, отвори го и извади малък цифров рекордер. С показна грижливост прахоса няколко дълги секунди да нагласи ъгълчетата на машината спрямо ръба на масата, сякаш печелеше време, за да събере сили за следващото откровение.

Гледах го внимателно. Полагаше добри грижи за себе си. Имаше маникюр, ноктите му бяха оформени в съвършени дъги с бели полумесеци в края. Полумесеците започнаха да треперят, когато включи устройството.

Чухме звук като от отворена врата, последван от приближаващи стъпки на двама души върху паркет. Преместиха се столове.

— Угоитеру но ка? — попита уверен мъжки глас. „Работи ли?“

— Угоителмасу — отговори друг мъж. — Изпробвах машината. Да пренавия ли лентата?

„Раболепен глас на подчинен — помислих си. — А първият глас е на началник“.

— Не — каза първият. — Остави я. Готови сме. Да започваме.

Трети глас, мрачен и напрегнат:

— Ще ми направите ли честта да ме изслушате?

— Благодарни сме, че ни се предоставя такава възможност — каза първият. — Саеки-кун, можете да ни оставите.

— Както наредите, господине.

Мълчание, може би запълнено с поклон, отдалечаващи се стъпки и звук от затваряща се врата.

Първият мъж започна:

— И тъй, ако искаме срещата ни да е продуктивна, предлагам да сте колкото се може по-откровен. Естествено, ще запазя коментарите ви в тайна.

— Ще ви разкажа всичко наведнъж — каза мрачният глас. — Сигурен ли сте, че сте готов?

— Да. С благодарност ще изслушам всичко, което имате да споделите.

— Добре, защото след като започнем, няма връщане назад.

— Разбирам. И тъй, защо не продължим напред?

— По рождение аз съм року дай — шесто поколение. Най-старите фамилии са ю-йон дай, четиринайсето поколение. Баща ми беше убит по време на работа, но работата го направи милионер. Майка ми нямаше финансови притеснения, поради което беше против включването ми.

— И са ви оставили на мира?

— Никога не е имало недостиг на доброволци. Работата изисква издръжливост и пълна всеотдайност, но след интензивната тригодишна програма на обучение отплатата е невероятна. Майка ми почина, аз така и не се ожених, но виждам, че племенниците ми наближават възрастта за набор. Сестра ми ме умоляваше да намеря начин децата й да израснат свободни.

— Вашите разкрития няма ли да изложат майката на риск?

— Не. Само вуйчо им.

Кратка пауза, после:

— Себе си ли имате предвид?

— Да.

Краткото потвърждение беше изречено твърдо. Това беше глас на човек, който е взел решение и е направил труден избор, преди да заговори. И след това бе приел последствията и си бе възвърнал достатъчно самообладание, че да проявява и мрачен хумор. Впечатляващо, ако беше истина.

— Разбирам. Какво ви кара да мислите, че сестра ви няма да пострада?

— Правилата на Сога. Докато остане при земята си, в селото, тя е в безопасност.

— Добре. А сега, за протокола, как е възможно подобна тайна да бъде пазена толкова дълго?

— Те са изключително лоялно братство и почти всеки има роднина или близък член на семейството, който влиза в него. Сога се е сраснала със селото и има гири, дълбока връзка от много поколения. Организацията винаги е бдяла над селото. При природни катастрофи селяните са се обръщали към тях. В миналото Сога са ги предпазвали от амбициозни военачалници и прекалено верни войници на шогуните. Допреди четири поколения подкрепата им по време на глад е помогнала на много от по-бедните селяни да не продадат дъщерите си в бордеите на градовете. След Втората световна война Сога осигурила парите за възстановяването на селото.

По време на посещението ни в селото с Нода бяхме видели тази вярност, а в лицето на оками-сан — и страха.

— Значи това братство е нещо като покровител на селото?

— Да.

— Ами другите?

— Другите постъпват в полицията, в армията и в министерствата. Те са какуре сога. Скритите. Водят нормален живот, но образуват широка тайна мрежа от родени в Сога хора, роднини и дългогодишни приятели. Всички те са лоялни и всички се облагодетелстват финансово. Чрез тях Сога е проникнала във всички важни структури на властта в Япония. Броят на „събирачите на информация“ непрекъснато се попълва. Много други са просто добре платени информатори, които не знаят нищо за дейността на Сога, но дължат кариерите си и финансовото си благополучие на мрежата, създадена преди триста години. Селяните, които шпионират за Сога, също не знаят никакви подробности. Аз знам, защото баща ми тайно започна да ме обучава, преди да умре.

— Имало ли е и други, които са се опитвали да се откъснат?

— Един-двама, но програмата за напускане на Сога включва благовония и молитвени броеници, а не пенсия.

„Отново този мрачен хумор на смъртника“.

Саркастичен кикот.

— Чувството ви за драматичност е впечатляващо, господин Тая̀. Нека обаче се съсредоточим върху детайлите.

— Името ми!

— Моля?

— Използвате го свободно! При това по време на запис!

— Успокойте се.

— Разбрахме се — без никакви имена.

— Този запис е единствено за вътрешно ползване.

— Слушахте ли ме изобщо? Те са вътре.

— Мисля, че ви гони параноята. — В гласа на бюрократа се долавяше високомерна снизходителност. — Да оставим за момент този въпрос. При предишния ни разговор намекнахте за дълга история. Кога е започнала тя?

Кратка пауза.

— С Котаро Оги. Той бил високопоставен самурай от Сога, един от вътрешния кръг на шогуна псе, докато не бил хванат да упражнява меча си върху някакво бездомно псе в пряко неподчинение на закона на господаря му. Бил разжалван и хвърлен в тъмница.

