Стив Бери
Александрийската връзка (81)

80

Малоун зави зад последния ъгъл в прохода и видя портал, оформен от два крилати лъва с човешки глави. Тяхната символика му беше позната. Умът на човек, силата на животно и подвижността на птица. Мраморните врати с бронзови панти бяха отворени.

Влязоха и онемяха пред богатството вътре. Малоун се запита колко ли време е било необходимо, за да се създаде нещо толкова внушително. Дълги редици диагонално разположени каменни кутии лежаха върху застлания с плочи под между тесни пътечки. Кутиите бяха претъпкани със свитъци. Той пристъпи към една от тях и взе най-горния. Документът бе в забележително добро състояние, но все пак не посмя да го разгъне. Погледна във вътрешната страна на рулото и видя, че почеркът все още е четлив.

— Никога не съм предполагала, че нещо подобно може да съществува — каза Пам. — Надхвърля границите на въображението.

Беше виждал невероятни неща, но нищо не можеше да се сравни с гледката, която представляваше тази стая. Забеляза, че високо на една от лъскавите червени стени има няколко латински думи. AD COMMUNEM DELECTATIONEM. За радост на всички. Пазителите бяха постигнали нещо изключително.

Видя и издълбани в стената надписи на наименованията на залите на латински. Преведе ги на Пам.

— Пет зали — каза Малоун. — Могат да са във всяка една посока.

Някакво движение откъм вратата привлече вниманието му. Видя Джордж Хаддад, а след него Макколъм.

— Залегни — извика на Пам и вдигна пистолета си.

Макколъм го видя и изблъска Хаддад напред, прицели се и стреля.

Малоун се хвърли на земята, използвайки рафтовете между тях за прикритие. Куршумът отскочи в гранитните колони зад него.

— Действаш бързо — извика Макколъм от другия край на залата.

— Не исках да се почувстваш самотен.

— Библиотекарят ми правеше компания.

— Двамата успяхте ли да се сприятелите?

— Не е особено приказлив, но пък добре познава мястото.

— А сега какво?

— Опасявам се, че двамата с бившата ти съпруга ще трябва да умрете.

— Предупредих те да не ме принуждаваш да показвам лошата си страна.

— Дай да я видим, Малоун. Стигнах дотук и нямам намерение да губя. Слушай, дай да играем честно. Един срещу друг. Тук. Ако спечелиш, старецът и бившата ти жена са в безопасност. Става ли?

— Ти определяш правилата. Действай.

Хаддад слушаше размяната на реплики между Сейбър и Малоун. Двамата трябваше да решат спора си, а той трябваше да плати дълга си. Отново си спомни онзи Пазител, преди толкова години и изпълнените му с решимост очи. Просто не бе разбрал. Но сега, след като бе видял библиотеката и бе станал Библиотекар, знаеше онова, което е знаела и онази бедна душа през 1948 г. Бе убил добрия човек без причина и бе съжалявал през целия си живот.

— Стани — нареди Сейбър на Библиотекаря и го изчака да се изправи. — Добре, Малоун, действам. Ето го. — Той посочи с пистолета. — Тръгвай.

Библиотекарят бавно тръгна между диагонално подредените кутии. Сейбър бе заел позиция, приклекнал зад една от редиците. След десетина метра Библиотекарят спря и се обърна. Очите му бяха студени и безизразни. Странен бе този старец. Сякаш душата зад тези очи вече беше минавала през подобно изпитание и не се страхуваше. Сейбър се замисли дали да не го убие, но така можеше да предизвика Малоун. А той не искаше да го прави. Не още. Малоун беше последното му изпитание. След като се отървеше от него, библиотеката щеше да бъде негова. Отдъхна си, когато старецът най-накрая се отдалечи.