Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (50)

49.

При следващото ми позвъняване Рена се оказа на извънредна среща с градската управа. Казах на детектива, който вдигна телефона, спешно да му предаде да открие купувача на автосалоните, принадлежали на чичото на Миеко. Надявах се, че ще успея да проследя следата, оставена от един от клиентите на Сога.

Затворих, потърсих в указателя „Майничи Нюзпейпър“ и набрах прекия телефон на Хироши Томита, японски журналист, който навремето беше разобличил един политик от либерал демократичната партия, един едър играч с нечисти сделки в бизнеса с недвижими имоти и компания, отпускала незаконни заеми, тайно финансирана от голяма банка. След третия му удар чуждестранната преса му бе лепнала прякора Томи-гън^[1].

— Томи? Броуди се обажда.

— Броуди-сан, хисашибури. — „Доста време мина“.

— Повече от година. Как е новинарският бизнес?

— Вял като август в Токио. Защо?

— Имам някои въпроси за Кацуюки Хара и една компания — „Тек КюЕкс“.

Гласът му стана хладен.

— Обръщаш се към неподходящия човек, да знаеш. Не се занимавам с това.

— Но…

— Работя върху страхотната нова монорелсова железница. Ултрамодерен дизайн. Технология на световно ниво. Невероятна работа!

Трудно можех да пропусна пресиления ентусиазъм в гласа му.

— Томи?

— Съжалявам, Броуди. Как е Джени-чан?

— Чудесно — отвърнах и зачаках.

— Е, предай й много поздрави. Ще се видим при следващото ти пътуване, ако имаме време.

Връзката прекъсна и монотонният сигнал „свободно“ зазвуча в ухото ми. Е, едва ли можеш да пратиш по-ясен сигнал от този.

Затворих, сплетох пръсти на тила си, облегнах се назад и се загледах в снимката на Джени, в манерката за саке на баща ми, в късия японски меч и грамотата за отличен стрелец от ЛАПУ. После зазяпах тавана и оставих мислите си да се зареят. След десет минути Мари ми прехвърли обаждане. Вдигнах слушалката.

— Хай, маймунски мозък такъв, да не искаш да ме уволнят? — каза Томита.

— Всъщност се чудя защо още не са те изритали.

— Ако продължаваш да задаваш такива въпроси по служебния телефон, може и това да стане. Подслушват.

— Това навремето не беше никакъв проблем.

— Но сега е. Играеш ли шоги?

Шоги е традиционна игра, често наричана японски шах. Четириъгълни плочки с триъгълни връхчета се местят по дъската, могат да бъдат пленявани, прераждани и местени отново, докато „скъпоценният генерал“ (царят) не бъде матиран.

— Така и не я научих.

— Е, време ти е. Парк Западен изход при Икебукуро. Ела сам. Никой не ти е стъпил на опашката, нали?

— Разбрах.

— Не, не си. И половината не си.

 

 

С Нода отново взехме таксита в различни посоки. Този път неговата кола обърна и продължи на двеста метра зад моята. Разбрахме се да поддържаме връзка по мобилните телефони. Пристигнах на западния изход на гара Икебукуро, без опашка, както ме е създал бог. Чудех се какви ли ги е намислил Томита.

Платих на шофьора и се хвърлих в многолюдната тълпа, изсипваща се от изходите на гарата. Нода беше някъде зад мен. Телефонът ми мълчеше, което означаваше, че засега си нямам компания.

Парк Западен изход оправдаваше безличното си име — беше залепен за западната страна на гарата, която бе основен център за пътуващите в северната част на централно Токио. Самият парк представляваше застлан с плочи площад със скулптури, амфитеатър и Художествената галерия за токийско изкуство — седеметажна сграда с атриум във формата на масивен срязан куб.

