Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (13)

12.

Цюрих, Швейцария

Хелена Шпенглер беше отвратена от двамата зловещи азиатци, разположили се неканени в дневната й.

— Кристоф, познаваш ли тези господа? — попита съпругата на швейцарския банкер. Онази негодна за нищо Серена ги беше поканила, преди да се върнат господарите й и се беше покрила някъде.

— Смътно, скъпа. Запознах се с единия миналата седмица.

По-възрастният азиатец — със странна възоранжева кожа и дръпнати очи — седеше като глътнал бастун на канапето от епохата на Луи XV. Той поне показваше някакво уважение. Другият, с опашката, се беше настанил в креслото на Кристоф, сякаш беше негово собствено, провесил навсякъде дългите си крайници.

— Да поръчам ли кафе, или…? — Тя остави изречението недовършено, явно намеквайки, че изобщо няма да се поколебае да се обади на полицията.

Точно в този миг Лорънс Кейси, по-младият азиатец, най-неочаквано се озова зад нея. Улови я с мъртва хватка през гърдите, а с другата си ръка притисна кърпа до лицето й. Въпреки че се съпротивляваше, госпожа Шпенглер откри, че е озадачена.

„Кога успя да мине зад мен?“

Извивайки достопочтеното си тяло, тя продължи да се бори още секунда-две, преди клепачите й да се спуснат и упойката да я приспи. Кейси замъкна съпругата до канапето и я положи върху възглавниците, след като по-възрастният азиатец освободи мястото с подигравателен поклон.

— И тъй — каза Кеджи Оги, когото Шпенглер познаваше като Кевин Шен, — както обясних миналата седмица, искам да ми предадете виното.

Банкерът шесто поколение беше със зачервени бузи и доста наквасен след късната гощавка, полята обилно с приятели в ресторанта „Хаус цум Муден“, който обслужваше швейцарските благородници още от четиринайсети век.

— Въпросът е закрит, господине — каза той и примигна, за да накара стаята да спре да се върти.

— Смятайте го за открит отново. — Оги подхвърли на масичката пачка банкноти. — Плащам само за една бутилка. Конфискувам другите две като глоба.

Шпенглер забеляза в очите на Шен проблясване, което изглеждаше мрачно и особено, досущ като облеклото му. Двамата неканени гости бяха с тесни черни костюми. Под саката бяха с черно поло от някакъв особен материал. Но дори тази характерна мъжка галантерия не им даваше право да се разпореждат в дома му.

— Господин Шен, надявам се, че няма да се засегнете, ако ви кажа, че точно в този момент не мога да ви посветя цялото си внимание и да отговоря на молбата ви. — Шпенглер се заигра с ръкавела на колосаната си риза и копчето с монограм отрази светлината право в очите на Шен — номер, който банкерът използваше от време на време, за да напомни на по-нисшите от него с кого си имат работа. — Какво ще кажете да ми се обадите в офиса през работно време?

„И ще наредя на охраната да те изхвърлят като мръсен парцал“.

Оги се извърна от отблясъка.

— Това е последният път, когато ще имате възможност да се подчините без последици.

— Наистина трябва да ви помоля да се оттеглите, господин Шен — отвърна банкерът с безразсъдно смело презрение. — Направете го незабавно и утре ще сте добре дошли…

 

 

Преди миналата седмица Кристоф Шпенглер изобщо не беше чувал за този недодялан азиатски простак. Пътищата им се срещнаха при три двойни магнума^[1] „Шато Марто“, реколта 1900, открити в отдавна забравената изба на един австрийски принц, избягал със семейството си от идващите нацисти. Принцът се досетил да зазида избата си, но не бил така предвидлив да преживее войната. Имението му сменило четирима собственици преди невероятното вино, запазено в идеално състояние през всички тези години, да бъде открито при един основен ремонт, предприет от сегашния стопанин, и да бъде предложено на търг, който привлече ценители от целия свят.

В първата фаза на търга участваха девет съперници. Наддаването започна от 40000 долара за трите бутилки; при 60000 кандидатите се бяха стопили на петима. Когато наддаването стигна до 90000 долара, останаха само Шен и Шпенглер. След като цената скочи с още 30000, Шен прояви нахалството да се обърне директно към банкера.

