Стив Бери
Александрийската връзка (13)

12

Оксфордшър, Англия, 10:30 ч.

Джордж Хаддад влезе в Бейнбридж Хол. През последните три години често го бе посещавал, откакто се бе убедил, че отговорът на дилемата му лежи между тези стени.

Имението представляваше шедьовър от мраморни настилки, разкошни гоблени от Мортлейк и прекрасни старинни мебели. Главното стълбище, с неговата резбована с цветни мотиви ламперия, бе от времето на Чарлс II. Гипсовите тавани бяха от шейсетте години на XVII век. Мебелите и картините бяха от XVIII и XIX век. Всеки отделен предмет бе съвършен сам за себе си, достоен за музеен експонат. Но представляваше и още нещо.

Ребус.

Точно както паметникът в бялата беседка в градината, където все още стояха представителите на пресата и слушаха така наречените експерти. Точно както самият Томас Бейнбридж, неизвестният английски граф, живял през втората половина на XVIII век.

Хаддад познаваше семейната му история.

Бейнбридж бил роден в свят на привилегии и големи очаквания. Баща му бил с най-благородното потекло в графство Оксфорд. Макар положението му в обществото да било гарантирано от наследеното богатство и семейните традиции, Томас Бейнбридж отхвърлил традиционната военна служба и насочил вниманието си към науката — предимно история, езици и археология. Когато баща му починал, наследил графството и в продължение на десетилетия пътувал из целия свят. Бил един от първите представители на западния свят, изследвал задълбочено Египет, Светите земи и Арабия, документирайки преживяванията си в поредица публикувани пътеписи.

Сам научил староеврейски, на който първоначално бил написан Старият завет. Което си било истинско постижение, като се има предвид, че езикът съдържал предимно съгласни и изчезнал от широка употреба горе-долу шест века преди Христа. Написал книга, публикувана през 1767 г., в която поставял под съмнение известните тогава преводи на Стария завет и съответно голяма част от общоприетата мъдрост на своето време, и посветил втората половина от живота си да защитава теориите си. Умрял разочарован и отчаян, след като пропилял семейното състояние.

Хаддад познаваше съдържанието на книгата, изучил бе в подробности всяка страница. Разбираше терзанията на Бейнбридж. Той самият бе поставил под въпрос общоприетите знания, което бе довело до катастрофални последствия.

Приятно му бе да посещава къщата, но за съжаление повечето от оригиналните мебели отдавна бяха изчезнали, прибрани от кредиторите, включително внушителната библиотека на Бейнбридж. Едва през последните петдесет години бяха открити отделни вещи. Огромна част от книгите все още липсваше. Бе преминала от колекционери в ръцете на амбулантни търговци, а оттам — на боклука, което като че ли бе съдбата на по-голямата част от записаното на хартия човешко знание. И все пак след дълго тършуване в безбройните магазинчета за редки издания, пръснати из цял Лондон, Хаддад бе успял да открие няколко томчета.

Както и в интернет.

Една невероятна съкровищница. Какво само можеха да постигнат в Палестина преди шейсет години чрез тази мрежа за незабавна информация.

Напоследък често мислеше за 1948 г. Годината, когато бе грабнал автомата, за да избива евреите. Накба. Арогантността на сегашното поколение не спираше да го смайва, имайки предвид жертвите, дадени от предшествениците им. Осемстотин хиляди араби бяха прогонени от земите си. Той бе само на деветнайсет. Палестинската съпротива се бе оказала безполезна. Ционистите бяха спечелили. Арабите бяха победени. Палестинците се превърнаха в изгнаници. Но споменът оставаше.

Хаддад се бе опитвал да забрави. Убийствата винаги носеха своите последствия. А за него те означаваха живот, изпълнен със съжаления. Стана учен, отказа се от насилието и прие християнството, но това не му помогна да се отърве от болката. Все още виждаше лицата на мъртъвците. Особено на един от тях, който бе нарекъл себе си Пазителя.

Водите война, която е ненужна. Срещу враг, който е заблуден.

Тези думи се бяха запечатали в паметта му от онзи ден през април 1948 г. и влиянието им в крайна сметка го бе променило завинаги.

Ние сме Пазители на знанието. От библиотеката.

Тази реплика бе определила посоката на целия му живот.

Продължаваше да се разхожда из къщата, разглеждайки бюстовете и картините, гравюрите, гротескно пищната позлата и загадъчните девизи. Тръгна срещу потока от новодошли и в крайна сметка стигна салона, където древната величественост на университетската библиотека се срещаше с женственото изящество и остроумие. Загледа се в рафтовете, които някога бяха съдържали разнообразното знание на много епохи. И в картините, които съживяваха личности, тайно оформяли курса на историята. Томас Бейнбридж бе един от поканените, точно като бащата на Хаддад. Но пристигането на Пазителя в Палестина бе закъсняло с две седмици — твърде късно, за да предаде поканата. Куршумът от пистолета на Хаддад бе накарал носителят на посланието да замлъкне.

Той трепна при спомена.

Припряността на дръзката младост.

Оттогава бяха минали шейсет години и вече гледаше на света с далеч по-търпеливи очи. Ако през април 1948 г. бе погледнал Пазителя със същите очи, може би много по-рано щеше да открие това, което търсеше.

А може би не.

Явно поканата трябваше да се заслужи. Но как? Погледът му обходи залата. Отговорът бе някъде тук.