Както навремето, когато тръгвах по някоя улица в стария си квартал в Ел Ей, автоматично огледах обстановката, погледът ми се спря върху ниши и сенки и проучи всяка групичка в парка в търсене на обърнато към мен намръщено чело, потаен поглед или някакъв друг признак за вълнение в обичайната социална тъкан. Всичко изглеждаше нормално. Бездомниците се спотайваха в южната част на парка под хилави магнолии. Тийнейджъри с радиоприемници и китари се бяха скупчили при сцената на амфитеатъра. Недалеч върху обърнати бирени каси имаше разтворени различни игрални дъски. Насядали на ниски табуретки, дългурести младежи с вид на професори, таксиметрови шофьори и пенсионери се взираха в дъските, погълнати от играта и обмислящи как да вкарат фигурите си в битката. Никой не изглеждаше опасен, превъзбуден или сякаш не му е мястото тук.

Тръгнах към играещите, като се оглеждах за Томита. Репортерът не се виждаше никакъв. При втората обиколка около дъските един старец с побеляла коса и бейзболен каскет на „Йомиури Джайънтс“ ми подвикна:

— Играете ли шоги, гайджин-сан?

„Почтени чужденецо“. Изстенах наум. Един от онези типове. Само това ми трябваше.

— Не, съжалявам.

— Разбира се, че играете. Сядайте.

Да бе. Явно Томи го беше пратил. Никой не би досаждал доброволно на един гайджин с покана да играе. Седнах на жълтата пластмасова табуретка. Старецът премести фигура и каза:

— Твой ред е.

Побутнах една фигура напред, като се оглеждах за Томи.

— Ето така — каза той. — Движение от китката, нали се сещаш? Тресни я върху дъската, като истински мъж.

Опак и досаден. Къде беше Томита, по дяволите? Имитирах движението на стареца и направих втория си ход.

— Безнадеждна работа си, Броуди-сан. Ще те бия на десетия ход. — Гласът стана по-чист и изгуби стържещия тон на дядката.

Изгледах го над дъската, без да вдигам глава. Под сивата перука и дебелия грим успях да различа лицето на репортера. Не издадох изненадата си, но преобразяването ме стресна. Нямаше да го позная, ако се бях блъснал в него на гарата. Отново изпитах чувството, че съм загазил здравата. Единствено гласът на Томита го издаваше — и то след като той самият го бе пожелал.

— Добре — рече той. — Не ме гледай. Просто мести фигурите, няма значение как. Отдалеч всичко ще изглежда наред. Дръж си главата наведена и движи устните си колкото се може по-малко. Ще се справиш ли?

— Естествено — отвърнах, озадачен, че простият ми въпрос беше станал причина за подобни хитрости. — Но какво е станало?

— Нищо. Просто ме попита за една от най-горещите истории на годината.

— Знам, че убийството на семейство Накамура е голяма новина, но…

— Не това. Хара. Има пълно затъмнение около Хара. Може да се говори за всичко, само не и за убийствата.

— Какво?!

— Чу ме.

— Кажи ми какво знаеш.

— Премести фигура. Ако не играеш, трябва да освободиш мястото. Такива са правилата на парка.

Бутнах една фигура напред. Бях адски объркан. Болката на Хара беше излята по първите страници на вестниците и все още създаваше водещи новини. Томита несъмнено преувеличаваше.

— Кажи ми какво знаеш — повторих. — Особено за „Тек КюЕкс“.

— Ар ека? — „Това ли?“ — Трябваше да се сетя.

— Кажи де, Томи.

— Момент.

Той извади от джоба си мобилен телефон и го сложи на края на дъската.

— Имам мои хора от всички страни на парка. Ако някой приближи, телефонът ще звънне веднъж. Звънне ли два пъти, значи приближава бързо. Ти моментално си тръгваш. Най-добрият път е на юг, по стълбите зад теб и покрай магазините вдясно.

— Господи, Томита…

Изведнъж крайниците ми се вцепениха. Сякаш отново се бях озовал в Сога, в мрака се спотайваха призраци, всяка стъпка беше рискована. Не знаех колко още мога да издържа така.

