Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (42)

41.

Омразата избликна от някакво мрачно място дълбоко в мен и ме изпълни. Усещането не беше приятно. Очите на домакина ми проблясваха: той изобщо не се опитваше да скрие колко му е смешно. Хранеше се с негодуванието ми със задоволството на плъх, заврял се в черва.

Едва успявах да сдържа отвращението си.

— Значи сме гълъби за орела, така ли? — изсъсках през зъби.

Негово сиво превъзходителство отвърна със стоическа безизразна физиономия, неподвластна на времето и непробиваема като стените на замъка в Осака. С изключение на очите. В тях играеше весело пламъче. Смайването ми се беше оказало първокласно забавление за него.

Устните му се извиха в полуусмивка.

— Следили ли са ви, нали?

— Да.

— Откога?

— От Сан Франциско.

— Те наблюдават действията ви. Ако решат, че сте сериозен проблем, ще нанесат удар. По вас, по „Броуди Секюрити“, дори по семейството ви, ако е необходимо.

По Джени!

— Това са много хора — отвърнах.

— Както сам се уверихте, за тях броят не представлява особено препятствие.

Ясно беше, че този човек знае всичко за Японския квартал.

— Но семейство Накамура са били беззащитни. За разлика от нас.

— Хара очаква гълъбът да си отгледа нокти. По необходимост.

— Каква е вероятността да решат, че съм „сериозен проблем“?

Устните му се разделиха в беззвучен смях. Почернели изтъркани зъби стърчаха от сивкавочерните му венци. От устата му, подобна на гниеща тъмна дупка, ме обзе отвращение, което успях да скрия с огромно усилие.

— Не се безпокойте за това. Хара беше много старателен, а… — знаех какво ще последва и усетих как стомахът ми се преобръща — ако той не беше постъпил така, щях да го направя аз.

В селото ме бяха нападнали с ножове, бяха стреляли по мен и ме бяха отровили. А сега седях в някаква позлатена приемна и някакъв човек с огромна власт и привилегии ми казваше — и то без никакви преструвки — че с радост би ме насадил на пачи яйца, ако клиентът ми вече не го беше направил. Нужни ми бяха няколко дълги секунди, за да се овладея и да кажа:

— Вече бих изпил едно питие. Уиски, чисто.

Домакинът ми вдигна пръст и единият цербер тръгна към бара.

Някъде в сградата часовник отброи седем удара. Докато чаках питието си, кокалестите ръце на стареца се прибраха от облегалките под защитата на червената кърпа и той отново стана неподвижен като покритите с лишеи камъни в градината му.

Декадансът на този стар салон ме уморяваше наред с гатанките на брокера на власт. Изпитвах ужас от онова, което щеше да каже, но в същото време жадно очаквах да го чуя. Междувременно напитката ми предложи така желаната топлина и притъпи опасенията ми.

— Лично аз мисля, че някой е объркал сметките — каза старецът.

Изгледах безизразно своя домакин и мъчител.

— Защо?

— Те отнеха всичко на Хара. И след като не му остана семейство, ако не се брои блудната му дъщеря, той отвръща на удара.

— Значи мислите, че това е атака срещу Хара?

— Почти съм сигурен. Искат го жив, но укротен.

— Защо?

Тонът му стана леден.

— Кой знае? Но няма съмнение, че ако онзи, който е наел Сога, е искал парите или бизнеса на Хара, той щеше да е вече мъртъв и след това щяха да се разправят с наследниците.

Затворих очи и отпуснах ръка върху облегалката на стола. До гуша ми беше дошло от тази гадост.

— И защо съм тук?

— Искам да помогна.

Опулих се.

— Вие предлагате помощ на мен?

— Срещу Сога, да.

— Какво можете да предложите?

Старецът се наведе напред, без да откъсва очи от мен.

— Мога да отварям врати.

— Добре. Кои са те?

— Те са онова, което вече видяхте.

— Къде е базата им?

— Може би в Сога-джуджо, но по-вероятно някъде другаде.

— За колко души говорим?

— Размерите на организацията са неясни.

— Отговорите ви ми звучат ужасно познато.

— Защото задавате неправилните въпроси. Не разполагаме с имена и места, но пък за сметка на това имаме полезна информация.

— Можете ли да ми дадете пример за работата им?

— Санфорд, Смит-Колдуел, бизнесменът от Бостън, преди осем месеца.

— Сериозно?

Смит-Колдуел беше главен директор на една финансова компания с глобални интереси и смъртта му се беше превърнала в новина номер едно за медиите по целия свят.

— Повярвайте ми, вярно е. Преди него един брокер от Бон в Хонконг. Както и австралийският банкер Хауард Донър, чието семейство продаде текстилната му компания на голям азиатски конгломерат дни след смъртта му. Вероятно имат пръст, макар и да не е проверено, в историята с един френски предприемач, който тъкмо беше купил голям крайбрежен парцел в Италия, който дотогава бил пренебрегван.

— Чух за французина. По радиото казаха, че паднал от яхтата си и се удавил. Споменаха също и за големия брой смъртни случаи сред любителите на нощното плуване в тази част на Средиземно море.

Домакинът ми се ухили.

— Може би Сога са взели предвид статистиката.

— Всички смъртни случаи ли са „случайни“?

— Да. Французинът се удавил, Смит-Колдуел паднал по стълбата във вилата си, беемвето на германеца се блъснало в микробус, а частният самолет на Хауард Донър се разбил в пустинята.

— И никакви съмнения за… чужда намеса?

— Не и за разследващите власти.

Намръщих се. Може би твърденията му бяха верни… или може би просто ми подхвърляше гръмките заглавия, за да се хвана на въдицата. Тъй като не ми предлагаше доказателства, можеше да си измисли каквото си иска и нямаше как да потвърдя или отхвърля твърденията му. Със сигурност обаче знаех едно: безименният мъж пред мен беше един от най-проницателните политически умове — и от най-опасните.

— Станалото в Японския квартал не беше дискретно — казах аз.

— Те изпълняват задачите според нуждите на клиента, но ви уверявам, че такъв открито брутален акт като убийството в Японския квартал е рядкост като черна перла без дефекти. — Забеляза скептичния ми поглед и добави: — Както и очаквах, човек трудно може да ви убеди. Искате нещо срещу нищо, но гмуркането за перли не е лишено от рискове.

Вцепених се. Заплашваше ли ме? Точно в този момент най-много ми се искаше да приключа с дъртия манипулатор.

— Ами тогава ме сащисайте — предизвиках го.

От гърдите му се изтръгна тихо ръмжене.

— Може да съжалявате за тези думи.

Замръзнах в стола си и се запитах какво ли съм отприщил.

— Преди четири години — тихо започна той — имаше серия убийства в Лос Анджелис, Солт Лейк Сити и Чикаго…

Преди четири години… Лос Анджелис…

Той знаеше нещо за Миеко!