Стив Бери
Александрийската връзка (14)

13

Вашингтон, окръг Колумбия, 5:45 ч.

Лари Дейли се отпусна в един от фотьойлите в кабинета на Брент Грийн. Верен на думата си, заместник-съветникът по националната сигурност бе пристигнал за по-малко от половин час.

— Хубаво местенце — каза Дейли на Грийн.

— Уютно.

— Май винаги си пестелив на думи.

— Думите, както и приятелите, трябва да се подбират внимателно.

Дружелюбната усмивка на Дейли се стопи.

— Надявах се да не се хванем толкова бързо за гърлата.

Стефани прояви нетърпение.

— Нека придадем някакъв смисъл на посещението, както обеща по телефона.

Пръстите на Дейли се впиха в огромните облегалки на фотьойла.

— Надявам се и двамата да проявите здрав разум.

— Зависи от много неща — отговори тя.

Дейли прокара пръсти през късата си посивяла коса. Правилните му черти излъчваха момчешка искреност, която лесно обезоръжаваше околните, и тя си напомни да не се поддава.

— Предполагам, все още не желаеш да ни разкриеш какво представлява връзката, нали? — попита тя.

— Не горя от желание да бъда обвинен в нарушение на Закона за националната сигурност.

— Че откога си започнал да се притесняваш, че престъпваш закона?

— Точно от този момент.

— Тогава какво правиш тук?

— Какво всъщност знаете? — попита Дейли. — И не ме лъжете, че не знаете нищо, тъй като безкрайно ще се разочаровам и от двама ви.

Грийн повтори малкото, което вече бе разказал за Джордж Хаддад.

Дейли кимна.

— Израелците бяха полудели покрай Хаддад. После и саудитците се появиха в картинката. Което доста ни шокира. Обикновено не се интересуват от нищо, свързано с Библията или историята.

— Значи преди пет години съм изпратила Малоун в онова тресавище абсолютно на сляпо? — попита тя.

— Което, доколкото знам, не противоречи на професионалната ти характеристика.

Тя си припомни как цялата схема бе започнала да се разпада.

— А бомбата?

— Е, тогава наистина се накиснахме.

Поставена в автомобил бомба бе сринала едно кафе в Йерусалим, в което Малоун и Хаддад бяха седнали да поговорят.

— Взривът бе предназначен за Хаддад — поясни Дейли. — Естествено, тъй като мисията бе сляпа, Малоун не бе наясно с това. Но все пак успя да измъкне човека невредим.

— Голям късмет за нас — отбеляза саркастично Грийн.

— Я не се занасяйте. Никого не сме убили. Последното нещо, което бихме искали, е Хаддад да умре.

Гневът се надигаше в гърдите на Стефани.

— Изложили сте на риск живота на Малоун.

— Той е професионалист. Това върви със служебната характеристика.

— Аз не изпращам агентите си на самоубийствени мисии.

— Я си отвори очите, Стефани. Проблемът с Близкия изток е, че лявата ръка никога не знае какво върши дясната. Случката бе съвсем типична. Просто палестинците са избрали грешното кафене.

— Или пък напротив — вметна Грийн. — Дали пък израелците, или може би саудитците, не са се целили точно в правилното кафене?

Дейли се усмихна.

— Доста добре започнахте да се ориентирате. Точно за това се съгласихме на условията на Хаддад.

— Е, обясни ни все пак, защо за американското правителство е толкова важно да открие изгубената Александрийска библиотека?

Дейли тихичко изръкопляска.

— Браво. Чудесно се справи, Брент. Мислех си, че ако източниците ти знаят за Хаддад, значи ще споделят и тази малка подробност.

— Отговори на въпроса — настоя Стефани.

— Понякога разни важни неща се съхраняват на най-невероятни места.

— Това не е отговор.

— Само такъв ще получите.

— Значи си съучастник на всичко, което се случва там — заяви тя.

— Нищо подобно. Но не отричам, че в правителството има хора, които биха искали да използват ситуацията като най-удобния начин да се справят с един конкретен проблем.

— А той е? — попита Грийн.

