Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (71)

70.

Преглътнах с мъка и вперих поглед през зеления сумрак към мъничката безжизнена фигура на дъщеря ми. Нещо солено пареше на очите ми. Замаян и вцепенен гледах онова, което доскоро бе моя плът и кръв. В съзнанието ми изплува картината с малката Мики Накамура, лежаща на паважа на Японския квартал.

Разтреперан, се наведох и целунах Джени по бузата. Беше топла. С телесна температура. А не хладна, както би трябвало. Вдигнах очилата и се вгледах по внимателно. Ето! Движение! Онова, което бе невидимо в мъглявото зелено сияние, се появи, след като очите ми свикнаха с неутралната тъмнина на стаята. Гърдите на Джени се издигаха и спускаха в неестествено муден ритъм.

Не беше мъртва! Дишането й обаче бе по-плитко, отколкото при нормален сън. Защо? „Упоили са я“. Това беше. Сога я държаха като коз, като в същото време я бяха накарали да млъкне. Дъщеря ми беше жива!

Вторият оглед охлади радостта ми. Под леката завивка Джени се беше свила на топка, а на челото й бе избила пот. Позата й бе всичко друго, но не и спокойна.

Затъкнах беретата в колана, махнах синята завивка и взех Джени на ръце. Клепачите й потрепнаха. Замаяна, но в съзнание, тя ме зяпна с неподправен ужас.

Махнах качулката.

— Аз съм, Джен.

— Тате?

Гласът й бе като шепот, борещ се с предизвикания от опиата ступор.

— Да. Аз съм.

Тя докосна бузите ми е длани.

— Наистина си ти. Най-сетне!

Въздъхна и зарови лице в рамото ми. Притиснах я до гърдите си. Почувствах как бие сърцето й и моето също се разтупка. Тялото й бе топло, меко и крехко. Дъхът й, влажен и лек, галеше врата ми. Не можех да повярвам. Мислех си, че съм я изгубил завинаги.

— Искам вкъщи, тате.

— Точно там отиваме.

— Те още ли са тук?

— Не в къщата. Нараниха ли те?

— Не. Навън ли са?

— Да.

Тя се напрегна.

— Но не за дълго — добавих бързо.

— Биеш ли ги?

— Може да се каже.

Тя завъртя глава и я положи с ухо на рамото ми. Дъхът й вече беше по-силен. Както я държах с лявата си ръка, с дясната взех одеяло и чаршаф от леглото, метнах ги на другото си рамо и понесох Джени към вратата. Извадих беретата и бързо надникнах в коридора. Чисто и в двете посоки. Излязох от стаята, слязох по стълбите и тръгнах към задната врата, като непрекъснато спирах и се оглеждах за бойци на Сога. Нямаше.

Щом излязохме навън, се хвърлих в гората и тръгнах навътре в имението, като избягвах пътеките. Движех се безшумно, като непрекъснато се оглеждах. Скоро къщата за гости остана далеч зад нас.

Спрях до един могъщ дъб и се облегнах на ствола му. Дишах тежко. Засега бяхме в безопасност. Бавно издишах. Сърцето ми биеше като обезумяло. Едно беше да се боря за собствения ми живот, а съвсем друго — да защитавам живота на дъщеря си.

Притиснах Джени към себе си. Дори само възможността да я прегръщам ми изглеждаше като невероятен дар. Засега беше в безопасност.

Отново усетих парене в очите. Не можех да я изгубя за втори път. Това би ме убило. Но как можех да защитя дъщеря си срещу Сога? Дори да успеехме да им се изплъзнем тази нощ, бягството ни щеше да е в най-добрия случай временно — освен ако полицията не успееше да се добере до Оги и всичките му бойци. Но Сога вече действаха. Както бе заявил самоуверено Оги, те просто щяха да се пръснат и да се съберат на друго място, след което щяха да ни преследват без милост. Триста години успех правеха твърдението му много вероятно. И не биваше да се забравя недаяши, жестоката, но необходима японска традиция да защитиш собствения си клан, като елиминираш клана на врага си. Практиката беше дивашка и сурова — и позволяваше само един оцелял.

Бях допуснал огромна грешка.

Изобщо не бяхме в безопасност.