Бях на нокти. Мислено се наругах, че не съм забелязал хората на Томита.

— И какво означава всичко това?

— Има информационно затъмнение, каквото не съм виждал от тройното убийство в Шин-Окубо. Ако разполагаш с нещо, искам го.

— Кажи ми ти, а аз ще ти кажа, когато разбера какво става тук.

— Омае но лотейру джохо о саки ни куре. — Искаше да опита от стоката ми, преди да продължи.

— Нямаме време за това. И аз имам хора, които ми пазят гърба. В момента.

— Значи вече са се насочили към теб?

— И още как. Дай ми основните неща сега и по-късно цялата информация, с която разполагам, е твоя. Става ли?

Томита усети, че съм на зор.

— Дадено. Но да те предупредя. Натискът е огромен. Всяка история в полза на Хара се сваля. Публикуват се мръсотии. Преди да застрелят семейството му, публикуваха мръсотии и за тях.

— Когато се случват подобни неща, кой стои зад тях?

— Предположенията са безсмислени, Броуди-сан. Все пак оглеждай се към върха на купчината.

— Казваш, че твои хора ни наблюдават. Що за хора?

— Други репортери като мен. Пазим си взаимно гърбовете. Знаем кой се разхожда из парка и кой се мотае. Ако някой пресече площада целенасочено, ще разберем и това.

— Значи си го правил и друг път, така ли?

— Не за тази история, а за други, също толкова чувствителни. Напиша ли нещо сега, ще си изгубя работата. Трябва да избираш момента, за да не могат да ти запушат устата или да те пратят в десета глуха да правиш репортажи за цъфналите вишни.

— „Тек КюЕкс“. Кажи ми за тях.

— Тайванска компания, основана от две хлапета вълшебници. Един американски компютърджия, завършил в Израел, и един тайвански програмист с диплома от Станфорд. Автори на множество подобрения в чиповете. Патентни такси в Сапоро и така нататък. После започнаха слуховете — били на път да създадат следващо поколение чип и да революционизират дизайна на микропроцесорите; компютри на бъдещето, безжични връзки, всякакви „умни“ джаджи. Диамантена мина. Огромният джакпот. И тогава започнаха битките за придобиване на компанията. Китайци, холандци и три корейски чаеболи се прицелиха в тях. От твоята страна атаката води „Интел“. Японците обаче провеждаме най-голямата кампания и това е причината да си тук, нали?

Чаеболите са корейски семейни конгломерати. „Големите пет“ контролират по-голямата част от вътрешния пазар на Южна Корея.

— Да, в ролята на статист. Токио здравата ли е замесено?

— Правителството се отдръпна с благословията на Железния триъгълник.

— Сигурен ли си?

— Слуховете не са мой бизнес, Броуди-сан.

Железният триъгълник на Япония е тайна мрежа бюрократи, индустриалци и политици от висшия ешелон. Министрите и политиците нагаждат законите и осигуряват финансиране, за да обслужват нуждите на Триъгълника, а компаниите връщат услугата с подкрепа в избирателните кампании за политиците и доходоносни постове за бюрократите след пенсионирането им.

— Да, извинявай. И кой печели?

— Играта още не е свършила. Говори се, че тайванското правителство ще се намеси, за да запази чедото си у дома; други пък казват, че Железният триъгълник се опитва да подкупи чаеболите с обещания за споделяне на технологията, което подлудява корейците. В момента китайците, корейците и японците са основните конкуренти. В Япония водещи са „КомпТел Нипон“ на Хара. НЕК, „Фуджицу“ и „Тошиба“.

Страхотно. Търсех клиента на Сога, поръчал убийството в Японския квартал, а Томи Томита току-що бе добавил по-голямата част от Азия в списъка на заподозрените.

— Японските компании не действат ли заедно? Те обикновено обединяват ресурсите си, за да се доберат до дадена технология.

