Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (8)

7.

Кръвта около раната ми се беше съсирила — дебелият плат на джинсите изпълняваше роля на естествен компрес. Внимателно се събух, почистих раната и огледах пораженията. Гостенчето едва ме беше закачил, но въпреки това ножът му беше прерязал с лекота плат и мускули. Ако бях обул нещо по-леко, острието щеше да срещне по-малка съпротива и да проникне по-дълбоко, което щеше да доведе до разходка до болницата. Сега се бях отървал с двайсетсантиметров разрез в джинсите и петсантиметрово „одраскване“. Е, щях да куцам няколко дни.

Ако идех при лекар, щяха да ме шият и да платя такса, която не можех да си позволя, така че обработих раната с дезинфектант, покрих я с марля и сложих лейкопласт. След това се обадих на управителя на сградата и го предупредих за нахлуването на Гостенчето. Той каза, че щял да разпита наемателите за повече информация и да ми се обади.

Вече бях помолил майката на Лиза да откара децата до училището. Веднага щом Джени излезе, се обадих на директорката, описах Гостенчето и я помолих да задържи Джени в класната стая, докато не дойда да я взема аз, госпожа Майърс или помощникът ми от магазина Бил Ейбърс. След като осигурих безопасността на Джени, в девет сутринта докуцуках до „Антиквариат Броуди“ — гладен, с един милион неща в главата и помъкнал купичката за чай.

— Я, днес подрани — отбеляза Бил Ейбърс.

— Не спах добре.

— Изглеждаш доста измъчен.

— Меко казано.

— Може би като настъпен от слон ще е по-подходящо?

Ейбърс беше роден и израснал в Южна Африка и изгонен оттам.

— Толкова ли е зле?

— Целият си в синини и цицини, момко. Нещо те е нацелило между очите, да не споменавам за куцането.

— Човек не може да се скрие от набитото ти око.

Бил и Луиз Ейбърс били журналисти с либерални разбирания в Претория по времето на апартейда, преди да започнат гадостите. Страстно подкрепяли свалянето на режима на расова дискриминация и това ги направило рядкост като слон с три бивни. После започнали неприятностите. Агенти от управляващата партия гръмнали малката им печатарска машина и те започнали да работят за конкурентен вестник с повече връзки и уверения, че сигурността им ще бъде гарантирана. Един ден, когато жена му излязла в града да си купи блуза, небесносиният й джип експлодирал. Така и не събрали цялото й тяло.

Ейбърс вече наближаваше седемдесетте, имаше покрито с бръчки лице, тревожни кафяви очи и гъста снежнобяла коса.

— Та какво ти е на крака?

— Спънах се.

Ейбърс почеса четината си, която често забравяше да обръсне.

— За сведение, поразместих укийо-е отпечатъците. Не бяха пипани цяло лято.

— Браво на теб.

Предлагахме най-разнообразни японски антики — отпечатъци, свитъци, керамика, мебели и какво ли не още. Повечето стоки бяха на достъпни цени и говореха за далечни земи и отдавна отминали времена по начин, по който могат да го направят малко други неща. В известен смисъл това обогатяваше живота ми, а в идеалния случай — и този на клиентите.

Укийо-е бяха особено важни в това отношение. Макар жанрът да не се смята за връх на японското изкуство, отпечатъците са чудесни като за начало. Хората ги обожават. Обикновено споменавах на новите клиенти по някоя провокираща подробност от богатото минало на японските гравюри върху дърво — връзката им с легендарни борци сумо, прочути актьори кабуки и грациозни гейши от някогашните домове на удоволствието; за това как жанрът неусетно е повлиял върху Гоген, Дега, Тулуз-Лотрек, Ван Гог и други европейски майстори. Исках хората да си тръгнат от магазина не само с новата си придобивка, но и с малко нови знания и по-разширен кръгозор.

— Сложих в рамка и новия отпечатък на Хирошиге — каза Ейбърс. — Хвърли му един поглед, когато ти се отвори време.

