Стив Бери
Александрийската връзка (71)

70

Мериленд, 7:30 ч.

Стефани шофираше събърбъна, който президентът Даниълс им бе предоставил. Беше им дал също и два револвера на тайните служби и няколко резервни пълнителя. Не беше много сигурна в какво се забъркват, но очевидно той искаше да са подготвени.

— Наясно ли си, че този автомобил най-вероятно има електронно устройство за проследяване? — попита Касиопея.

— Да се надяваме.

— И съзнаваш, че цялата работа е напълно откачена? Нямаме представа на кого можем да се доверим, включително на президента на Съединените щати.

— Така е. Ние сме просто пионки. Но понякога пионката може да вземе царя, ако е в добра позиция върху шахматната дъска.

— Стефани, ние сме стръв.

Тя бе съгласна, но не каза нищо.

Навлязоха в някакво градче на петдесетина километра на север от Вашингтон. Следвайки дадените й указания, тя разпозна името на ресторанта с огромни витрини, сгушен под балдахин от разлистени дръвчета.

При леля Би.

Едно от любимите заведения на Лари Дейли.

Стефани паркира и двете влязоха вътре. Посрещна ги пикантен аромат на ябълки с бекон и пържени картофки. Бюфетът с горещите ястия беше нападнат от нетърпеливи гости. Двете жени подминаха касата и забелязаха Дейли, който седеше сам.

— Вземете си нещо за хапване — каза той. — Аз черпя.

Пред него имаше чиния, отрупана с яйца, картофи и пържена свинска пържола.

Както се бяха разбрали, Касиопея седна на отделна маса, откъдето можеше да наблюдава цялото заведение. Стефани седна до Дейли.

— Не, благодаря.

Тя забеляза табелата до бюфета с две огромни розови прасета и с надпис: Върнете си сланинките „При леля Би“. Тя посочи табелата и попита:

— Затова ли се храниш тук? За да надебелееш пак?

— Просто мястото ми харесва. Напомня ми на ястията на майка ми. Знам, че ти е трудно да повярваш, но и аз съм човек.

— Защо не си на работното си място в офиса на проекта? Нали вече ти отговаряш за него?

— Погрижил съм се за това. В момента имаме по-належащ проблем.

— Като например да ти спасяваме кожата.

Той разряза пържолата.

— Страхотна е. Хапни и ти нещо. Трябва да си върнеш малко сланинки, Стефани.

— Колко мило от твоя страна да забележиш стройната ми фигура. Къде е приятелката ти?

— Нямам представа. Предполагам, че спеше с мен, за да научи нещо. Но не успя. А и аз правех същото. Сигурно пак ти е трудно да повярваш, но не съм пълен идиот.

По предложение на Даниълс тя се беше обадила на Дейли преди два часа и бе поискала тази среща. Той се бе съгласил с готовност. Притесняваше я единствено фактът, че Даниълс настояваше тя да говори с Дейли, а в същото време беше прекъснал срещата им в музея. Но можеше единствено да прибави това подозрение към дългия си списък.

— Не довършихме разговора си.

— Време е да се върнеш към действителността, Стефани. А що се отнася до информацията, която имаш за мен, можеш да я задържиш или да я използваш. Не ме интересува. Проваля ли се, отива си и президентът. А и, честно казано, аз самият исках да я откриеш.

Беше й трудно да го повярва.

— Бях наясно с всички подробности на разследването ти. А що се отнася до онази проститутка, която ми изпрати, Стефани, не съм толкова слаб. Да не мислиш, че това е първият път, когато някоя жена се опитва да научи нещо за мен? Знаех, че душиш наоколо. Затова те улесних. Но на теб ти отне доста време.

— Добре, Лари. Но май не ми минава този номер.

Той започна да яде яйцата и кашата.

— Знам, че не вярваш нито дума, но поне веднъж се опитай да забравиш омразата си към мен и ме изслушай.

Точно за това беше дошла.

— От известно време слухтя наоколо. Случват се доста странни неща. Не съм посветен в кръга на богоизбраните, но съм достатъчно близо, че да усетя, че става нещо. Когато разбрах, че ме наблюдаваш, реших, че в някой момент ще действаш срещу мен, а когато не го направи, прецених, че можем да се споразумеем.