— Израел. Шепа арогантни идеалисти, които отказват да чуят и дума от когото и да било. И същевременно с абсолютна лекота изпращат танкове или военни кораби, за да унищожат всичко и всички, и то все в името на сигурността. Както например преди месец. Започват да обстрелват ивицата Газа, един от снарядите им отхвърча настрани и избива цяло семейство, излязло на пикник. И какво казват? О, простете. Колко жалко. — Дейли поклаща глава. — Да можеха да проявят малко гъвкавост и да направят компромис, бихме постигнали нещичко. Но не. Нещата трябва да стават или по техния начин, или никак.

Стефани знаеше, че напоследък арабите бяха доста по-сговорчиви от Израел — със сигурност заради Ирак, където американците бяха демонстрирали своята решителност съвсем открито. В световен мащаб симпатиите към палестинците постепенно се бяха увеличили, подхранвани от промяната в управлението, по-умерената военна политика и глупостта на израелските екстремисти. Спомни си телевизионния репортаж с единствения оцелял от онова семейство на плажа, момиченце, което ридае над мъртвия си баща. Запомнящ се образ. Но се питаше какво реално би могло да се направи.

— И как смятат да действат спрямо Израел? — И точно тогава я осени прозрението. — Ето защо ви е нужна връзката, нали?

Дейли не отговори.

— Малоун е единственият, който знае къде се намира тя — подчерта Стефани.

— Това определено е проблем. Но не непреодолим.

— Значи сте искали Малоун да действа. Просто не сте знаели как да го подтикнете.

— Не отричам, че ситуацията предлага добри възможности за нас.

— Копеле такова — просъска тя.

— Виж, Стефани. Хаддад искаше да изчезне. Вярваше на Малоун. Израелците, саудитците и дори палестинците смятаха, че Хаддад е загинал при взрива. Така че направихме както той искаше, но после изоставихме напълно идеята и насочихме вниманието си към други неща. Но сега всеобщият интерес отново се пробуди и искаме да се доберем до Хаддад.

Тя нямаше да му позволи това самодоволство.

— Ами другите, които вероятно са по следите му?

— Ще се справя с тях както би постъпил всеки политик.

Лицето на Грийн потъмня от гняв.

— Ще сключиш сделка, така ли?

— Така стоят нещата от живота.

Стефани държеше да научи още нещо.

— Какво толкова може да се открие в документи отпреди две хиляди години? И то само в случай че ръкописите са оцелели, което е малко вероятно.

Дейли й хвърли бърз поглед. Стефани се досещаше, че е дошъл да попречи на двама им с Грийн да се намесят, така че можеше да им подхвърли някоя огризка.

— Септуагинта.

Стефани с мъка прикри изненадата си.

— Не съм експерт — продължи Дейли, — но доколкото са ми обяснявали, около двеста години преди Христа учените от Александрийската библиотека превели еврейските свещени книги, нашия Стар завет, на гръцки. Този превод е единствената ни връзка с оригиналния еврейски текст, тъй като същият е изчезнал. Хаддад твърди, че преводът, както и всички останали след него са дълбоко неверни. Твърди, че грешките променят всичко и че той може да го докаже.

— И какво? — запита тя. — Какво би променило това?

— Не мога да кажа.

— Не можеш или не желаеш?

— В нашия случай е едно и също.

— Той вечно помни завета Си — прошепна Грийн. — Словото що е заповядал в хиляда редове, що е завещал на Авраама, и клетвата си на Исаака, и турил това за закон Иакову и за вечен завет Израилю, думайки: тебе ще дам Ханаанската земя за дял на вашето наследие.

Стефани забеляза, че се е развълнувал.

— Важно обещание — каза Грийн. — Едно от многото в Стария завет.

— Значи разбирате интереса ни?

Грийн кимна.

— Разбирам идеята, но се съмнявам, че е възможно да бъде доказана.

Това също прозвуча странно на Стефани, но тя продължи да любопитства.

— Какво правиш, Лари? Призраци ли гониш? Та това е лудост.

— Уверявам те, че не е.

Доста бързо си направи изводите. Малоун е бил прав да я укорява. Трябвало е незабавно да го уведоми за пробива в системата. А сега синът му е в опасност благодарение на американското правителство, което явно бе готово да жертва момчето.

— Стефани — прекъсна мислите й Дейли. — Това изражение ми е добре познато. Какво си намислила?

Нямаше никакво намерение да споделя каквото и да било с този демон. Така че отпи от утайката на унижението с големи глътки и каза:

— Точно това, което искаше, Лари. Тоест абсолютно нищо…