Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (17)

16.

— Май не е залъгалка — каза Рена.

— Не е.

Намирахме се в кабинета му зад затворени врати, пиехме лошо кафе и обсъждахме находката на Нода. Рена се беше умислил върху чутото, а аз се чудех как да подхвана темата с новия ми клиент, тъй като явно се намирах в конфликт на интереси. В общото помещение от другата страна на стъклената врата трима детективи от екипа, разследващ случая в Японския квартал, се бяха събрали пред триметрова дъска, върху която бяха изписани всички най-нови следи. Старшият от групата клатеше глава.

Рена рязко излезе от унеса си.

— Значи ми казваш, че този канджи се среща толкова рядко, че случайната му поява на местопрестъпление е горе-долу толкова вероятна, колкото аз да ходя с Мис Вселена, така ли?

— Или с Мистър Вселена.

— Как се казваше онова място?

— Шога-джуджо. Проверих на картата. Малко село в малка и изолирана речна долина. Става дума за наистина затънтена провинция, Франк. За момчета от доброто старо време. За една или две фамилии, отглеждащи репички и ориз от векове. Може би в продължение на двайсет или трийсет поколения. На такова място спокойно можеш да снимаш продължението на „Избавление“.

Рена взе решение.

— Прати твоя човек. Общината ще плати. Имам нужда от всяко късче информация.

Точно тук реших да тегля чертата. Нямах намерение да рискувам приятелството ни заради някакъв си конфликт на интереси, а с приемането на поръчката на Хара се бях озовал точно в такава ситуация. Достъпът до японския магнат ми даваше коз, до който не исках да прибягвам, освен ако не се налага. Рена можеше да разбере това. Но конфликтът на интереси си беше налице. Така че казах:

— Не е нужно общината да се товари. Кацуюки Хара се срещна с мен. Иска да работя по случая. Оказа се, че е дядо на хлапетата.

Рена рязко вдигна глава.

— Онзи с Телекомуникациите ли? Обърнал се е към теб?

— Аха. Само да кажеш, ще го отрежа.

Замълчахме. Тримата детективи в съседното помещение вече седяха на бюрата си и говореха по телефоните. На дъската за обяви на отсрещната стена имаше списък на дежурствата, два афиша за издирвани лица, а под надпис ПРЕСТЪПНИК НА СЕДМИЦАТА се мъдреше фотографията на кмета с черна лента, скриваща очите му. Докато зяпах снимката, се запитах колко може да издържи приятелството ми с Рена под натиска на този случай. Той беше заложил кариерата си и трябваше да подбира изключително внимателно пътя си през лабиринта на градската и полицейската политика.

Рена се наведе напред.

— Не отпращай Хара, но искам първо да съгласуваш всичко с мен.

— Хара не иска подробности, а резултати, така че няма да представлява проблем. Но ще трябва да държа в течение момчетата си в Токио. Само така ще са в състояние да работят.

Лейтенантът се намръщи.

— Добре. Но не искам да се разчува.

— Дадено. Ти ще можеш ли да удържиш на градската управа?

— Не знам, но засега те се нуждаят повече от мен, отколкото аз от тях.

— А ако това се промени?

Цялата кариера на Рена беше свързана с полицейското управление на Сан Франциско. Алтернативите не бяха особено блазнещи.

— Без резултати ли? Понижение, или по-лошо. Ако се случи подобно нещо, бъди сигурен, че кметът ще се намеси. Познаваш ли го?

— Не.

— Е, ей сега ще се запознаеш.

Чух почукване на вратата зад мен. Рена махна с ръка и след миг вратата се отвори и кметът Гари Хъруиц влезе, следван от антураж от трима души — градския съветник Келвин Уошингтън, заместник-кмета Робърт Дюмонд и Гейл Уонг, кметската говорителка и главната тигрова акула в екипа му.

— Гари — каза Рена, докато ставаше. Последвах примера му и също се изправих.

— Сядай, Франк. Надявам се, че не прекъсвам нещо.

— Не, идвате тъкмо навреме — каза Рена, без да сяда. — Да ви представя Джим Броуди. Той е човекът, за който ти казах, че ще ме консултира по случая в Японския квартал.

Кметът ми се усмихна лъчезарно.