— Да, действат. Министрите ги принудиха. Но Хара се отметна. Игнорира министрите, регулациите им и цялата система. Решил е, че това е бъдещето или поне основна част в пъзела на глобалните телекомуникации през следващите няколко десетилетия. Американците и холандците не мислят така. Те имат други възможности.

Хара открай време беше пионер, който тръгва с главата напред въпреки всичко, докато останалите японски компании водеха окопни войни. За обикновените граждани той беше народен герой, на когото трябва да се подражава, но властимащите мразеха тактиките на вълка единак.

— Кой е прав?

— Няма значение. Ако тайванското правителство не се намеси, всичко може да приключи всеки момент.

— И кой е победителят?

— КТН на Хара.

Несъмнено натискът върху Хара бе огромен още от момента, в който беше тръгнал сам да придобива „Тек КюЕкс“. Не само от страна на конкуренцията, но и от японското правителство. Според Томи излизаше, че Хара е отблъснал всички предложения за съвместна работа. Според Лиза баща й бе наел бодигард, след като се забъркал с тайванския производител на чипове.

— Значи Хара е тигър или грабител, в зависимост от това с кого говориш.

— Моите източници твърдят, че японските министри са побеснели. Направо им е избила пяна на устата.

Бунтовникът Хара бе тръгнал срещу племето и срещу сума ти конкуренти и някой от тях бе пуснал Сога срещу него. И в същото време го бяха оставили жив. Защо?

— Някой да е сложил цена на бъдещите печалби на „Тек КюЕкс“?

— Между два и пет милиарда долара годишно в рамките на десет години.

Повече от достатъчно за мотив.

— А имаш ли представа кой е наложил затъмнението върху Хара?

— Не, Броуди-сан. Съжалявам.

— Кой би могъл да го мрази достатъчно, за да…

— За да затрие семейството му ли? Не знам. Но ти търсиш точно това, нали?

— Просто си мисля. Благодаря за помощта, Томита. Дължа ти история, ако се разплете.

— Имаш предвид когато. Какво ще кажеш да ми подхвърлиш нещо сега? Чувам слухове, че работиш за Хара.

Значи мълвата се беше разпространила.

— Ама си остава между нас, нали?

— Атаримае да йо. — „Естествено“.

— Правилно си чул.

Томита се ухили.

— Ти си човекът, Броуди. И се обаждай, чуваш ли? И внимавай с Хара. Ако не внимаваш, ще се опариш лошо.

Още едно закъсняло предупреждение.

— Последен въпрос — казах аз. — Какво знаеш за Горо Козава?

Очите на Томи проблеснаха.

— И той ли е замесен?

Не отговорих. Томита схвана посланието.

— Той е хара гурои, черно сърце. Ако имаш вземане-даване с него, пази си гърба и портфейла и не вярвай на нито една дума, излязла от змийската му уста.

Стомахът ми се сви. Клиентът ми работеше срещу мен, а сега Томи казваше, че най-новият ни съюзник е още по-коварен.

Телефонът на Томи избръмча веднъж. На малкия екран запълзя една-единствена дума. Нигеро! „Бягай!“

— Неприятности — каза Томи.

Телефонът избръмча втори път.

— Тръгвай! Махай се оттук, Броуди. Веднага!

Втурнах се към ъгъла с магазините, за които бе споменал Томи. С периферното си зрение забелязах бързо движение отдясно. Нападателите бяха на двайсетина метра от мен и наближаваха. Чу се оглушително пляскане, облак гълъби излетя във въздуха. Двама мъже се врязаха между птиците, носеха се право към мен.

Затичах по-бързо. Зад себе си чувах тропот на крака. Телефонът ми иззвъня. Нода също ги беше видял. Твърде късно.

Алеята между магазините беше пълна с хора. Погледнах през рамо. Трети мъж се включи в гонитбата, като излезе пред другите двама и се възползва от пътеката, която бях оставил след себе си през тълпата. Когато беше на три метра от мен, извади пистолет. Прицели се. Метнах се наляво. Една жена с бутикови покупки, която вървеше към мен, рухна на земята. Не чух изстрела, нито видях раната.

