Стив Бери
Александрийската връзка (18)

17

Сряда, пети октомври, Виена, Австрия, 13:30 ч.

Сейбър спря пред портата и свали стъклото. Не показа никакви документи, но пазачът веднага му направи знак да мине. Огромният замък се намираше на четирийсет и пет километра югозападно от центъра на града, в местност, известна като Виенската гора. Построен от аристократи преди три века, той бе образец на бароково великолепие. Зад жълтеникавите стени се намираха седемдесет и пет просторни стаи, всяка завършваща със стръмни триъгълни стрехи от алпийски камък.

През замъгленото предно стъкло на аудито проникваха ярки слънчеви лъчи и Сейбър със задоволство установи, че асфалтовата алея и паркингите отстрани са празни. Само пазачите пред входа и неколцината градинари нарушаваха с присъствието си спокойната обстановка.

Изглежда, разговорът щеше да е на четири очи.

Паркира пред портала за автомобили и излезе от колата. Закопча сакото си марка „Бърбъри“ и тръгна по чакълестата алея към Къщата на пеперудите, впечатляваща постройка от XIX век, на неколкостотин метра южно от главната сграда на замъка. Боядисана в зелено, със стени, облицовани със стотици късове унгарско стъкло, тя прекрасно се вписваше в горския пейзаж. Вътре обогатената местна почва подхранваше огромно разнообразие от екзотични растения, но сградата бе получила името си — Schmetterlinghaus — от хилядите пеперуди, които пърхаха, необезпокоявани наоколо.

Сейбър дръпна дървената врата и пристъпи в покритото с пръст предно помещение. Тежка кожена завеса задържаше горещия влажен въздух вътре. Той я отметна. Стотици пеперуди танцуваха във въздуха под акомпанимента на нежна музика. Бах, ако не грешеше. Повечето растения бяха разцъфнали и спокойната сцена бе в смайващ контраст със студения есенен фон, очертан през набразденото от влага стъкло.

Собственикът на оранжерията, Синия стол, седеше сред буйната растителност. Лицето му бе на човек, който работи твърде много, спи твърде малко и не се интересува от здравословно хранене. Възрастният човек бе със сако от туид върху дебела жилетка. Което според Сейбър определено му създаваше неудобство. Но пък, помисли си той, студенокръвните същества се нуждаят от много топлина. Той съблече сакото си и пристъпи към един празен дървен стол.

— Guten morgen, Herr Sabre.

Новодошлият седна и кимна в отговор. Днес официалният език щеше да е немският.

— Растения, Доминик. Никога не съм те питал, но доколко ги познаваш?

— Знам само, че превръщат въглеродния двуокис в кислород.

Мъжът се усмихна.

— Нима не признаваш, че имат много други функции? Ами багрите, уютът, красотата?

Сейбър огледа джунглата, която ги заобикаляше, пеперудите, вслуша се в успокояващата музика. Тихата естетика не му въздействаше, но бе достатъчно съобразителен да не изрази мнението си и отговори неопределено.

— Имат своята стойност.

— А за пеперудите какво знаеш?

В скута на мъжа лежеше порцеланова чинийка, намазана с почернял банан. Насекоми с криле от сапфир, алено кадифе и слонова кост лакомо пируваха с поднесения дар.

— Привлича ги миризмата. — Мъжът лекичко погали крилцата на една пеперуда. — Наистина изящни същества. Летящи скъпоценни камъни, които се втурнат в света с великолепието на цветовете си. За нещастие живеят едва няколко седмици, преди отново да станат част от хранителната верига.

Четири златистозелени пеперуди се присъединиха към пиршеството.

— Тези са рядък вид. Papilio dardanus. Лястовича опашка. Внасям какавидите им чак от Африка.

Сейбър ненавиждаше всякакви насекоми, но се постара да изглежда заинтригуван и зачака.

Накрая мъжът попита:

— Добре ли мина всичко в Копенхаген?

— Точно както предвидихте. Откъде бяхте толкова сигурен?

— Той нямаше избор. За да защити сина си, трябва да разкрие връзката. Толкова е уязвим. Хората като него са лесно предвидими.

— Възможно е да се досети, че го манипулираме.

