Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (10)

9.

Намери ме въпреки информационното затъмнение.

След обяда се заключих в кабинета да финализирам покупката на будистките статуетки от седемнайсети век. Но преди да успея да вдигна слушалката, Ейбърс почука на вратата.

— Теб търсят — каза и си тръгна.

Обикновено това означаваше, че ме търси някой от редовните клиенти.

Изкуцуках до вратата и замръзнах.

Не можех да повярвам на очите си.

Кацуюки Хара, медийният магнат ренегат от Токио и образец за новия японец стоеше до една стъклена витрина и пръстите му нежно галеха японски меч от шестнайсети век. Този човек беше нарушил всички правила и въпреки това бе преуспял, превръщайки се между другото и в местен герой. Той беше пиронът, който не може да се забие, изключението от стриктния социален кодекс, предпочитащ конформизма и отнасящ се с неодобрение към независимостта. Разбиващ бариерите бунтовник, който бе станал обществена фигура, човек, почитан заради надеждата, която вдъхваше у младите предприемачи, като в същото време самият той се издигаше направо в стратосферата. Хара бе новоизпечен милиардер и имаше вид на точно такъв — загоряло от слънцето лице, намазана с лосион кожа, маникюр. Беше облечен в скъп тъмносив френски костюм с едва забележими лилави нишки — от онези, които могат да се поръчат при шивачи с мерцедеси и шестцифрен годишен доход.

Задушаващото стягане в гърдите ми не се дължеше на факта, че магнатът е в магазина ми, а защото просто нямаше причина изобщо да влиза в него. Явно беше объркал адреса. Вярно, той също беше колекционер, но на много по-високо ниво. Ако не ме лъжеше паметта, за последно бе забелязан на търга на „Кристис“ в Ню Йорк, където купил един Хокни и един Полък.

— Да? — казах аз.

Острите му очи ме огледаха от главата до петите.

— Вие ли сте Джим Броуди? Синът на Джейк Броуди?

Това обясняваше нещата. Познавал е баща ми. Или работата му.

— Да.

Отляво на магната се издигаше въплъщение на Великата китайска стена — бодигард с китайски или корейски произход с широки плещи и късо подстригана коса в стил, който вече не може да се види в Япония извън военните училища и клубовете по бойни изкуства. Лицето му бе кръгло и месесто. Скулите му опъваха плътта настрани и го правеха да прилича на някакъв прекаляващ с угощенията Буда. Мускулите на гърдите и ръцете му обаче изобщо не бяха от редовно преяждане. Опъваха кафявата му плетена риза до пръсване и намекваха за сила и бързина.

Хара огледа с неодобрение магазина.

— Изобщо не сте онова, което очаквах. Да не би ваш по-голям брат да е поел „Броуди Секюрити“? Или някой роднина?

Английският му беше безупречен.

— Не. Само аз съм. Намирате се пред правилния Броуди и на правилното място.

В сайта на агенцията и в телефонния указател бях писал „Антиквариат Броуди“ като щатски адрес на „Броуди Секюрити“. На стената до входната врата имаше месингова табела, обявяваща дискретно присъствието ни — „БРОУДИ СЕКЮРИТИ — Справки вътре“, която изкарваше Ейбърс от кожата му.

Хара присви очи и вдигна меча с ефеса към мен.

— Разкажете ми за цуба.

Имаше предвид предпазителя пред дръжката — диск с диаметър осем сантиметра, с издължен триъгълен процеп в средата, за да се нахлузи по острието. Тъй като предпазителите са, така да се каже, символичната душа на самурая, някои са украсени със сребро, злато, лак, обков, емайл с фигури и инкрустации, дело на най-големите майстори на занаята. Днес колекционерите по цял свят издирват усърдно най-добрите образци.

— Конкретно тази цуба е от края на шестнайсети век и принадлежеше на токийска фамилия, която може да проследи произхода си до един прародител самурай на служба при господаря Хидейоши.

Хара кимна.

— Впечатляващо. А мотивът?

