Стив Бери
Александрийската връзка (88)

87

Вашингтон, понеделник, 10 октомври, 8:30 ч.

Стефани седеше в Овалния кабинет. Много пъти беше ходила там и обикновено се чувстваше неудобно. Но не и днес. Двете с Касиопея трябваше да се срещнат с президента Даниълс.

Предишния ден във Върмонт с почести бе погребан Брент Грийн. Медиите възхваляваха качествата и постиженията му. Демократи и републиканци обявиха, че дълго ще чувстват липсата му. Самият Даниълс бе прочел надгробното слово. Лари Дейли също беше погребан, но във Флорида и без фанфари. Изпратиха го няколко приятели и семейството му. Стефани и Касиопея също присъстваха.

Странно, че Стефани не беше преценила правилно и двамата мъже. Дейли в никакъв случай не беше светец, но не беше убиец и предател. Бе се опитал да спре случващото се, но за съжаление му попречиха.

— Искам да се върнеш в проект „Магелан“ — каза й Даниълс.

— Може да ви бъде трудно да обясните решението си.

— Не е нужно да обяснявам каквото и да било. Не съм искал да напускаш, но по онова време нямах никакъв избор.

Тя искаше да се върне. Харесваше работата си. Имаше обаче още нещо.

— Ами подкупите за Конгреса?

— Вече ти казах, Стефани. Нищо не знаех, но практиката незабавно ще спре. Както при случая с Грийн, страната ни няма да има полза от този скандал. Да го приключваме и да продължаваме.

Тя не бе напълно сигурна в липсата на участие от страна на Даниълс, но се съгласи с него. Бе по-разумната линия на поведение.

— И никой няма да разбере нищо за случилото се, така ли? — попита Касиопея.

Даниълс беше вдигнал крака на бюрото си и се усмихваше доволно.

— Нито дума.

Вицепрезидентът бе подал оставка в събота, позовавайки се на различия с правителството по отношение на политиката. Медиите бяха настоявали да го снимат, но досега не бяха успели.

— Предполагам — каза Даниълс, — че бившият вицепрезидент ще се опита да придобие популярност. Между нас ще има няколко публични сблъсъка по политически въпроси и може би той дори ще се кандидатира на следващите избори. Аз обаче не се притеснявам от битката. А като говорим за битки, искам да държите под око Ордена на Златното руно. Тези хора са източник на неприятности. Засега успяхме да им отрежем краката, но скоро пак ще се изправят.

— Ами Израел? — попита Касиопея.

— Имат изричното ми обещание, че няма да се публикуват никакви материали от библиотеката. Само Котън и бившата му съпруга знаят къде се намира тя, но аз няма да го спомена никъде. Нека си остане скрита. — Даниълс се обърна към Стефани. — Двете с Хедър помирихте ли се?

— Вчера на погребението. Тя наистина е харесвала Дейли. Разказа ми някои неща за Лари, които не знаех.

— Виждаш ли? Не бива да си толкова критична. Грийн поръчал убийството на Дейли, след като видял флашпаметите. Сочели за пукнатини в бента и той се втурнал да ги запуши. Хедър е добър агент. Върши си работата отлично. Грийн и вицепрезидентът бяха готови да унищожат Израел. Не ги интересуваше нищо друго освен тях самите. А вие смятахте, че проблемът съм аз.

Стефани се усмихна.

— Грешала съм и за това, господин президент.

Даниълс се обърна към Касиопея.

— Ще продължиш ли строежа на замъка?

— Доста време отсъствах. Хората ми сигурно се чудят какво е станало с мен.

— Ако хората ти са като моите, бъди сигурна, че са щастливи, щом получават чековете със заплатата си. — Даниълс се изправи. — Благодаря и на двете ви за всичко, което направихте.

Стефани остана седнала. Предусещаше нещо.

— Има нещо, което криете от нас.

Очите на Даниълс проблеснаха.

— Доста неща.

— Става дума за библиотеката. Преди малко я споменахте доста нехайно. Няма да продължите да я пазите в тайна, нали?

— Решението не е мое. Друг човек отговаря за нея и ние всички знаем кой е той.

* * *

Малоун отброи ударите на камбаните в Копенхаген. Беше три следобед. По Хобро Плац както винаги гъмжеше от хора. Тримата с Пам и Гари седяха на една маса навън и тъкмо привършваха обяда си. С Пам се бяха върнали от Египет предишния ден, след като бяха прекарали съботата с Пазителите и бяха присъствали на погребението на Джордж Хаддад.

Направи знак за сметката.

Торвалдсен стоеше на двайсетина метра от тях и наблюдаваше ремонта на книжарницата на Малоун, който бе започнал предишната седмица в тяхно отсъствие. Около четириетажната сграда беше издигнато скеле и строителите усилено работеха.

— Ще отида да се сбогувам с Хенрик — каза Гари и се втурна през тълпата.

— Тъжно бе на погребението в събота — каза Пам.

Той знаеше, че нещо друго я тормози. Не бяха говорили много за случилото се в библиотеката.

— Добре ли си? — попита той.

— Убих човек. Той беше истински негодник, но все пак беше човек.

Той не отговори.

— Ти се изправи срещу него — продължи тя. — Застана пред него, защото знаеше, че съм там. Знаеше, че ще стрелям.

