Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (64)

63.

Някой ме зашлеви по лявата буза.

Силно.

Чух се да казвам: „Спрете“, но от устата ми излезе нещо нечленоразделно. Звукът отекна в тъмните кътчета на съзнанието ми. С мъка принудих клепачите си да се вдигнат. Сякаш някой беше седнал отгоре им. Дермот Съмърс се рееше в млечна мъгла пред мен. Удари ме отново, като този път вложи в удара и малко от тежестта си и шамарът ме разтресе. Единствената причина да не тупна на пода бе, че вече бях на него овързан с дебело въже.

— Отново си сред живите — иронично отбеляза Кейси.

— Но не задълго — ухилено добави Дермот.

Намирах се в микробус заедно с Кейси, Дермот и шофьора. На пода имаше някакъв груб кафяв шаяк, а стените бяха боядисани в бяло. Задните врати нямаха прозорци. Зад страничните се мяркаха дървета. Нищо общо с пейзажа на Манхатън. Бях далеч от Рена, Маккан и останалите от отряда.

— Почти стигнахме — каза Кейси от мястото до шофьора.

— Къде?

Този път успях да го кажа разбираемо.

— Където ще те опаковаме — отвърна Дермот. Седеше върху постелката с лице към мен, облегнат на стената и със свити колене. — Тази нощ изчезваш, утре ще си просто част от нюйоркската статистика.

Опитах се да потисна надигащата се паника.

— Не вярвам.

Дермот се ухили подигравателно.

— Повярвай. Скоро ще станеш месо за червеите. Студено, подпухнало и вмирисано.

Отвърнах му със същата презрителна усмивка и опитах въжето, с което бях вързан. Само на сантиметри от мен седеше човекът, който бе убил Ейбърс. Омразата изгаряше сърцето ми, но не можех да направя нищо. Ръцете ми бяха вързани отзад. Краката ми бяха увити в някакъв плат, за да не мога да ритам. Около кръста си имах въже, завързано за нещо метално зад мен. Опънах въжетата на китките. Издържаха. Прокарах пръсти по нещото, което се забиваше в бъбрека ми — и открих тънка метална пластина с остър ръб. Беше от онези парчета метал, които трябват при изработката на рамката и които никой не си прави труда да изреже. Бутнах и нещо поддаде. Започнах да бутам и тегля пластината.

— Вярно ли е, Кейси? — попитах аз и изгледах кръвнишки мъжа, който беше наредил Ейбърс да бъде прострелян.

— Боя се, че да.

Опа. Първокласни похитители и безнадеждно лоши лъжци. Правеха се на страшни, но аз обикновено забелязвам опитите за измама.

— Добър опит, ама не мина. — Продължих да клатя металната пластина. Съпротивлението намаляваше. — Нямаше да си правите труда да отвличате Джени. Нито да убиете ченгето.

— Прах в очите — отвърна Кейси. — За да те накараме да дойдеш в Ню Йорк.

— Пак не минава.

Пластината се отдели и падна в дланта ми. Беше колкото монета и имаше тънък остър ръб. Пъхнах я между палеца и показалеца си.

— А, стигнахме — каза Кейси.

Микробусът наби спирачки пред висока четири и половина метра кула от ковано желязо, окичена с охранителни камери и бодлива тел. Украсена и в същото време недостъпна, портата несъмнено водеше към имението на богаташ, който цени уединението.

Шофьорът въведе код в контролното табло под интеркома, портата се отвори и влязохме.

Имотът беше ограден от триметрова каменна стена с бодлива тел отгоре и беше гъсто залесен. Пропълзяхме седем- или осемстотин метра по лъкатушеща алея. На четвъртия завой дърветата свършиха и пред нас изникна триетажно френско имение с най-малко двайсет стаи, безупречна тухлена фасада, четири комина, просторна поляна и бели дървени капаци на всичките петнайсетина прозореца на горния етаж. Отдясно, частично скрита от дърветата, имаше къща за гости, а по-нататък се виждаха очертанията и на други пристройки.

Нужно ми бе малко време да съобразя. И успях само защото вече бях идвал тук — в селото. Прониза ме внезапен страх. Останах абсолютно неподвижен и се взирах в онова, покрай което минавахме. Онова, което бяха виждали малцина, а може би и никакви външни лица.

Те строяха съвременен еквивалент на селото Сога.

На американска земя.