Стив Бери
Александрийската връзка (57)

56

Малоун влезе в бизнес центъра на хотел „Риц — Четирите сезона“. Бяха напуснали манастира през главния вход. Тъй като вратите се отваряха отвътре, порталът се бе оказал най-краткият път навън. Бяха обиколили сградата и бяха открили откъде бяха влезли Адам и сънародниците му. Елегантните прозорци на залата за събрания, украсени с каменни орнаменти, бяха единствените, незащитени с решетка. Извисяваха се почти на два метра от земята, обърнати към тъмна странична уличка. Две разклонени дървета представляваха идеалното прикритие за влизане с взлом.

Бяха извървели пеша няколкото пресечки на изток и бяха хванали трамвай до центъра на Лисабон, а после такси в северна посока за няколкото километра до хотела. Никой не бе продумал по време на пътуването. Малоун бе доста объркан. Смятал бе Макколъм за основната заплаха, а всъщност опасността се бе оказала много по-близо. Но поне бе сложил край на преследването, захвърляйки часовника в живия плет около манастирската градина.

Трябваше да се съсредоточи.

Влязоха в една от конферентните зали на бизнес центъра и затвориха вратата. Върху масата ги чакаха компютър и телефон, както и химикалки и хартия. Ето затова му харесваше обслужването в „Четирите сезона“. Казваш какво ти трябва, и ти го осигуряват.

— Котън — започна Пам веднага, — този часовник ми беше подарък. Нали ти казах. От мъжа, с когото излизам от известно време.

Той наистина помнеше, че тя бе споменала нещо такова в Лондон. Марка „Таг Хойер“. Доста скъп. Тогава се бе впечатлил.

— Кой е той?

— Адвокат от друга фирма. Старши партньор.

— Откога сте заедно? — Прозвуча, сякаш му пукаше, а съвсем не бе така.

— От няколко месеца. Но стига. Откъде би могъл да знае, че всичко това ще се случи? Та той ми подари часовника още преди седмици.

Искаше му се да й вярва. Но и друг път бе имало такива случаи сред съпругите на агенти. Пресегна се за телефона и набра кода на Атланта и телефона на проект „Магелан“. Обясни на гласа, който му отговори, кой е и какво иска. Помолиха го да изчака. След две минути в ухото му прогърмя мъжки глас.

— Котън, тук е Брент Грийн. Прехвърлиха обаждането ти към мен.

— Трябва да говоря със Стефани.

— Няма начин. Тук се случиха доста неща. Ще трябва да се задоволиш с мен.

— Защо министърът на правосъдието се занимава с хората на проект „Магелан“? Обикновено страниш от тях.

— Доста е сложно, Котън. Стефани бе освободена от поста си и двамата сме се захванали със сериозна битка.

Малоун не се изненада.

— Всичко има връзка с това, което правя тук, нали?

— Точно така. В администрацията има хора, които са изложили сина ти на опасност.

— Кои?

— Не сме сигурни. Точно това се опитва да разбере Стефани. Можеш ли да ми кажеш какво се случва при теб?

— Чудесно се забавляваме. Лисабон е страхотен град.

— Има ли някаква причина да си толкова саркастичен?

— Сещам се за около хиляда. Но искам да направиш нещо. Да провериш един човек на име Джеймс Макколъм. Твърди, че е служил във войската, в специалните служби. — Котън набързо описа външността на Макколъм. — Трябва да знам дали има такова лице и какво е миналото му. — Докато обясняваше молбата си, гледаше право в лицето на мъжа до себе си, но то дори не трепна. — Какво става със Стефани?

— Доста е дълго за разправяне. Но трябва да сме наясно какво става при теб. Би могло да й помогне.

— Не знаех, че толкова ти пука.

— Не мога да разбера защо всички смятат, че не я харесвам. Напротив, тя притежава много положителни качества. Но в момента е загазила. Не съм чувал нищо нито за нея, нито за мис Вит от няколко часа.

— И Касиопея ли е там?

— Със Стефани е. Приятелят ти Хенрик Торвалдсен я изпрати.

Грийн беше прав. Наистина, доста неща се случваха там.

— Освен всичко имам известен проблем и с бившата си съпруга. Изглежда, израелците я следят.

