Стив Бери
Александрийската връзка (50)

49

Виена, 18:40 ч.

Торвалдсен нахлузи червената роба. Носенето й по време на събранието бе задължително за всички членове. Първото заседание започваше в седем, но той не гореше от особен ентусиазъм. Обикновено имаше прекалено много приказки и твърде малко взети решения. Никога не бе имал нужда от съучастници, за да постига целите си. Но пък му допадаше дружеската атмосфера, която се възцаряваше след заседанията.

Гари седеше в едно от тапицираните кресла.

— Как изглеждам? — попита възрастният мъж развеселено.

— Като крал.

Царствените одежди стигаха до глезените, бяха ушити от кадифе и богато избродирани със златна нишка с мотото на Ордена, JEL’AY EMPRINS. Аз се осмелих. Облеклото датираше от V век, от времето на първия Орден на Златното руно. Хенрик се пресегна за медальона. Масивно злато с изображение на кремък и огниво от черен емайл, а в центъра му — пищно златно руно.

— Всеки член получава такъв медальон след посвещението си. Това е нашият символ.

— Изглежда скъп.

— Скъп е.

— Това много ли е важно за теб?

Той сви рамене.

— Просто ми допада. Но не е като религия.

— Татко ми е казвал, че си евреин.

Той кимна.

— Не знам много за евреите. Само, че през Втората световна война са загинали милиони. Но не разбирам кой знае колко от тези неща.

— Не си единственият. Неевреите се борят срещу съществуването ни от векове.

— Защо хората мразят евреите?

Много пъти се бе замислял над този въпрос — наред с философите, теолозите и политиците, които го обсъждаха от векове.

— За нас всичко е започнало от Авраам. Бил на деветдесет и девет години, когато Бог му се явил със завета, положил началото на богоизбрания народ, онзи, който трябвало да наследи земята на Ханаан. Но за съжаление тази чест носела и своите отговорности.

Усети, че момчето се заинтригува.

— Чел ли си Библията?

Гари поклати глава.

— А трябва. Велика книга. От една страна, Бог благословил израелците. Направил ги богоизбрани. Но реакцията им към тази благословия в крайна сметка предопределила съдбата им.

— Какво станало?

— Според Стария завет те се разбунтували, палели тамян и отдавали заслугата за добрия си късмет на идоли и постъпвали така, както им диктувало сърцето. За наказание Бог ги пръснал сред неевреите.

— Затова ли ги мразят хората?

Той приключи със завързването на мантията.

— Трудно е да се каже. Но оттогава насам евреите вечно са жертви на гонения.

— Май Бог има доста избухлив нрав.

— Бог от стария завет е съвсем различен от този в Новия.

— Не съм убеден, че го харесвам такъв.

— И не си единственият. — Хенрик Торвалдсен направи пауза. — Евреите първи възприели идеята, че човек носи отговорност за собствените си дела. И че в живота се случват нещастия не по вина на боговете. Вината си е твоя. И това ни отличило от останалите. Християните развили нещата още повече. Човек сам си навлякъл изгонването от Рая, но тъй като Бог обичал човека, Той ни спасил чрез кръвта на собствения Си син. Еврейският Бог е гневен. Неговата цел е справедливостта, за християнския е милосърдието. Има огромна разлика.

— Не би ли трябвало Бог да е добър?

Торвалдсен се усмихна, после огледа елегантната стая. Време бе да раздвижи нещата.

— Кажи ми, какво мислиш за онова, което се случи в павилиона?

— Не съм убеден, че мистър Херман ще се зарадва, че отвлече дъщеря му.

— Както и твоите родители не се зарадваха, когато същото се случи с теб. Разликата е, че тя е жена, а ти си тийнейджър.

— Защо стават всички тия неща?

— Предполагам, че скоро ще разберем.

Вратата на спалнята внезапно рязко се отвори и Алфред Херман нахлу с гръм и трясък. И той бе с царствена роба със златен медальон, а мантията му бе украсена със синя коприна.

— Отвлякъл си дъщеря ми? — попита Херман с разкривено от гняв лице.

Торвалдсен не помръдна.

— Точно така.

— И очевидно знаеш, че стаята ти се подслушва.

— Не се изисква кой знае какъв интелект.

Усещаше, че напрежението нараства. Херман навлизаше в неизследвана територия.

— Хенрик, няма да търпя това.

— И какво смяташ да направиш? Да повикаш Ноктите на орела, за да се разправи с мен ли?

Херман се поколеба.

— Това искаш, нали?

Торвалдсен се приближи към него.

— Ти прекрачи границата, като отвлече това момче. — Той посочи към Гари.

— Къде е Маргарете?

— На безопасно място.

— Нямаш смелостта да й направиш нещо лошо.

— Имам смелостта да направя каквото е необходимо. Би трябвало да ме познаваш достатъчно.

Погледът на Херман го прониза като вила. Винаги бе смятал, че костеливото лице на австриеца бе по-подходящо за фермер, отколкото за аристократ.

— Мислех, че сме приятели.

— Аз също. Но приятелството ни очевидно не те е спряло да отвлечеш това момче от майка му и да подпалиш библиотеката на баща му.

Първото заседание щеше да започне всеки момент, което бе и причината Хенрик така старателно да подбере момента за разкритието си. Херман, в ролята си на Син стол, бе длъжен да излъчва неизменна дисциплина и увереност. Никога не би допуснал членовете да се досетят за личните му тревоги. Нито би допуснал да закъснее.

— Трябва да тръгваме — каза той накрая. — Но нещата не са приключили, Хенрик.

— Напълно съм съгласен. За теб това е едва началото.