Стив Бери
Александрийската връзка (26)

25

Лондон

Малоун зърна пистолета в ръката на Хаддад и разбра, че приятелят му е решил да даде своя последен отпор. Разбрал бе, че е време да спре да се крие. И да се изправи срещу демоните си.

Хаддад стреля пръв, куршумът му прониза Ева в гърдите, краката й се отлепиха от земята, а от раната бликна кръв.

Адам също стреля и Хаддад извика от болка, когато куршумът проби ризата му и обагри стената и картите зад него с алени пръски.

Краката му се огънаха, устата му се отвори. Старецът рухна на пода.

Пам изпищя пронизително. Стаята сякаш остана без въздух. Малоун осъзна, че трябва да разчита на снизхождение от страна на безмилостен наемен убиец. Но Адам вече бе отпуснал ръка.

— Дойдох да ликвидирам него, това е всичко — заяви Адам, без предишната любезност в гласа. — Правителството ни не те смята за проблем, Малоун, макар че ти ни измами. Но такава ти беше работата. Така че ще си затворим очите.

— Колко мило от ваша страна.

— Аз не съм касапин, просто наемен убиец.

— Ами тя? — попита американецът, посочвайки тялото на Ева.

— Нищо не мога да направя. Както и ти не можеш да направиш нищо за него. За всяка грешка се плаща.

Малоун не отговори. Усети, че го обзема неистов страх. Сто на сто някой бе чул изстрелите и бе повикал полицията.

Израелецът се обърна и изчезна. Стъпките му затихнаха надолу по стълбите.

Пам бе вперила невярващ поглед в безжизненото тяло на Хаддад. Устата му все още бе отворена в ням протест. Малоун се изправи. Почти разбираше логиката на израелеца. Действително бе наемен убиец, нает от суверенна държава, за да убива. Но въпреки всичко гадното копеле си беше истински касапин.

Джордж Хаддад бе мъртъв. И за тази смърт също щеше да бъде платено.

Малоун се наведе и измъкна пистолета на Хаддад, изправи се и тръгна към вратата.

— Стой тук — обърна се той към Пам.

— Какво смяташ да правиш?

— Да убия проклетото копеле.

 

 

Стефани бе по-скоро озадачена, отколкото уплашена от появата на пистолета.

— Явно правилата са се променили, Хедър. Мислех, че сме съюзници.

— Ето това е странното в отношенията между САЩ и Израел. Понякога е трудно да разбереш на коя страна сме всъщност.

— А и ти очевидно усещаш определена свобода, след като Белият дом се е намесил.

— Винаги съм доволна, когато между американците цари неразбирателство.

— Лари Дейли иска Хаддад за себе си. Наясно си, нали? Стреми се да ти отклони вниманието, докато нашите агенти го открият.

— Желая ви късмет. Само ние и Малоун знаем къде е.

Това никак не се понрави на Стефани. Трябваше да приключват. Откакто бе седнала, пръстите на дясната й ръка почиваха върху бедрото й, а върховете им бяха върху радиопредавателя в гънките на широките й панталони.

— Зависи дали американското разузнаване има източник във вашата организация, или не.

— Операцията се извършва при строга секретност, така че се съмнявам да изтече информация. Така или иначе, Хаддад вероятно вече е мъртъв. Изпратихме агентите още преди часове.

Стефани посочи пистолета с ляната си ръка, докато дясната остана неподвижна върху бедрото й.

— Какво целиш с тази демонстрация?

— За съжаление вече се превръщаш в проблем за нашето правителство.

— Боже, мислех, че би било достатъчно да си подам оставката.

— Вече не. Доколкото знам, било ти е наредено да стоиш настрана от тази работа и въпреки това си мобилизирала целия си екип. Естествено, в разрез със заповедите.

— Лари Дейли не ми заповядва.

— Но началникът му — да.

Стефани бързо пресметна, че щом се бе превърнала в мишена, може би така стоеше въпросът и за Брент Грийн. Убийството на министъра на правосъдието обаче предполагаше по-сериозни логистични проблеми, отколкото нейното собствено. Явно Белият дом бе стигнал до заключението, че в неделните новинарски предавания никога не участват покойници. Пръстите й бяха готови да натиснат паникбутона.

— Значи си дошла да свършиш мръсната работа на Дейли?

— Да кажем, че имаме сходни интереси. Освен това е добре Белият дом да ни е задължен.

— И смяташ да ме застреляш точно тук?

— Не се налага. Имам сътрудници, които с готовност ще свършат тази работа.

— От твоите хора?

Диксън поклати глава.