Смаях се, когато си спомних. Генерал Оги беше мъжът, почетен с паметника, който бях видял в Сога.

— Старата история наистина ли е уместна тук? — поинтересува се бюрократът.

— Именно този случай е дал началото на Сога.

— Как?

— Когато след смъртта на шогуна псе затворите били опразнени, генерал Оги също бил освободен. И излязъл на свобода съвсем друг човек. Преживяното му показало колко е уязвим и той се заклел никога повече да не се оставя на милостта на някой над него.

— Не ви разбирам.

— От този ден той разчитал единствено на себе си, на семейството си и на съселяните си. След като се върнал у дома заедно с всички други самураи от селото някъде около хиляда седемстотин и десета, Оги създал свой собствен отряд, който бил наеман за специални назначения. Осигурявал дискретност и качество и като бивш високопоставен самурай при покойния шогун спечелил незабавно уважението на другите, тъй като след смъртта на шогуна псе никой не гледал на причината за хвърлянето му в затвора като на сериозно провинение. Вестта се разпространила и когато на новия шогун му се наложило да търси външен изпълнител, за да може да отрече всякаква отговорност за действията си, той се обърнал към генерала. От този момент групата на Оги била наемана от всеки следващ режим, както и от местни велможи, които се ползвали с благоволението на властимащите. Никога нямало недостиг на работа. Повечето се състояла в пребивания, изнудване и отвличания, но към тях се добавили шпионажът и дори убийствата. Всичко, от което се нуждаели управляващите и от което искали да стоят настрана, се поръчвало на Сога. Те били излезли от правия път самураи, но въпреки това осигурявали жизненоважни услуги. Когато самураите отмрели и започнало модернизирането на Япония, повечето контакти на Сога се прехвърлили в новото правителство. И така уговорката останала в сила.

— Нима искате да кажете, че подобни тайни връзки продължават и до днес?

— Да.

Подигравателен смях.

— Разказът ви е твърде невероятен, за да е истина.

„Бюрократът се подиграва на информатора си — помислих си. — Ама че арогантен кучи син“.

— Но да продължим нататък — каза бюрократът. — В предишния ни разговор споменахте също и за нови методи. Разкажете ми за тях.

Тая започна да описва как са осъвременили бойните си техники. Станали вещи познавачи на модерното оръжие от всякакъв вид, експерти в наблюдението и подслушването, в ръкопашния бой и в отровите. Имали високи тарифи за високопоставените си клиенти и най-вече оставали тайно общество, което ги запазило в занаята.

— Те ще направят всичко, за да защитят тайната си. Правили са го с огромен успех цели триста години. Когато някой се усъмни, му затварят устата. Окончателно.

— Разкажете ми за слабите им места.

— Знам само едно. Действат на екипи по четирима. Само един или двама души на върха знаят за цялата операция. Убиеш ли водачите, все едно да убиеш царицата на някой кошер. Работниците не са в състояние да правят нищо и само бръмчат безцелно.

— Обзалагам се, че държат незаконно оръжия в Япония, нали? Ако успеем да ги хванем с пратка…

— Не можете да ги смажете законно.

— Ние сме министерство на отбраната, господин Тая̀, и работим в рамките на закона.

— В страната имат съвсем малко оръжие и боеприпаси. Нищожно количество, така че няма смисъл…

— Е, в такъв случай работата на моята комисия ще е малко по-сложна, нали така?

— Чуйте ме! Могат да ви убият със същата лекота и с нож, господин Азума. Повечето смъртни случаи, в които е замесена Сога, изглеждат като злополуки, но не са. Забравете за техниките си.

— Моето решение би решило всичко по най-чистия начин. Ако установим къде има скрито оръжие, мога да предложа да се проведе операция и според японската конституция…

Тая въздъхна уморено.

— Слушайте ме много, ама много внимателно. Това може да се окаже единственият ви шанс. Те са професионалисти по обучение, традиции и кръв и са усъвършенствали изкуството си в продължение на четиринайсет поколения.

Бюрократът цъкна презрително с език.

— Несъмнено, несъмнено. Да имате да споделите още някоя мъдрост с нас?

— Само една. Ако искате да постигнете успех срещу тях, трябва да нарушите нормалния си модел на действие. Те използват моделите, както и всичко останало. Ще трябва да пратите срещу тях обучени бойци. Всеки от тях трябва да приеме, че атаката им е очаквана, независимо колко тайно сте я подготвяли. Ако вниманието им бъде привлечено от нещо необичайно — едва доловим шум, сянка, шепот, неочаквано почукване, каквото и да е — трябва първо да стрелят и после да питат. Ако чакат да се уверят, че си имат работа с неприятел, с тях е свършено.

— Това ли е всичко?

— Казах каква е разликата между живота и смъртта за хората ви. Това не е ли достатъчно?

Азума избухна в смях.

— Благодаря ви, господин Тая̀, за тази… безценна възможност. Но ще ми позволите ли да бъда честен с вас? Не мислите ли, че може би преувеличавате малко?

— Глупак! Чуйте ме! Нима печеля нещо от това? Известност? Или пари?

— Не.

— В такъв случай какъв е мотивът ми? Каква е по-голямата картина, Азума?

— Аз съм по-голямата картина.

Тая стовари юмрук върху масата.

— Вие не можете да видите по-голямата картина. Но след ден-два ще го разберете. Ако остана жив до края на седмицата, ще знам, че имате шанс срещу тях.

— Горе главата, господин Тая̀. Уверявам ви, че министерството на отбраната е сериозен противник, с когото шега не бива.

— Надявам се, че не всички са дебелоглави като вас, господин Азума. Използвайте колкото се може по-бързо това, което ви дадох. Не губете никакво време. Ако не за мое добро, то поне за ваше.

Записът свърши.