— Защо просто не ме помоли за помощ?

— Я не се занасяй. Та ти не можеш да стоиш в една стая с мен, камо ли да ми помогнеш. Реших, че щом се запознаеш подробно с нещата, ще си много по-благосклонна. Както сега.

— Още ли подкупваш Конгреса?

— Да. Заедно с около хиляда други лобисти. По дяволите, това трябва да стане олимпийски спорт.

Тя погледна към Касиопея и не забеляза нищо обезпокоително. На останалите маси седяха семейства и възрастни двойки.

— Забрави Конгреса. Той е най-малката ни грижа — каза Дейли.

— Не знаех, че имаме общи грижи.

— Много по-важни неща се случват. — Той отпи няколко глътки портокалов сок. — По дяволите, тези сокове са пълни със захар. Но са вкусни.

— Как успяваш да се поддържаш толкова слаб, като непрекъснато се тъпчеш?

— Стрес. Най-добрата диета на света. — Той остави чашата на масата. — Стефани, има заговор.

— Какъв заговор?

— За смяна на президента.

Това беше нещо ново.

— Единствено в това има някаква логика. — Той бутна чинията си настрана. — Вицепрезидентът е в Европа, на някаква икономическа конференция. Казаха ми обаче, че снощи е напуснал хотела си и се срещнал с мъж на име Алфред Херман. Уж визита от вежливост, което не е характерно за нашия човек. Всичко, което прави, си има някаква причина. Освен това се е срещал с Херман и преди. Проверих.

— И си открил, че Херман ръководи организация на име Орденът на Златното руно.

По лицето на Дейли се изписа изненада.

— Знаех си, че ще ми бъдеш от полза. Значи си наясно.

— Искам да знам защо смяташ, че всичко това има някакво значение.

— Тази организация си създава политическо влияние и има контакти из целия свят. От известно време Херман и вицепрезидентът са приятели. Подочух разни неща за него и Ордена, но вицето не споделя много. Знам, че иска да стане президент. Подготвя се да се кандидатира, но според мен търси по-бърз вариант.

Даниълс не беше споменал нищо по въпроса.

— Още ли пазиш флашпаметите, които взе от къщата ми? — попита Дейли.

Тя кимна.

— На едното от тях има записи на телефонни разговори. Малко са, но са дяволски интересни. Главен участник е началникът на кабинета на вицепрезидента, а той е истински негодник. Именно той издаде Александрийската връзка директно на Алфред Херман.

— А ти как успя да разбереш това?

— Бях там.

Лицето й остана безизразно.

— Бях там с него. Записах целия разговор. Срещнахме се с Херман в Ню Йорк преди пет месеца. Дадохме му всичко. Всъщност тогава вкарах Диксън в играта.

Това също беше ново.

— И така, отидох при нея и й казах как стоят нещата с Александрийската връзка и за срещата с Херман.

— Не си постъпил особено умно.

— Тогава така ми се струваше. Израелците бяха единственият съюзник, който успях да привлека. Те обаче решиха, че цялата история с Херман е някакъв заговор да им създаваме проблеми. Така се сдобих с Диксън като детегледачка. — Той отпи от сока. — Което не беше толкова зле.

— Сега вече ми призлява.

Дейли поклати глава.

— Около месец след това двамата с началника на кабинета на вицепрезидента останахме насаме. И какъвто си е негодник, продължи да се хвали. Но перченето вкарва такива като него в беля. Бяхме пийнали и той каза някои неща. По онова време вече имах известни подозрения, затова си носех джобно касетофонче. Онази нощ записах доста неща.

Касиопея се изправи и отиде към стъклената витрина. Отвън колите ту пристигаха, ту тръгваха от сенчестия паркинг.

— Той говореше за Двайсет и петата поправка. Как я изучавал в най-големи подробностите. Попита ме какво знам за нея. Престорих се, че не проявявам интерес и че съм пиян, макар да не бях.

Тя знаеше, че Двайсет и петата поправка на Конституцията гласи:

В случаите, когато президентът бъде освободен от длъжност, почине или си подаде оставката, президент става вицепрезидентът.