— Непременно.

Тръгнах към кабинета си в дъното на магазина.

— В момента ти се отваря — подметна той.

Ейбърс имаше инстинкти, които окуражавах. Имаше усет за бизнеса и само когато беше изцяло посветен на произведенията на изкуството, мракът в душата му се разсейваше. След загубата на Луиза бил изгубил и интерес почти към всичко. Зарязал журналистиката, обикалял света в търсене на някакъв смисъл в мъката, която непрекъснато го гризеше отвътре, и в крайна сметка се установил в Сан Франциско, защото бил град с „искрица в окото“. Един ден се появи на прага ми и преди да се усетя, беше поел магазина по начин, по който може да го направи само много напорист уличен котарак. Очароваше стари и нови клиенти и водеше още. Познаваше изкуството, както и хората.

До снощи между мен и Ейбърс имаше само две общи неща — трайният интерес към изящните неща и внезапната загуба на съпругите ни. Сега изведнъж видях друга връзка — моята жена може би също беше срещнала насилствена смърт. Само няколко щрихи на канджи ни деляха от трета обща черта помежду ни.

Потупах се по бедрото.

— Хайде да е по-късно, а?

— Разбира се, момко. Само че не се разсейвай. Търговията замира.

Думите му улучиха болно място. Ако в скоро време не се появеше купувач, щеше да се наложи да продаваме на тротоара. Антикварският бизнес ми позволяваше да си плащам сметките и ме оставяше с достатъчно джобни на месец, за да си позволя по някоя бутилка „Анкър Стийм“. Детективската агенция в Токио носеше горе-долу същите приходи — все пак там трябваше да плащам заплатите на двайсет и трима служители.

Ейбърс сви рамене и ми обърна гръб. Знаех, че ще се пребори с лошото настроение, като полира наскоро пристигналите две традиционни тансу, с които се бях сдобил благодарение на основната си връзка в Киото при последното ми пътуване до Япония. Най-добрите тансу представляват солидни сандъци с чекмеджета, украсени с великолепен обков и лак; фината обработка подчертава жилките на дървото и придава на изделието окончателния му цвят, вариращ от меко бежово до тъмнокафяво, а понякога дори до плътно червеникавокафяво.

Ейбърс се зае с работата си, а аз минах отзад да проверя имейлите си.

Кабинетът ми беше застлан с килим и включваше бюро, шкаф за документи, кожено кресло за гости и малка дневна в съседство, където можеха да се обсъждат сделки на четири очи.

Самият магазин се намираше западно от Ван Нес на Ломбард, откъдето минава основният трафик през крайбрежния район и долната част на Пасифик Хайтс, а оттам към Голдън Гейт и Марин Каунти на север. Всички пазаруваха или в по-старите магазини под Ломбард, или в по-скъпите горе. И в двата района наемите бяха по-високи. Единствено мотелите преуспяваха на оживената улица, на която бях отворил „Антиквариат Броуди“. Но състоятелните хора минаваха ежедневно по нея, както и богаташите от Марин и по-нататък. Бизнесът ми се нуждаеше от показност и добра реклама, предавана от уста на уста, а не от зяпачи, така че избрах тази улица и двамата с Ейбърс бавно започнахме да си създаваме клиентела.

Приключих с имейлите към десет. Със задоволство забелязах, че собственикът на три статуетки от будистки храм от Ибараги е приел предложението ми да ги купя. Ейбърс имаше дарбата да пробутва примамливите изображения и поддържането на постоянни запаси си беше непрекъснато предизвикателство.

В десет и половина се обади управителят на сградата. Беше решил, че въпросът е спешен, и се бе свързал с всички обитатели по домовете им или на работните им места. Никой не очаквал посетител с външността на нападателя и никой не беше виждал непознат азиатец. Точка.

