Стив Бери
Александрийската връзка (55)

54

Лисабон, 21:30 ч.

Малоун излезе иззад тезгяха и клекна до Макколъм, който тършуваше из джобовете на мъртвеца. Наблюдавал бе с интерес как така нареченият търсач на съкровища убива нападателя им с професионална точност.

— Двамата ще заобиколят през църквата и ще се върнат тук — каза той.

— Ясно ми е — каза Макколъм. — Ето два резервни пълнителя. И още един пистолет. Някаква идея кои са?

— Израелци. Няма кой друг.

— Не каза ли, че са напуснали сцената?

— А ти не каза ли, че си аматьор? Доста завиден талант демонстрира току-що.

— Когато си под прицел, правиш каквото трябва.

Малоун забеляза още нещо, прикрепено към китката на мъртвия. Откопча металното устройство. Беше локатор. Той самият многократно бе използвал такива, за да следи обект с електронен датчик. Включи екрана и видя, че е на безшумен режим и че следи някаква цел. Мигащият индикатор сочеше, че целта е наблизо.

— Трябва да тръгваме — обади се Пам.

— Май няма да се окаже особено лесно — каза Малоун. — Единственият изход е през долната галерия. Но онези двамата сигурно вече са при стълбите. Трябва да намерим друг начин да се измъкнем.

Той прибра локатора в джоба си. С пистолети в ръка, те излязоха от магазинчето. Двамата стрелци изскочиха иззад една арка на трийсетина метра от тях и започнаха да стрелят. Отекнаха изстрели, подобни на пукащи се балони. Малоун се хвърли на пода, повличайки Пам със себе си. Ъглите на стените не бяха деветдесет градуса и манастирът бе осмоъгълен. Той използва един от тях за прикритие.

— Давайте натам — извика Макколъм. — Аз ще им отвлека вниманието.

Външният периметър на сградата бе опасан от дълга каменна пейка, която свързваше арките и образуваше пищно украсена балюстрада. Приклекнали, двамата с Пам хукнаха напред. Макколъм продължаваше да стреля от магазинчето.

Няколко куршума отскочиха от каменната стена три метра вляво от Малоун, още няколко отзад, други отпред. Той разбра какво става. Сенките им, хвърляни от лампите, които осветяваха слабо галерията, издаваха присъствието им. Хвана Пам, спря я и се просна на пода. Прицели се и с три куршума угаси лампите пред тях. Сега тъмнината ги прикриваше.

Макколъм бе спрял да стреля. Както и стрелците.

Малоун направи знак на Пам и двамата забързаха напред, все още приведени, като използваха арките, фигурите и каменната пейка за прикритие. Стигнаха дъното на галерията. Отпред, вдясно от тях, се простираше вътрешната стена на следващата галерия. Врати нямаше. В другия край се простираше друга стена. Непосредствено вляво от Малоун се издигаше стъклена врата, едното й крило бе отворено, сякаш приканващо посетителите да пристъпят вътре. Табелка сочеше, че това е трапезарията. Дали можеше да се мине натам?

Той направи знак на Пам и двамата минаха през вратата. Върху стъклото отекнаха три поредни удара, а върху стената заваляха куршуми. Нито един не го проби. И тук бе бронирано. Слава богу, че някой бе избрал такъв материал за вратите.

— Котън, имаме проблем — каза Пам.

Той се взря в трапезарията.

В тъмнината, нарушавана единствено от разсеяната светлина, която се процеждаше през прозорците, видя, че се намират в просторно правоъгълно помещение с набразден сводест таван като този на църквата и нисък каменен корниз, под който имаше пъстра мозайка. Нямаше никакви врати. Прозорците започваха три метра над главите им и нямаше как да ги стигнат. Той забеляза само два възможни изхода. Единият бе на отсрещната страна и Малоун пробяга всичките петнайсет метра, за да види, че някогашната камина понастоящем бе само декоративна ниша, при това запечатана. Другият отвор бе по-малък, може би метър и двайсет на метър и петдесет, на един метър дълбочина в дебелата външна стена.

Трапезарията някога бе основното помещение за хранене в абатството, така че може би тук бяха подготвяли храната за сервиране.

Пам бе права. Наистина имаха проблем.

— Я се покатери тук — нареди й той.

Тя не каза нищо и намести тялото си върху каменна полица над празна мивка.

— Трябва да съм луда да се окажа тук.

— Малко е късно за подобно наблюдение.

Очите му бяха приковани върху вратите, които водеха към горната галерия. На бледата светлина се очерта сянка. Той видя, че Пам е в безопасност в нишата, и се покатери след нея, кацна върху мивката и притисна гръб плътно към стената.

— Какво смяташ да правиш? — прошепна тя в ухото му.

— Каквото трябва.

* * *

Сейбър видя, че мъжете се разделиха. Единият хукна след Малоун, другият се скри в арката, която водеше надолу към църквата. Реши, че е по-добре да е на по-високо, и внимателно се придвижи в същата посока, надявайки се вратата да води към горния хор, където стояха Малоун и съпругата му допреди няколко минути. Допадаше му гонитбата, особено когато жертвата представляваше такова предизвикателство. Интересно кои бяха тези мъже. Дали бяха израелци, както твърдеше Малоун? Звучеше логично. От Джоуна бе разбрал, че в Лондон е изпратен израелски екип. Изслушал бе записа на тази среща, а и Малоун я бе потвърдил. Но какво правеха израелците тук? Него ли преследваха? Едва ли? Но кого другиго?

Той откри вратата и се промъкна през нея. От лявата му страна се спускаха стълбите към църквата. В катранения мрак той долови шума от стъпки отдолу. Влезе в хора, спря, където балюстрадата опираше във външната каменна стена, и внимателно надзърна надолу. Прозорците високо върху южната фасада на църквата светеха с бледа неясна светлина.

Тъмната фигура на мъж с пистолет в ръка се прокрадваше по пътеката между пейките и северната стена на църквата, придържайки се към сенките, като се опитваше да стигне долното ниво за хористите.

Сейбър изстреля два куршума. Приглушените изстрели изпукаха под сводовете. Единият улучи целта и мъжът извика, извъртя се, после се сви върху една от пейките. Сейбър се прицели отново, леко затруднен от полумрака, и с още два изстрела запрати мъжа на пода. Не беше зле. Той пусна празния пълнител на пода и го смени с пълен от джоба си. Обърна се да тръгва. Време беше да открие Малоун.

Под носа му изникна дулото на пистолет.

— Хвърли оръжието — изрече глас на английски.

Поколеба се, мъчейки се да открие лицето зад този глас, но тъмнината разкриваше единствено силуета. Тогава осъзна, че човекът е с качулка. Усети хладния допир на друго дуло на врата си.

Два проблема.

— Ще повторя още веднъж — каза първият. — Хвърли оръжието.

Нямаше особен избор. Пистолетът му издрънча на пода.

Дулото в лицето му изчезна. Нещо изсвистя във въздуха и се удари странично в черепа му. Преди мозъкът му да успее да регистрира болката, светът около него изведнъж заглъхна.