Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (23)

22.

Не изгубих нито миг.

Застанал в Японския квартал с телефон в ръка, събудих Рена от дълбокия му сън и му споделих своята интерпретация на предупреждението на Нода. Всичко това бяха заключения, основаващи се на предположения. На косвено свързани впечатления. Но ми се струваха верни. Солидни. Щях да съм глупак да не им обръщам внимание. Особено що се отнасяше до дъщеря ми.

Преди да приключа. Рена вече имаше план. По време на престоя ми в Токио Джени щеше да бъде преместена в тайна квартира на ФБР, до която СФПУ имаше достъп при особени случаи. Рена щеше да уреди полицайка да прави компания на дъщеря ми при престоя й там. Скрита на тайно място и под денонощна охрана, Джени щеше да е в безопасност и аз щях да съм в състояние да действам отвъд океана, без да се притеснявам за нея. Тази предпазна мярка можеше да се окаже и прекалена, но твърдо отказвах да поемам каквито и да било рискове. Слава богу, Рена напълно споделяше становището ми.

И тъй, под прикритието на нощта и след като поднесох извиненията си на Кери Лу и Лиза Майърс, откарах Джени до дома на лейтенанта. Рена излезе още преди да изгася двигателя.

Мириам вкара Джени вътре за чаша горещ шоколад, а Рена ме дръпна настрана. Обясни ми, че след половин час ще пристигне необозначена кола да откара Джени до квартирата. Друга кола щяла да осигурява подкрепление. От съображения за сигурност било по-добре да се сбогувам с нея сега.

По пътя към Рена бях подготвил Джени. Казах й, че ще бъде настанена в „тайна забавна къща“. Че може да си играе по цял ден и да гледа колкото си иска телевизия вместо обичайния един час дневно, но в замяна на това ще трябва да пропусне лятното училище и да избягва всякакви контакти с приятели, докато съм в Япония. Единствените изключения бяха хлапетата на Рена Кристин и Джоуи, които щяха да й ходят на гости през ден. Тя веднага ме задърпа за ръката и поиска да знае защо винаги трябва да заминавам някъде.

— Трябва да пътувам заради работата, но ще се върна колкото се може по-скоро — казах аз, облекчен, че не ме е попитала защо искам да се мести в забавната къща, вместо да остане при Лиза, както ставаше обикновено.

— Какво означава „по-скоро“?

— Около седмица.

Джени оклюма.

— Това е много време.

— Преди всяко пътуване провеждахме някакъв вариант на този разговор. Отговор „два дни“ щеше да предизвика същата реакция.

— Не можеш ли да останеш? Това е лятната ми ваканция.

Знаех, че се мъчи да си намери извинение, така че й се ухилих широко и я взех в скута си, така че да гледа през същото мокро стъкло, през което гледах и аз, докато карах.

— Искаш ли да покараш?

— Не сменяй темата.

— Твърде си умна за мен. Обещавам да отсъствам колкото се може по-малко. И ще ти се обаждам.

— А ще ми обещаеш ли, че ще внимаваш с китайците?

— Обещавам.

И тогава тя ме замая с гатанка, която съперничеше на имейла, пратен ми от Хара горе-долу по същото време.

Закъснявах. Върнах се бързо в апартамента, събрах си багажа, качих съобщението от Хара в смартфона си, за да прочета по-нататък, и се понесох с пълна скорост към летището. Зарязах колата на паркинга, качих се на самолета за Нарита и седнах с чаша зелен чай и оризови солети да прочета бележките на Хара за семейството му.

Съобщението беше изпратено на бланка на „КомпТел Нипон“ и в горната част се мъдреше мото ОЧИ И УШИ НА БЪДЕЩЕТО. Справката включваше само имена, адреси, основни данни и кратък списък американски познати — все неща, с които полицията вече разполагаше от паспортите и допитването до полицейското управление на Токио. За повече от четирийсет часа човекът, който притежаваше най-голямата комуникационна мрежа в Япония, беше успял да ми предостави само имена, длъжности и рекламно мото.