Благодарих му за свършената работа, затворих и се запитах каква ли е целта на Гостенчето. Помислих си за скоростта и бойните му умения и след малко открих, че отново съм се разтреперил от ярост. Кой беше той и защо се беше насочил към нас? Какво се спотайваше зад уличното му позиране? И още по-важно — какво се криеше зад загадъчния му коментар? „Тя е замесена. Много замесена. Също като теб“.

В какво?

Ейбърс надникна през вратата.

— Знам, че имаш куп неща на главата, но вече не издържам. Не ти казах одеве, защото видях, че си разстроен. Имаме нов опит за обир.

Пулсът ми се ускори. Всеки цент беше вложен в магазина и плащах високи такси за охранителна техника, която бях обновил след един взлом преди половин година.

— Нов опит?!

— Не само. Влезли са.

Стаята сякаш се срути около мен.

— Невъзможно — успях да промълвя.

Главата ми туптеше. Опитах се да мисля. След последния обир бях минал на следващото ниво на защита, включващо достатъчно допълнителни свирки и камбанки към и без това модерната ми алармена система, която можеше да обезкуражи и най-упорития майстор на взлома. Досега системата работеше великолепно — беше подплашила един потенциален крадец и бе позволила на екипа от охранителната фирма да прибере двама новобранци, докато се мъчели да се справят с ключалките.

Моят човек. През трите години, откакто обитавахме онзи подобен на пещера апартамент в Ийст Пасифик Хайтс, нито веднъж не бях чувал непознат да се мотае из коридорите. Охраната беше на ниво. Двойни врати, надеждни ключалки на входа. Камери в коридорите и при всички външни врати. Охранителната система в магазина ми беше по-добра. А ето че през последните дванайсет часа и двете бяха заобиколени.

— Частните ченгета дошли ли са навреме?

— Алармата изобщо не се е задействала.

— Какво?! Снощи си я включил, нали?

— Разбира се, че я включих. От охранителната фирма твърдят, че не е бил подаден никакъв сигнал за тревога, но аз знам, че някой е влизал. Нали оставям знаци. Тук конец, там парченце хартия. Стар номер. Сутрин гледам дали са там, където съм ги оставил. Влезли са, огледали са и са излезли. Първо са изключили алармата, а после са я включили отново. Това е единственото обяснение.

— Сигурен ли си?

— Тук съм от две години, Броуди. Сигурен съм.

— Взели ли са нещо?

— Не. Което ми подсказва, че са невероятно добри. — Той кимна към крака ми. — Сега вече ще си признаеш ли? Лично аз залагам на някаква нова задача от Токио.

Опипваше почвата. Беше много против, че изпълнявам задачи на „Броуди Секюрити“. Непрекъснато дуднеше за чудесния ми усет към изкуството. „Имаш дарба, за която хората са готови да убиват — повтаряше. — Защо си губиш времето с детективски глупости? Помисли за Джени. Продай проклетата фирма в Токио, преди да са ти видели сметката“. След вълната на насилие в Претория, от която едва бе оцелял, Ейбърс беше, меко казано, загрижен за безопасността ни.

— Не съм получавал никакви задачи от „Броуди Секюрити“ — казах аз. Не споменах за Рена, естествено.

Ейбърс се почеса по главата.

— Знам, че не ми влиза в работата, но предвид вида, в който се домъкна днес, трябва да питам. Напоследък да си се забъркал в нещо нередно? В нещо необичайно?

Японският квартал. Гостенчето. Взлом. В какво не бях се забъркал? Събитията се случваха с главозамайваща скорост. И нито едно не изглеждаше смислено. Възможно ли бе всичко това да е свързано с Японския квартал? „Малко вероятно — мислеше си една част от мен. — Случи се едва снощи“. Бях се включил само като консултант на Рена, а когато си тръгнах, на местопрестъплението имаше шейсет ченгета.

Нямаше причина да набелязват точно мен.

От друга страна, аз бях единственият експерт по японски въпроси. А жертвите бяха японци. Както и Гостенчето. Възможно ли бе това да е причината? В такъв случай се изправях пред много труден въпрос — как така може да съм по-опасен от цялата полиция на Сан Франциско?