Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (73)

72.

В бързината да се отдалечим колкото се може повече от къщата бях оставил следа, която агентите на Сога лесно можеха да открият. След като забележеха пресните следи, бързо щяха да се досетят, че необичайната им дълбочина се дължи на теглото на Джени. Затова трябваше да направя всичко възможно да отвлека вниманието им от уютното гнездо на дъщеря ми.

Скочих от дървото, но не бях изминал повече от пет крачки, когато един куршум изсвистя покрай лявото ми бедро и отнесе върха на малко борче.

— Не мърдай, Броуди. Следващия път няма да пропусна.

Дермот се показа иззад голям смърч. Държеше глок, насочен към гърдите ми. Беше с черната униформа на Сога и носеше очила за нощно виждане.

— Направи голяма каша в къщата. Сега аз ще направя теб на каша.

Беше съвсем близо до мен, пистолетът му вече беше изваден и не виждах никакъв изход.

— Къде е момичето?

— Няма го — казах аз. — При моите хора е.

— Лъжеш. Да не си я скрил на дървото като някаква катерица?

— Тате?

Дермот инстинктивно погледна нагоре.

— Познах, а?

С надеждата, че Дермот няма да стреля към Джени, скочих зад широкия люспест ствол на една хикория в мига, в който погледът му се насочи нагоре, извадих беретата, протегнах ръка от другата страна на дървото и стрелях слепешком към мястото, където го бях видял за последно — хитър номер, на който ме беше научил съседът ми от Южна Корея. Като редувах изстрелите високо и ниско, изпразних пълнителя, без да дам възможност на противника ми да отвърне на огъня. Чух го как изпъшка и падна. Изхвърлих празния пълнител, сложих новия и се опитах да вкарам патрон в цевта. Пистолетът засече. Мамка му!

Надникнах предпазливо иззад ствола. Дермот беше рухнал на колене. Глокът висеше в ръката му, сякаш бе твърде тежък, за да го вдигне. С другата си ръка се държеше за корема. Между пръстите му се процеждаше кръв.

Насочил пистолета към Гостенчето, излязох на открито, готов да се метна отново зад хикорията, ако убиецът от Сога се опита да вдигне оръжието си. Той ме видя, но сякаш не му пукаше. Друг куршум го беше улучил в гърдите и най-вероятно бе пробил белия дроб. Дишането му бе накъсано.

— Хлапе… — изпъшка той. — Убит от шестгодишно хлапе и кретенския му баща.

И падна по очи.

Преди да успея да помръдна, някой се появи до мен и побутна главата ми с дулото на пистолет.

— Господин Броуди, вие сте късметлия — каза Кейси. — Или трябва да кажа бяхте?

Защитен от снайперисткия огън от завоя на пътя, Рена крачеше нервно напред-назад на двеста метра от портала на Сога.

— Много се бавим, Джейми.

Маккан сви устни.

— Задръж, Франк. На шестнайсет километра оттук са. Ще дойдат всеки момент.

— Нямаме време. Броуди е вътре от твърде много време.

— Приковаха ни тук. Първият ни опит беше катастрофа.

Рена прокара пръсти през косата си.

— Знам, знам. Но трябва да направим нещо. Да държим вниманието им насочено към нас, а не към хората ни вътре. Броуди и момичето му са в ръцете им, а може би и Люк и Нода.

— Не можем да направим нищо, преди да е дошло подкреплението. Никой не очакваше такъв свиреп отпор. Имаме твърде много загуби, Франк. Не мога да разреша втора атака без допълнително оборудване. Знаеш го.

— Имаме четирима души вътре и времето изтича. Трябва да има някакъв начин.

— Ръцете ми са вързани — въздъхна Маккан. — Наредиха ми да остана на място, докато не получим пълна подкрепа.

— Трябва да има начин.

— Няма. Направихме всичко по силите си. Трябва да се оправят сами.