— Какво ще кажете, вместо да наддаваме един срещу друг да спрем дотук и да си поделим бутилките?

— С най-голямо удоволствие бих се съгласил, но вече обещах да представя виното на петдесет и петия си рожден ден. Поканил съм хора от цял свят и не мога да си позволя да ги разочаровам.

— Тогава да направим компромис? Две бутилки за вас и една за мен? Аз съм на седемдесет и две и това може да е последният ми шанс да опитам тази реколта, още повече в такова чудесно състояние.

— За съжаление, трябват ми три. Така че ако не желаете да наддавате, господине, бъдете така добър да се оттеглите. Мисля, че следващият артикул е с почти същото качество. — Банкерът обърна гръб на Шен и се помъчи да не обръща внимание на необяснимите тръпки, полазили по тила му.

 

 

Сега банкерът каза:

— Отговорът ми е същият, който ви дадох по време на търга. Поради същите причини, които изтъкнах и тогава.

— Вземете парите.

— Не бъдете груб.

— В такъв случай ще ми трябва комбинацията за избата ви.

— Не мисля.

— Кейси. Убеди човека.

Най-неочаквано Кейси заби юмрук в корема на твърдоглавия финансист. Шпенглер се тръшна на стола зад себе си и изпъшка.

Оги-Шен обхвана с жест стаята.

— Не можете да ни заплашвате като обикновени банкови чиновници, мосю. Ако не ни кажете комбинацията, нещата само ще станат по-лоши.

— Никой не прави подобни неща заради три бутилки вино — успя да изрече Шпенглер, като стискаше зъби от болка.

Оги като че ли се отегчаваше.

— Миналата седмица беше молба. Сега е настояване. Това е всичко.

„Прислужницата е тук — помисли си банкерът. — Със сигурност се е обадила на полицията“. Но после си даде сметка, че Серена не се беше появила да приеме поръчките за питиета на гостите, и му стана ясно, че домашната прислужница е била извадена от играта по-рано, вероятно по същия начин като жена му.

Телефонът на Кейси иззвъня и той се дръпна от зашеметения банкер и го вдигна до ухото си.

— Слушам — каза на японски.

Шпенглер се възползва от шанса. Скочи от стола и побягна. Без да сваля телефона от ухото си, Кейси се извъртя и петата му улучи банкера в тила, при което Шпенглер се плъзна по килима върху кръглия си корем. Кейси не се сдържа и се изкиска. „Ама че нелепа гледка!“

— Не, нищо важно — каза той по телефона, все така на японски. — Слушам.

Направи няколко крачки и стъпи върху гръбнака на Шпенглер.

— Да, разбрах — каза и се обърна към Оги. — Господине, Дермот е.

Дермот беше начело на втория екип в Японския квартал на Сан Франциско.

— Дай ми го. — Оги улови подхвърления телефон с лекота, характерна за много по-млад мъж. — Да?

— Цивилният от огледа може да се окаже проблем, господине.

— Антикварят, който продава дрънкулки ли? Не мисля.

— Не забравяйте, че е син на Джейк Броуди.

— Да, и освен това продава ръчно рисувани грънци на белокоси дами. Забрави го.

— Лейтенантът, работещ по случая, току-що се срещна с него в града. Хара също го посети.

— Хара ли?

— Да.

Оги се замисли.

— Добре. Антикварят е единствената пряка връзка с Япония. Наблюдавайте го още известно време. Само него. Полицията не представлява заплаха.

Следите бяха почистени. Кейси и екипът му бяха напуснали района минути след покушението, след което хората на Дермот поеха наблюдението на разследването и трябваше да се погрижат нищо да не тръгне накриво след операцията. Бяха се погрижили за всичко останало, в това число и за евентуалните официални запитвания от СФПУ до Токио.

— Защо ми досаждаш с подобни въпроси? — попита Оги.

Очите му се присвиха, докато слушаше отговора. В нарушение на получените заповеди Дермот беше нападнал Броуди, което означаваше, че антикварят вече е мъртъв и Дермот се обажда, за да получи разрешение за убийството му след като то беше факт. Най-добрият им специалист по бойни изкуства трудно се сдържаше. „Търпение, търпение. Все търпение“.

— Казах, че не искам повече трупове в Сан Франциско — прекъсна го Оги. — Работата е прекалено важна.

— Броуди не е мъртъв.