— Да, разбира се. Е, значи съм дошъл в подходящия момент. Искам да съм в течение на всичко, така че се радвам, че имаме възможност да се запознаем. — Беше с костюм на рибена кост, бяла риза и светлосиня вратовръзка — съчетание, което подчертаваше вълнистата му черна коса и пронизващите сиви очи.

Стиснахме си ръцете и Хъруиц представи другите трима. Преценяващият поглед на Гейл се задържа върху мен най-дълго.

— Бях тръгнал към съдия Тейлър — каза кметът, — така че реших да се отбия и да видя дали няма някакво развитие по случая.

Ясно беше, че не е очаквал нищо, така че заслушах с прикрито задоволство как Рена съобщава за откритието на Нода.

— Открихме произхода на канджи.

Кметът като че ли се сащиса, но после погледна доволно.

— Така ли? Виж ти, чудесно. Направо чудесно. Чух, че издирванията в тази посока са стигнали до задънена улица.

— Но не сте го чули от мен — посочи Рена.

— Отлично, отлично — каза кметът и отново стисна ръката ми, след което групата се изнесе така бързо, както се беше появила.

— Доста експресивен тип — отбелязах аз.

— Да, но не се заблуждавай. Има остри зъби. Всичките имат остри зъби. Особено Гейл. Тя е бивш вицепрезидент на компания от Силициевата долина, Боб е търговец и издигнал се от нищото милионер, а Келвин е натрупал състояние от верига ресторанти на Източния бряг, предимно в Оукланд, Фримонт и така нататък. Все един дол дренки. Говори се, че Хъруиц гласи Гейл и Боб за по-следващите избори. Нея за заместник, а дисциплинирания Боб — за кмет, след като той се оттегли. Така постът ще си остане в семейството.

Свих рамене.

— Би могло да е и по-зле, предполагам.

— Така е. — Рена гаврътна остатъка от кафето си така, сякаш му се искаше да е нещо по-силно. — Което ме подсеща за нещо друго. Момчетата от лабораторията изровиха нещо любопитно.

— Какво?

Лицето на Рена помръкна.

— Няма да ти се отрази добре на апетита.

— Сякаш подобно нещо е възможно.

— Възможно е, и още как — рече той. — Знаеш ли нещо за пръските?

— Не.

— Става въпрос за начина, по който се пръска кръвта. Покрай цялата огнева мощ по улиците в наши дни това се е превърнало в бурно развиваща се наука. Направо в индустрия.

— Стига бе.

— Да. Когато излиза от тялото, куршумът оставя след себе си кървава диря. Многото куршуми оставят много дири. Пръските падат в точно определен ред, по-късни върху по-ранни. Посоките са различни. Кръвните групи също. Водата се смесва с вода, но кръв с кръв не, защото е гъста като олио. Когато новите капки паднат върху старите, те правят кръгове или полукръгове и не се смесват напълно, защото кръвта започва да се съсирва веднага щом влезе в допир с въздуха. Като се регистрират местата на пръските и се вземат кръвни проби от местата, където дирите се пресичат, в лабораторията могат да определят кой е бил прострелян пръв.

Сърцето ми като че ли заби по-бавно.

— И какво?

— И петте жертви са били разстреляни за секунди. Може би за пет или шест. Най-много седем. Концентриран огън. Без пилеене на патрони. Но винаги в определен ред, било то и с разлика за части от секундата. Стрелецът е приближил и най-напред е застрелял едрия мъж в гърба, после е продължил с възрастните, най-напред бащата, а после майката, като е стрелял отляво надясно, след което е насочил оръжието надолу към децата и е разстрелял и тях, пак отляво надясно.

Най-много седем секунди. Помълчахме доста по-дълго, отколкото е било нужно за заличаването на семейство Накамура. Усетих как кръвта ми започва да се сгорещява.

— Много, много хладнокръвно — казах тихо.

— Именно. Първо е елиминирал най-голямата заплаха.

— И какво ни казва това?

Рена пое дълбоко дъх.

— Две неща. Първо, това е било екзекуция, както и да го погледнеш.

След известно колебание зададох неизбежния въпрос.

— И второ?

— Разполагаме с по-малко време, отколкото предполагах. Така че да действаме.

Кимнах предпазливо.

— Дадено.

Както се оказа, бързането щеше да е най-малкият ни проблем.