Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (16)

15.

Следващата бомба дойде с имейла от Кунио Нода — човек, който пестеше думите, но беше най-добрият детектив от „Броуди Секюрити“.

Съответствие при двайсет и девет годишно момче чудо от университета във Васеда. Канджи фигурира в неговата база данни. Единствената известна поява е свързана със селището Сога-джуджо, префектура Шига. Ако искаш проследяване, трябва да се отиде на място. Чакам отговор.

Нода

Зяпнах изумено екрана. Първо Такахаши, а сега и Нода. Как бяха намерили толкова бързо отговора? Как бяха открили за един ден нещо, което ми се бе изплъзвало цели два месеца по време на усилените ми проучвания преди четири години? Бях разговарял с поне десетина лингвисти. С над двайсет историци. Бях проучвал безброй антики, разчитайки единствено на стари сведения или мъгляви спомени, и знаех как да вървя по отдавна изстинали следи, а ето че по този въпрос не бях успял да изровя нищо, освен неясно свидетелство на някакъв обхванат от ужас старец. Нода за пореден път беше доказал, че е човек на място.

Докато размишлявах върху обезпокоителните изводи от съобщението на Нода, сънената Джени отключи входната врата и влезе. След вчерашния сблъсък с натрапника бях настоял да носи ключ. Не исках да я карам да чака отвън дори секунда. Когато погледнах, майката на Лиза ми махна от коридора и тръгна нагоре. Това бе още една поправка. В обозримо бъдеше нямаше да има самостоятелни разходки между етажите.

— Пак си станал рано, тате. Кракът още ли те боли?

— Нищо му няма. Просто не ми се спеше.

Джени замъкна един стол до печката, скочи на него и надникна в тигана.

— От специалните яйца с пипер ли правиш?

— Да, но този път със сос табаско.

— Може ли и за мен?

— Половината, но срещу целувка.

Тя ме целуна по бузата и заскача нетърпеливо на място. Тази сутрин беше изпълнена с енергия, от вчерашната й несигурност нямаше и следа. Втората нощ с Лиза беше свършила работа. Изпитах облекчение и се надявах, че доброто и настроение ще се задържи.

Дъщеря ми растеше и с времето започваха да се проявяват отзвуци от Миеко. В мелодиката на гласа й. В усмивката. В начина, по който вървеше. Започвах да забелязвам онова, което бях видял в майка й в залата за карате, където се бяхме запознали. Бях на седемнайсет, а Миеко бе една година по-малка. Макар че тогава си имах приятелка и нямах намерение да кръшкам, бъдещата ми съпруга определено хващаше око. Имаше кожа като масло, тъмнокафяви очи и неземното спокойствие на човек, който познава същността на нещата.

Освен това говореше японски, което беше свежо напомняне за онова, от което бях откъснат след развода на нашите. Всъщност тя говореше само японски, така че й станах неофициален преводач по време на тренировките.

Миеко бързо овладя английския и станахме приятели — Япония беше общата ни връзка. На осемнайсет и двамата влязохме в местния двегодишен колеж. Миеко взе ускорено курсовете по английски за цял семестър и се върна в Япония да довърши образованието си.

След смъртта на майка ми реших да започна на чисто и се преместих в Сан Франциско. Миеко ме издири едно лято, когато дойде да види родителите си. Предложи ми утехата, която не подозирах, че ми е нужна, и лека-полека тежестта от загубата ми изчезна.

За времето, през което бяхме разделени, непоколебимата самоувереност на Миеко, която ме беше привлякла при първата ни среща, беше узряла в усещане за мъдрост. Сякаш вътре в нея имаше някакъв дълбок покой. В бадемовите й очи открих светлина, в която исках да се потопя. Продължихме да поддържаме връзка, сближихме се повече, отколкото смятах, че е възможно, и след като близостта съзря, се оженихме.

— Нещо против да разделиш яйцата? — попита Джени, връщайки ме в настоящето.

— С теб — винаги.

Приемайки галантността ми за даденост, Джени се пльосна в барбарона си и се изтегна лениво.

— Обичам яйца с пипер — рече тя. — Много са вкусни.

— А не ги ли обичаш повече, защото те карат да кихаш и да се кикотиш от гъдела в нослето?

Тя сбърчи въпросния орган.

— И заради това.

— Закуската е готова — обявих и разбърках яйцата за последен път.

Разделих ги, намазах препечените филийки с масло, отнесох чиниите на масата и се върнах в кухнята за млякото на Джени. Дъщеря ми заподскача нетърпеливо на надуваемото си кресло и плитките й се разхвърчаха. Нахвърли се върху яйцата и отпи глътка мляко.

— Харесват ли ти? — попитах, докато се чудех как Нода е успял да открие символа толкова бързо.

Джени се усмихна, кимна и загреба още яйца, стиснала вилицата в юмруче. Докато я вдигаше към устата си, изохка и кихна два пъти. Яйцата полетяха от вилицата като изстреляни с катапулт, лепнаха се за отсрещната стена и се свлякоха на килима.

Опулена уплашено, Джени каза „опа“, скочи, втурна се в кухнята за парцал, бързо избърса изцапаното, изплакна парцала, дотича при масата и скочи в скута ми.

— Съжалявам, че оплесках всичко, тате.

— Какво си оплескала?

Въпросът ми беше посрещнат с нервна усмивка.

— Всъщност… — посочих — онази част от стаята сега е най-чистото кътче в цялата къща. Би ли се погрижила и за целия апартамент?

Джени се разсмя и се намести по-удобно в скута ми.

— Ти си добър татко през повечето време.

И преди да проумея това нейно откровение, скочи от скута ми и се втурна в миниатюрната спалня в дъното да се приготви за лятното училище. След като се изми и облече, аз сресах косата й, отново я сплетох и я изпратих горе до семейство Майърс.

Върнах се и се изправих пред суровата истина. Неволно пресъздавах същия вреден цикъл, който ми беше наложил Джейк, когато излизаше нощем по задачи, за които и майка ми и аз имахме чувството, че са опасни. Усмивката на Джени все още беше слънчева, но след сбиването с Гостенчето в нея се долавяше и мъничко страх. Трябваше да я държа под око.

Отърсих се от домашните си грижи и отново се изумих, докато препрочитах имейла от Нода.

Главният детектив беше успял по някакъв начин да използва ресурсите на „Броуди Секюрити“ и бе открил произхода на неуловимия канджи. Не в речниците и историческите изследвания. Не във фолклорните традиции или в някакви плесенясали архиви, в които се бях ровил аз. А в някакво малко село в затънтена префектура на стотици километри западно от Токио. Нищо чудно, че не бях открил следата. Нода беше тръгнал по най-тънката от тънките нишки.

Изпратих на детектива поздравителен имейл и му заръчах да изчака с пътуването. След това, въоръжен с току-що научените странни тайни, тръгнах на третата си за последните трийсет часа среща с лейтенант Франк Рена.