— Убеден съм, че вече се е досетил, но искрено си вярва, че в крайна сметка е успял да излезе победител. Едва ли предполага, че съм планирал смъртта на онези хора.

Състареното лице на мъжа леко се сгърчи в бледа усмивка.

— Тази игра ти харесва, нали?

— Действително има приятни моменти. — Той млъкна за миг и добави: — Когато се играе правилно.

Още няколко пеперуди се присъединиха към другите върху чинията.

— Всъщност играта е като с тези прекрасни създания — отбеляза Синия стол. — Тъпчат се, привлечени от примамката на леснодостъпната храна. — Кокалестите му пръсти хванаха една от пеперудите за крилцата, а тъмните й пипалца и миниатюрните крачета се заусукваха в опит да се освободят. — С лекота мога да убия този екземпляр. Нима е трудно?

Синия стол пусна пеперудата. Оранжево-жълтите криле запърхаха тромаво, после се издигнаха във въздуха.

— Но със същата лекота мога и да я пусна. — Мъжът се обърна към Сейбър. — Трябва да използваш инстинктите на Малоун в наш интерес.

— Такава ми е идеята.

— Какво ще предприемеш, когато открием връзката? — попита Синия стол.

— Зависи.

— Малоун ще трябва да бъде убит.

— Мога да се справя.

Възрастният мъж му хвърли кос поглед.

— Може да се окаже нелека задача.

— Подготвен съм.

— Има един проблем.

Сега щеше да разбере защо са го повикали обратно във Виена.

— Израелците са нащрек. Вероятно Джордж Хаддад отново се е обадил на Западния бряг, а еврейските шпиони сред палестинските власти докладват, че се е свързал с Тел Авив. Знаят, че е жив, а предполагам, знаят и къде се намира.

Това действително бе сериозен проблем.

— Столовете са запознати с тези разкрития и одобриха пълномощията, които ти дадох, за да се справиш със ситуацията както сметнеш за добре.

Което Сейбър и без тяхно съгласие смяташе да направи.

— Както знаеш, израелците имат коренно различна мотивация от нашата. Ние искаме да се доберем до връзката. Те искат да я унищожат.

Сейбър кимна.

— В онова кафе бомбардираха и свои хора, само и само да очистят Хаддад.

— Евреите са голям проблем — тихо заяви Синия стол. — Винаги са били сложни. Когато си различен и твърдоглав, неминуемо развиваш и огромна гордост.

Сейбър реши да не коментира последното изказване.

— Смятаме да помогнем за решаването на еврейския проблем.

— Не съзнавах, че има такъв проблем.

— За нас не, но при нашите арабски приятели нещата стоят другояче. Така че трябва да спечелиш преднина пред израелците. Не бива да им позволим да се намесят.

— В такъв случай трябва незабавно да тръгвам.

— Къде е Малоун?

— В Лондон.

Синия стол млъкна и се съсредоточи върху насекомите, които пърхаха с крилца в скута му. Накрая ги бръсна с ръка.

— На път за Лондон трябва да се отбиеш на едно място.

— Имам ли време?

— Нямаш избор. Наш агент в израелското правителство разполага с информация, която държи да предаде лично, и то на теб, и настоява да му се плати.

— Като всички.

— Намира се в Германия. Няма да ти отнеме много време. Използвай някой от самолетите на компанията. Имам информация, че този човек е проявил небрежност. Разкрил се е, макар сам да не е разбрал. Приключи с него и закрий сметката.

Това бе ясно.

— Излишно е да ти казвам, че ще има и други, които ще наблюдават. Така че ще те помоля да изиграеш едно незабравимо представление. Израелците трябва да разберат, че в тази игра залозите са твърде високи. — Възрастният мъж се намести върху дървения стол, после отново сведе острия си нос към чинията. — Наясно си какво ще се случи този уикенд, нали?

— Естествено.

— Ще ми трябва финансовото досие на една определена личност. Най-късно до петък. Може ли да се уреди?

Сейбър знаеше кой е правилният отговор, макар и за тази задача да нямаше никакво време.

— Разбира се.

Синия стол му даде името на човека, когото трябваше да разследва, след което добави:

— Нека доставят информацията тук. Междувременно, действай както сметнеш за най-добре.