Разпознавам японското протакане винаги когато го видя. Първият въпрос беше защо? Начините и причините японците да увъртат често си остават необяснени. Когато през 1995 г. голямото земетресение съсипа Кобе и стотици останаха под развалините, спасителният екип от Швейцария пристигна по-бързо от японския министър-председател, който се намираше само на един час полет от мястото на трагедията.

Защо?

Защото мислещите за кариерите си публични фигури се покриват. В страна, в която добрата работа е нещо очаквано, но и възхвалявано, враговете се нахвърлят върху всеки гаф и затова политиците и бюрократите се захванаха с незначителните подробности около събитието. Бездействието защитило кариерите им, както твърдяха японските ми източници. Ако не предприемеш нещо, по-късно не можеш да бъдеш обвинен за нищо.

Затова след земетресението се разбушуваха пожари. Стотици японци умряха ненужно под развалините, докато времето отминаваше, а други стотици лежаха безпомощни в импровизираните полеви болници и гледаха как животът ги напуска, защото медикаментите бяха запечатани и никой бюрократ не смееше да си сложи главата на дръвника, като действа енергично и счупи печата. Лекари, доброволци и ключови части от Силите за самозащита бездействаха и напразно очакваха заповеди за действие. Телефонните линии бяха прекъснати и можех само да мисля как ли е Киоши Танака, мой съученик и приятел от Токио, който се беше оженил за любимата си от гимназията и си бе намерил работа в Кобе. Бях кръстник на единствения им син Соджи.

Съседите им ми казаха, че Соджи и майка му загинали в пожар, избухнал петнайсет часа след земетресението, много след като спасителните екипи са можели да ги извадят от развалините. Просто трябвало да бъде доставено необходимото оборудване веднага след трусовете. Киоши умрял, докато чакал доставянето на кръвни банки от съседна болница, която била натоварена с бумащини от Министерството на здравеопазването и благосъстоянието.

Класическо японско шикалкавене в огромни размери. Светът го беше виждал в различни пермутации и преди, видя го и по-късно при катастрофата във Фукушима, ще го види и в бъдеще. И сякаш това не беше достатъчно, животът и смъртта бяха второстепенен въпрос, важно беше да се запази имиджът на страната — особено когато гражданите се смятат за нещо второстепенно, каквито бяха и жителите на Кобе. Неизречената политика е следната — светът гледа и всяко припряно действие ще говори за паника, незрялост и слабост. Освен това накърнява достойнството, а това е абсолютно недопустимо.

Турбуленцията раздруса чашата ми за чай в гнездото на масичката. Погледнах навън и видях в далечината мрачни буреносни облаци. Хара не се криеше от трагедията в Японския квартал, но както обикновено, действаше по своя си начин. Защо? Нямах представа. Но така или иначе щях да се видя с магната в Токио и засега се отказах да се опитвам да разгадавам поведението му. Насочих вниманието си към заплетената гатанка, която ми беше казала Джени, докато ми помагаше да карам колата по пустите улици на Сан Франциско до дома на Рена.

— Това ще те кара да мислиш за мен — каза ми тя.

— Винаги мисля за теб, Джен.

— Е, сега ще мислиш повече.

— Невъзможно — рекох аз. — Но все пак какво имаш за мен?

— Най-хубавата гатанка на света. Кои цикади дават мляко?

— Не знам. Кои?

— Не, това е най-добрата гатанка на света. Трябва да познаеш.

— Добре, домашните ли?

— Не позна.

— Тогава земните?

— Не.

— Гигантските южноамерикански млечни цикади.

— Това беше тъпо. Не.

— Предавам се. Кои?

Тя се нацупи.

— Не, не. Това е най-добрата гатанка, така че ще трябва да мислиш, докато не се сетиш за отговора. И ако мислиш за гатанката, ще мислиш за мен. Видя ли?

Виждах. И болеше. Сърцето ми се свиваше от тази нескрита нужда, която не можех да удовлетворя. Обещах си, че когато се върна, ще прекарвам повече време с дъщеря си.

Самолетът се раздруса отново, стюардесите изведнъж спряха да сноват напред-назад, забързано прибраха количките и почнаха да си закопчават коланите, а пилотът отправи задължителното предупреждение, че ще навлезем в зона с лоши атмосферни условия.

Изобщо нямаше представа колко лоши — вятърът ни подмята чак до летище Нарита.