— Наясно бяхме. Мъжът, с когото излиза в Атланта, е симпатизант на израелците. От Мосад го помолили да й подари някои неща. Часовник, медальон, пръстен. Всички, съдържащи джипиес устройства. Предполагам, са се надявали да носи поне едно от тях в някой или друг момент.

— Това означава, че израелците са знаели, че има планирано действие срещу сина ми и са били готови да се възползват.

— Можеш спокойно да направиш това заключение. Александрийската връзка в безопасност ли е?

— Не знаех, че си запознат с проблема.

— Вече съм.

— Израелците се погрижиха за него вчера, а преди малко едва не се разправиха и с нас. — Сега вече определено трябваше да помисли. — Трябва да затварям. Имаш ли някакъв номер, на който директно да те набера? — Грийн му го даде. — Бъди готов. Скоро ще ти се обадя отново.

— Котън — прекъсна го Грийн, — онзи адвокат, с когото е излизала бившата ти съпруга. Мъртъв е. Застреляха го преди няколко дни. Израелците си заличават следите.

Той схвана намека.

— На твое място бих я държал под око — каза Грийн. — Не се знае какво можеш да очакваш от нея.

— Това е най-малкото.

— Както и да е, тя е проблем.

Малоун затвори телефона. Пам го гледаше втренчено.

— Любовникът ти е мъртъв. Израелците са се погрижили. Работел е за тях.

Лицето й се разкриви от шока. Той лично не бе никак натъжен. Онзи мъж е бил съучастник в отвличането на Гари.

— Ето какво се случва, когато се сприятелиш с гърмяща змия. Все се чудех как са ни открили в хотела в Лондон. Просто нямаше начин да са ни проследили от апартамента на Хаддад.

Малоун виждаше, че е разстроена, но нямаше време за чувствата й. Съжалението по невъзможни неща може само да те убие по-лесно. Той се обърна към Макколъм.

— Нали ме чу? Проверявам самоличността ти.

— Приключи ли с драматизма? Спомни си, че останалата част от указанията са у мен, а все още не знаем накъде да поемем оттук.

— Кой го казва? — Той измъкна снимката, откъсната от книгата в магазинчето, и я разгъна. — Открий мястото, което образува адрес без място, където ще намериш другото място. Е, открихме мястото, където среброто се превръща в злато. Ето тук. Рождеството. Витлеем. Белем. А кое е онова нещо, което има адрес, но няма място? — Той посочи компютъра. — Много адреси и нито едно място. Уеб адреси.

Той седна пред машината.

— Пазителите искат някак да контролират указанията. Не са от хората, които ще захвърлят нещо и ще го оставят на произвола. Трябва да са в състояние да прекъснат пътя, стига да поискат, дори ако поканеният успее да стигне дотук. А какво по-хитро да скрият последните указания в уеб сайт, който лично контролират?

Той написа BETHLEHEM.COM, но стигна единствено до търговски сайт, пълен с глупости.

Опита с BETHLEHEM.NET и попадна на същото. Но когато изписа BETHLEHEM.ORG, екранът побеля и върху него се появи въпрос, изписан с черни букви:

Какво търсиш?

Курсорът мигаше върху черна линия точно под въпроса, готов да изпише отговора. Той написа АЛЕКСАНДРИЙСКАТА БИБЛИОТЕКА. Екранът примигна, после се смени.

Само това?

Той написа думата, което смяташе, че искат да чуят:

Знание

Екранът отново се промени.

28° 41.41С

33° 38.44И

Малоун разгада числата. Открий мястото, което образува адрес без място, където ще намериш другото място.

— Това е другото място.

— Джипиес координати — намеси се Макколъм.

Малоун бе съгласен. Трябваше да ги разчете, затова потърси подходящ уеб сайт и ги въведе. След няколко секунди се показа карта. Той веднага разпозна формата — обърнат равнобедрен триъгълник, клин, който откъсваше Африка от Азия, приютил уникална комбинация от планини и пустини, заобиколени от тесния Суецки канал от запад, още по-тесния залив Акаба от изток и Червено море от юг. Синай. Координатите сочеха някакво място в крайните югоизточни райони, в планините, близо до върха на обърнатия триъгълник.

— Май намерихме мястото.

— И как смяташ да стигнем там? — попита Макколъм. — Това е египетска територия, патрулирана от ООН, точно до Израел.

Малоун посегна към телефона.

— Няма да бъде толкова сложно.