Оги изслуша описанието на сблъсъка.

— Правилно си постъпил, че си се оттеглил. Кога за последен път някой ти се е измъкнал жив?

— Никога, господине.

— Не знаех. Е, това може да е проблем.

— Точно това си мисля и аз, господине. Искам приоритетна зелена светлина.

„Приоритетна зелена светлина“ означаваше незабавно ликвидиране с всички възможни средства.

— Не се и съмнявам, но отговорът е не. Ударът беше идеален. Полицията не знае нищо и няма да открие нищо. Разследването ще замре, ако не се появи нещо ново, което да привлече вниманието им. Погрижи се да не се появи нищо ново. Засега никакви контакти и трупове, или ще бъда крайно недоволен.

— Да, господине. — Дермот се поколеба. — „Засега“ ли казахте?

Оги знаеше как да използва моркова. Дермот и Кейси бяха най-добрите му агенти и изискваха специално отношение. За Дермот това означаваше утоляване на жаждата му за кръв от време на време и Оги усещаше, че трябва да му отпусне антикваря, след като аферата в Японския квартал се уталожи.

— Чу ме — каза той, затвори и отново насочи вниманието си към финансиста. — Размислихте ли?

Кейси махна крака си от гърба на банкера.

Шпенглер се претърколи. Очите му бяха насълзени.

— Да.

— Отлично. А сега комбинацията, ако обичате.

— После ще ни оставите ли на мира?

— Няма да имате никакви оплаквания, след като приключа тук.

Шпенглер изговори поредица цифри.

— Кейси, донеси виното — каза Оги на английски, заради домакина. — Само онези три бутилки. Не пипай другите ценности на господин Шпенглер.

И добави на японски:

— Мойасе.

„Изгори ги“.

След две минути Кейси се върна с трите бутилки.

— Отлично — със светнали очи каза Оги.

— Получихте си онова, което искахте — рече Шпенглер. — А сега си вървете.

Отдолу плъзнаха първите струйки дим.

Шпенглер скочи на крака.

— Идиот! Мазето ми гори!

Чу тихия звук на прекаран по плат метал и можеше да се закълне, че вижда как пред очите му минава някаква жица. Усети горещия влажен дъх на Шен върху тила си.

Краищата на гаротата бяха увити около две къси дървени пръчици, служещи за дръжки. Пръстите на Оги бяха свити около тях. Застанал зад банкера, той кръстоса китки, затваряйки клупа, и дръпна.

Шпенглер задраска врата си. Беше смаян, не проумяваше какво точно става, но много ясно си даваше сметка каква е червената течност, която пръсна навън и започна да се стича по ръцете и гърдите му.

Оги усети как важните елементи в шията излизат от строя един по един. Трахеята, сънните артерии, югуларните вени, блуждаещият нерв — жицата минаваше през тях като касапски нож през лой. Когато стигна до гръбначния стълб, Оги отпусна китки и с опитно движение освободи гаротата от гърлото на жертвата.

Шпенглер заразмахва ръце, пръскайки кръв из цялата стая. Опита се да спре струята, но пръстите му се хлъзгаха. От гърлото му се разнесе гъргорене. Образуваха се и се пукаха червени мехурчета. После ръцете му се отпуснаха, очите му се подбелиха и онова, което беше останало от банкера шесто поколение, се просна на пода.

Оги избърса гаротата с кърпичка, нави я и я прибра в джоба на сакото си.

Кейси се загледа замислено в оплискания в кръв под.

— Планът не беше такъв.

— Знам — каза Оги. — Не ми хареса поведението му.

От вратата на мазето забълва дим.

— Нямаме много време — каза Оги.

С опитни ръце отнесоха телата в господарската спалня, положиха ги на леглото и бързо ги облякоха в спално облекло. Пожарът щеше да заличи всички следи от посещението им. „Случайната смърт“ заемаше централна част в бизнеса им. Директните покушения като онова в Японския квартал ставаха все по-редки. Повечето задачи изискваха дискретни методи за елиминиране — удавяне, самоубийство, челен сблъсък на висока скорост. Списъкът бе дълъг и даваше свобода на въображението.

— Злоупотребяваме с гостоприемството, Кейси. Вземи парите. Сигурен съм, че малоумният ни приятел вече няма да се нуждае от тях.