— Не бях сигурен какво ще направиш, но знаех, че ще предприемеш нещо, и това ми беше достатъчно.

— Никога не съм стреляла с пистолет преди. Когато Хаддад ми го даде, ми каза само да се прицеля и да натисна спусъка. Той също е знаел, че ще го направя.

— Пам, не можеш да върнеш времето назад. Ти направи каквото трябваше.

— Както и ти през всичките тези години. — Тя замълча. — Искам да ти кажа нещо и не ми е лесно.

Той изчака.

— Съжалявам. Наистина съжалявам за всичко. Така и не разбрах колко трудна е работата ти. Мислех, че е просто егоизъм, мъжко честолюбие. Просто не разбирах. Сега обаче осъзнавам всичко. Грешала съм. И то за много неща.

— Значи ставаме двама. Аз също съжалявам за всичко, което се обърка през тези години.

Тя вдигна ръце, че се предава.

— Добре, мисля, че тези емоции стигат и за двамата.

— Помирихме ли се? — протегна ръка той.

— Помирихме се — прие жеста му тя.

Наведе се и нежно го целуна по устните. Той изобщо не го очакваше и потръпна от усещането.

— Това пък за какво беше?

— Не си прави илюзии. Смятам, че и за двамата е по-добре да сме разведени. Което не означава, че не си спомням.

— Тогава какво ще кажеш да не си позволяваме да забравим?

— Съгласна съм — отвърна тя и след малко попита: — Ами Гари? Какво ще правим с него? Той трябва да знае истината.

Мислил бе и за това.

— Ще я узнае. Да му дадем малко време и после тримата ще си поговорим. Не смятам, че ще промени кой знае какво, но си права, че трябва да знае истината.

Плати сметката и отиде при Гари и Торвалдсен.

— Момчето ще ми липсва — каза Хенрик. — Двамата с него сме добър екип.

Малоун и Пам бяха научили за случилото се в Австрия.

— Мисля, че преживяното тук му е предостатъчно — заяви твърдо Пам.

Малоун беше съгласен.

— Връщаш се в училище. В достатъчно каши се забърка.

Малоун видя, че Торвалдсен го разбира. Предишния ден бяха разговаряли по въпроса и макар да го тревожеше мисълта, че Гари се е изправил срещу въоръжен мъж, тайничко се гордееше с него. Във вените на момчето не течеше кръвта на Малоун, но все пак достатъчно от качествата си бе предал на момчето, за да бъде то негов собствен син във всяко едно отношение.

— Време е да тръгвате.

Тримата стигнаха до края на площада, където Йеспер ги чакаше с колата на Торвалдсен.

— И на тебе ли ти стигат преживените премеждия? — попита Малоун Йеспер.

Мъжът само се усмихна и кимна. Предишния ден Торвалдсен беше отбелязал, че Йеспер едва е издържал двата дни с Маргарете Херман. Бяха я освободили в събота, когато Торвалдсен и Гари пристигнаха в Дания. От онова, което Торвалдсен беше споменал за Херман, ставаше ясно, че отношенията между баща и дъщеря не са за завиждане. Наистина ги свързваше кръвта, но нищо повече.

Малоун прегърна сина си.

— Обичам те. Грижи се за майка ти.

— И сама се справя.

— Не бъди толкова сигурен.

Той се обърна към Пам.

— Ако ти трябвам, знаеш къде съм.

— Същото важи и за теб. Ако не друго, поне можем да си пазим гърбовете.

Не бяха казали на Гари за случилото се в Синай и нямаха намерение да го правят. Торвалдсен се беше съгласил да вземе Пазителите под крилото си и да осигурява средствата за поддръжката на манастира и библиотеката. Вече бяха започнали да архивират ръкописите електронно. Това означаваше да се наемат още хора и редиците на Пазителите щяха значително да се увеличат. Датчанинът бе въодушевен от перспективата да помогне и с нетърпение очакваше да посети мястото.

Всичко обаче щеше да остане в тайна.

Торвалдсен бе уверил Израел, че нещата са под контрол. След като получиха същите уверения от правителството на Съединените щати, евреите изглеждаха доволни.

 

 

Пам и Гари се качиха в колата. Малоун им махаше, докато се включиха в трафика и се насочиха към летището. След това си проправи път през тълпата и се върна при Торвалдсен, който наблюдаваше как работниците почистват отломките от сградата.

— Всичко наред ли е?

Той знаеше какво имаше предвид приятелят му.

— Онзи демон изчезна.

— Миналото наистина може да разяде душата ти.

Малоун се съгласи.

— Или да бъде най-добрият ти приятел.

— Ще бъде страхотно да видим какво има в онази библиотека.

— Дори не мога да си представя какви богатства ни очакват.

Работниците почистваха с пара саждите по фасадата от XVI век.

— Ще изглежда точно както преди — увери го Торвалдсен. — От теб зависи да възстановиш наличностите. Ще трябва да купиш доста книги.

Котън Малоун очакваше с нетърпение да се върне към работата си. Обичаше да продава книги. Беше си извлякъл поука от случилото се през последните няколко дни. Отново си припомни как и тримата членове на семейство Малоун се бяха оказали на косъм от смъртта и кое всъщност бе най-важното в живота. Посочи сградата.

— Това всъщност няма кой знае какво значение.

Датчанинът му хвърли разбиращ поглед.

— Само вещи, Хенрик. Само вещи.