— Колкото и да е невероятно, Стефани, ти успя да постигнеш нещо, което политиците се мъчат да направят от столетия. Да накараш евреи и араби да си сътрудничат. По този въпрос работим заедно със саудитците. Явно преследваме обща цел, така че всички различия са временно забравени. — Еврейката сви рамене. — Поне в този конкретен случай.

— А и премахва проблема израелец да убие американка.

Диксън сбърчи чело в подигравателен размисъл.

— Нали виждаш ползите? Ние откриваме проблема, те го отстраняват. Всички са доволни.

— Освен мен.

— Ти знаеш правилата. Приятелят днес може да се окаже враг утре и обратно. Израел има твърде малко приятели на този свят, а заплахите идват отвсякъде. Правим каквото се налага.

Стефани се бе озовала пред дулото на пистолет за пръв път в живота си, когато двамата с Малоун търсеха рицарите тамплиери. Тогава бе видяла и как умират хора. Слава богу, че бе взела мерки.

— Правим каквото се налага.

Десният й показалец натисна бутона, чийто сигнал щеше да алармира агентите й, които бяха на минута разстояние.

Трябваше само да позабави нещата.

Хедър Диксън внезапно подбели очи, после главата й клюмна напред, а тялото й омекна. Пистолетът падна в тревата с глух звук.

Стефани улови тялото, политнало към нея. После я видя. Миниатюрна стрела, завършваща с перце, стърчеше от врата на Диксън. И по-рано бе виждала такава. Обърна се спокойно.

На няколко метра от пейката стоеше жена. Висока, с кожа в цвета на кален поток и дълга тъмна коса. Облечена бе в скъпо кашмирено сако върху джинси с ниска талия. Тесните дрехи подчертаваха стройната й фигура. В лявата си ръка държеше въздушен пистолет магнум.

— Благодаря за помощта — промълви Стефани, опитвайки се да прикрие изненадата си.

— Нали за това съм тук.

Касиопея Вит се усмихна.

 

 

Малоун хукна надолу по стълбите към приземния етаж. Адам едва ли щеше да бъде лесна жертва. Професионалистите рядко бяха такива.

Докато прескачаше стъпалата две по две, успя да провери пълнителя на пистолета. Имаше още шест патрона. Повтори си да внимава. Израелецът със сигурност очакваше да бъде последван. Всъщност той сам бе отправил предизвикателството, тъй като не бе взел оръжието на Хаддад, преди да си тръгне. Професионалистът никога не пропуска такава възможност. Поведението му като цяло също не бе логично. Наемните убийци не се интересуват особено от инструкциите за действие. Те са чистачите в света на разузнаването. Изпращани единствено за да отстранят мръсотията. А свидетелите са част от нея. Така че защо не бе отстранил присъстващите? Дали не се стремеше съзнателно към конфронтация? Убийството на американски агент, макар и пенсиониран, носеше своите последствия. Но ако агентът нападнеше пръв, това бе друга работа.

Когато стигна приземния етаж, вече бе успял да преодолее объркването. Показалецът му обгърна спусъка, а тялото му се подготви за битка. Връхлетяха го познати чувства, които, както бе разбрал преди няколко месеца, чисто и просто бяха част от самия него. Във Франция бе успял да се помири с тези демони, осъзнавайки, че е в играта и че винаги ще бъде там, независимо от пенсионирането. Вчера в замъка Кронборг Пам го бе укорила, че той чувства потребност от тръпката и че тя и Гари никога не са му били достатъчни. Думите й го бяха засегнали дълбоко, защото не бяха верни. Не изпитваше потребност от тръпката и опасността, но определено можеше да се справи с тях.

Той излезе навън под октомврийското слънце, което му се стори ослепително след полумрака на сградата. Адам вървеше по тротоара, радвайки се на около трийсет метра преднина. Малоун тръгна след него.

От двете страни на тясната улица бяха паркирани коли. От двата й края долиташе постоянният рев на трафика. Няколко души вървяха по отсрещния тротоар.

Думите биха били само губене на време, така че той просто вдигна пистолета. Но Адам се извъртя. Малоун се просна на плочките. Куршумът изсвистя край него и отскочи в една от колите. Малоун се обърна и стреля по посока на Адам. Израелецът далновидно бе напуснал тротоара и вече се криеше между паркираните коли. Малоун се претърколи върху платното, изправи се на колене и надникна през предното стъкло на една паркирана кола, оглеждайки се за жертвата си. Адам се бе прикрил десетина коли по-напред. Пешеходците на отсрещния тротоар се пръснаха.

И тогава чу стенание. Обърна се и видя Пам, просната върху стълбите, които водеха към сградата на Джордж Хаддад.

Лявата й ръка бе в кръв.