Върху предната част на ефеса бяха изобразени две летящи диви гъски; на обратната страна се виждаха същите птици, едната носеща се във въздуха, а другата падаща към земята, може би останала без сили в опита си да прелети над една пагода на заден план или ранена от ловец.

— Мотивът противопоставя опасностите на войната и дзен вярването за ценността на живота.

— Виждам, че разбирате от изкуство — отбеляза магнатът и върна изделието на мястото му. — А как се справяте с детективската част?

Отвън чакаше лъскава черна лимузина „Силвър Шадоу“ с включен двигател. Шофьорът, с безупречна униформа и фуражка, прокарваше бърсалка за прах от пера с дълга дръжка по идеално чистото купе, което блестеше на следобедното слънце.

— Какво ще кажете да отидем отзад? — предложих. — Ще поговорим там.

Въведох го в стаичката до кабинета ми. С бежовия килим, кожените кресла с цвят на кафе и с масата от кестеново дърво обстановката беше класическа. На пастелно сивата стена висеше акварел на Чарлз Бърчфийлд — талантлив, но недооценен американски майстор от средата на двайсети век. Двамата с него се погаждахме идеално.

Хара седна, а Китайската стена успя да провре рамене в стаичката. В следващия момент се появи Ейбърс с поднос кафе, остави го на масата и се оттегли, като докато затваряше вратата, ми направи знак с палец надолу зад гърба на магната.

Хара кръстоса крак върху крак. Аз останах прав, като държах под око Стената.

Хара огледа помещението.

— Ано е мо уаракунаи кедо…

„Картината не е лоша, но…“

Сведох глава в лек поклон.

— Подходяща е — отвърнах на родния му език с подходящата доза скромност.

Хара беше красив мъж на петдесет. Лицето му често се появяваше в новините. На живо имаше същата волева брадичка, същия блестящ загар, същите пронизващи очи. Различното бяха белите кичури, сресани нагоре и назад. Фотографите от „Форчън“, „Таим“ и „Ейша Тудей“ го показваха с черна грива, посивяваща с достойнство по слепоочията.

— Работите ли тук?

Реших, че няма предвид търговията с произведения на изкуството.

— Поемам задачи от щатския офис, но Токио си остава основното поле за действие на агенцията. При нужда наемам местни експерти или командировам хора от Токио.

Стената беше разкрачил крака и стоеше с ръце зад гърба, издал долната си челюст. Сякаш стоеше в поза „свободно“, докато генералът говореше на подчинените си.

Кимнах към кучето пазач и казах:

— Не е ли малко едричък за домашен любимец?

Хара се усмихна, без да му е весело.

— Бива ли ви в онова, което правите?

— Някои са на това мнение.

— Замесен сте в скорошното изнамиране на Рикю, нали?

— Да.

— Впечатляващо, но в края на краищата това е само произведение на изкуството. А дали сте толкова добър, колкото беше баща ви?

Как да отговоря на подобен въпрос? Свих рамене.

— Знам как да се забърквам в неприятности и как да излизам от тях.

Честно казано, съмнявах се, че способностите ми могат да се сравняват с легендарните таланти на баща ми. Няколко души бяха изгубили живота си заради Рикю; самият аз бях на косъм да стана един от тях. В „Броуди Секюрити“ все още не бяха взели решение.

— Това доказва, че сте умен. Но дали сте силен?

— Достатъчно.

Хара помръдна брадичка около половин милиметър и Великата китайска стена нападна.

Очаквах хода. Изпреварих атаката му, отбих вдигащите се ръце и забих основата на дланта си в носа му, но се спрях миг преди да превърна устройството му за дишане в каша. Всяка по-слаба реакция щеше да означава да бъда стъпкан от него. Стената залитна и посегна към лицето си. Сритах го с коляно в корема, като избегнах по-уязвимите места горе и долу. Той рухна, а аз едва се сдържах да не изкрещя от изгарящата болка в крака си. Усетих как кожата се разкъсва под превръзката и кръвта потича отново. В разгара на битката инстинктите ми бяха взели връх над предпазливостта и съвсем бях забравил за раната от ножа.

Сега определено се нуждаех от шиене.