Продължих да тичам.

Реших, че Нода е някъде наблизо и приближава — ако не ме беше изгубил.

Моментално разбрах, че другите двама ще ме настигнат. Трудно можех да се справя сам срещу трима.

Понесох се наляво по друга алея и се скрих между две постройки. Мъжът с пистолета профуча покрай мен. Изскочих зад него и го халосах с деветмилиметровия в главата. Той падна. Продължих да тичам. Другите двама се появиха на ъгъла и прескочиха падналото си другарче. Завих надясно и се врязах между двама мъже със сиви костюми. Преследвачите ми ме настигаха. И също извадиха оръжия. Започнах да тичам на зигзаг. Един пешеходец срещу мен се свлече и подбели очи. Пак не чух нищо, нито видях рана. С какво стреляха?

Отново завих надясно и се озовах пред закусвалня, чиято задна врата излизаше на алеята, по която току-що бях минал. Хвърлих се през заведението покрай стреснатите клиенти, изхвърчах навън, отново завих на ъгъла и се озовах на трийсетина крачки зад преследвачите си. Бях направил обиколката за трийсет секунди — доста неинтуитивен ход от Саут Сентръл, на който ме бе научил един приятел от средното училище, който бе станал дребен престъпник и сега излежаваше присъда в Сан Куентин.

Двамата продължиха да тичат още половин пряка, преди да забавят крачка и да започнат спокойно, но бързо да оглеждат минувачите.

Прехвърлих пистолета в лявата си ръка.

Двамата спряха. По-високият каза нещо и се обърна да погледне през рамо. Вече се бях втурнал към тях и забих юмрук в лицето му. Той падна. Партньорът му тръгна да се обръща.

— Хвърли оръжието — наредих му на японски и забих дулото на пистолета в гърба му.

Той пусна оръжието си и аз го изритах настрани.

Чух някой да приближава тичешком. Огледах се.

Четвърти мъж с изваден пистолет беше само на пет метра от мен и се приближаваше.

Нода му се хвърли отляво. Двамата полетяха и се проснаха с глухо тупване на паважа. Нода заби юмрук в окото му. Онзи изкрещя от болка.

Пленникът ми се размърда.

— Мръднеш ли още, ще дръпна спусъка.

Той ме изгледа с презрение. Шибнах го с дръжката на пистолета преди презрението да е преминало в бунт и той се свлече.

Нода се беше изправил. Неговият противник лежеше неподвижен.

Хората се свиваха уплашено покрай витрините и поглеждаха падналите тела и оръжията ни. На двеста метра зад нас имаше полицейски пост. Несъмнено вече някой ги беше предупредил за суматохата — или всеки момент щеше да го направи. Така или иначе, тук скоро щяха да пристигнат униформени полицаи.

Нода ме хвана за лакътя и ме дръпна настрани.

— Добро сваляне.

— Радвам се да го чуя от професионалист.

Той се намръщи.

— Остани съсредоточен.

— Съсредоточен съм. Какво беше всичко това?

Смесихме се е тълпата, вървяща към гарата.

— Опит за отвличане.

Отвличане? Гърдите ми се стегнаха. На Сога не им се чакаше да напусна града, както бяха направили с приятеля на Нода. Нямаше как да ме подлъжат да изляза от Токио и затова се бяха опитали да ме отвлекат — и да ме ликвидират някъде другаде.

— Сигурен ли си?

— Стреляха с упойващи стрелички.

Това обясняваше нещата. Гърдите ми се стегнаха още повече. Явно наистина бяхме голяма заплаха, както се опасяваше Нода.

— Някакви идеи защо е цялото това бързане?

— Искат те мъртъв час по-скоро — отвърна Нода. — Вероятно и мен. Стреля ли с беретата?

Превод: тревожеше се за закона за огнестрелното оръжие.

— Не, но…

— Добре. В безопасност сме.

Зяпнах го.

— А стига бе!