Стив Бери
Александрийската връзка (74)

73

Мериленд

Стефани и Касиопея изхвърчаха от ресторанта. Нямаше какво да се направи за Лари Дейли. Автомобилът му все още бе в пламъци. Експлозията се ограничаваше само до неговата кола и автомобилите наоколо не бяха пострадали. Бе напълно целенасочен удар.

— Трябва да изчезваме — каза Касиопея.

Втурнаха се към колата си. Стефани седна зад волана. Пъхна ключа в стартера, но изведнъж се поколеба и нервно попита:

— Как мислиш?

— Мисля, че сме в безопасност, освен ако президентът не е сложил бомба в колата. Никой не се е приближавал до нея, докато бяхме вътре.

Стефани завъртя ключа. Двигателят изрева. Тя потегли точно в момента, в който една полицейска кола изскочи иззад завоя и влетя в паркинга.

— Какво ти обясни той? — попита Касиопея.

Стефани набързо й разказа:

— Реших, че са пълни измишльотини. Заговор за убийството на президента. Но сега…

В насрещната лента покрай тях профуча линейка.

— Няма нужда да бързат — отбеляза тя. — Той така и не е разбрал какво се случва.

— Малко е театрално — отвърна Касиопея. — Има доста по-незабележими начини да го убият.

— Освен ако не са искали да привлекат внимание. Заместник-съветникът по националната сигурност убит в кола бомба? Ще се вдигне голям шум.

Тя караше под максимално разрешената скорост, като бавно се измъкваше от града обратно към магистралата. Спря на едно кръстовище и зави на юг.

— А сега накъде? — попита Касиопея.

— Трябва да намерим Грийн.

След около десетина километра зад тях се появи кола, която бързо приближаваше. Стефани я забеляза в огледалото за обратно виждане и реши, че ще ги задмине. Магистралата беше почти празна. Сивият форд купе обаче намали и почти се залепи в задната им броня. Тя забеляза два силуета на предните седалки.

— Имаме си компания.

Движеха се с около деветдесет километра в час по виещия се из гористата местност път. Тук-там се мяркаха ферми, но движението като цяло беше слабо.

От прозореца на човека до шофьора се показа пистолет. Чу се изпукване и куршумът се удари в задния им прозорец, без да разбие стъклото.

— Господ да благослови тайните служби — каза Стефани. — Бронирано стъкло.

— Но гумите не са.

Касиопея беше права. Стефани увеличи скоростта, но фордът зад нея ги следваше. Тя рязко изви волана наляво и се вряза в насрещната лента, като изведнъж намали, принуждавайки форда да ги задмине. В момента, в който колата мина покрай тях, мъжът стреля странично по колата им, но куршумите рикошираха.

— Цялата кола е бронирана — каза Касиопея.

— Вече заобичах танковете. Имаш ли представа кои са тези?

— Стрелецът е онзи от парка. Бих казала, че саудитците са ни открили.

— Сигурно са следели Дейли, когато се появихме.

— Какъв късмет.

Тя върна колата в тяхната лента, заставайки зад форда. Касиопея свали прозореца си и с два изстрела разби задното стъкло на колата пред тях. Водачът на форда се опита да приложи маневрата със смяна на платната, но трябваше да се върне в южната лента, за да избегне летящия насреща му камион. Касиопея се възползва от момента и стреля пак.

Пътникът във форда се прицели, но Касиопея го изпревари с още един изстрел.

— Проблемите не свършват — каза Стефани. — Зад нас има още една кола.

Другата кола се залепи за задната им броня. В нея също имаше двама мъже. Стефани непрекъснато увеличаваше скоростта, защото, ако спреше, щеше да се изложи на милосърдието на четирима въоръжени непознати.

Касиопея прецени ситуацията и взе решение.

— Ще спукам гумите на колата пред нас. После ще мислим за другата.

Отвън се дочу пукот, след това трясък.

Стефани почувства как задницата на форда им поднесе и незабавно осъзна какво беше станало. Тяхната гума беше простреляна. Тя натисна спирачката и овладя колата. Чу се втори пукот и лявата им гума подскочи. Стефани знаеше, че обикновените патрони не могат да пръснат гумите, но въздухът им издишаше и само след няколко минути щяха да карат по джанти. Тя се опита да шофира в права линия, което би трябвало да им спечели още малко време.

Касиопея й подаде пистолет и смени пълнителя. Първоначално можеха да използват за защита бронирания събърбън. Неизбежно щеше да се стигне до престрелка, а ранният час и отдалечеността на мястото предлагаха доста свобода на действие за похитителите им.

Задницата се прилепи към пътя и силно издрънчаване им подсказа, че пътуването им беше приключило.

Стефани спря колата и сграбчи пистолета. Предният форд наби спирачки в банкета. Другата кола направи същото. От тях изскочиха въоръжени мъже.

 

 

Малоун дояде нара, който бе един от любимите му плодове, и изпи още една чаша горчив чай. Бяха сами около четирийсет и пет минути, но не можеше да се отърси от чувството, че ги наблюдават. Внимателно се огледа, опитвайки се да прецени дали в стаята има камери. Всички маси бяха празни, както и шкафът на стената. Представи си лекото потракване на съдове, изисканото стържене на приборите и разговорите на няколко езика, които вероятно съпътстваха всяко хранене тук. Една врата в другия край на залата, вероятно към кухнята, стоеше затворена. Столовата беше прохладна заради дебелите каменни стени.

Външната врата се отвори и младежът със сламената шапка влезе вътре.

Малоун забеляза, че младият мъж извършваше всяко действие с маниера на слуга, който не може да мисли за повече от едно нещо.

— Мистър Хаддад, готов ли сте да влезете в библиотеката?

Малоун кимна.

— Стомахът ми е пълен и успях да си почина.

— Тогава да тръгваме.

Макколъм скочи от стола си. Малоун очакваше да види реакцията му.

— Имате ли нещо против да минем първо през тоалетната?

Домакинът им кимна при тази молба.

— Ще ви отведа. Но след това ще се върнете тук. Само мистър Хаддад е поканен.

Макколъм беше съгласен.

— Само ме заведете до тоалетната.

— Мистър Хаддад, вие искате ли да използвате тоалетната? — попита младежът.

Малоун поклати глава.

— Вие Пазител ли сте?

— Да.

Той разгледа кръглото лице на младежа. Кожата му беше нежна, скулите — високи, а продълговатите очи му придаваха вид на ориенталец.

— Как поддържате това място с толкова малко хора? Видяхме само още един човек.

— Никога не сме имали затруднения.

— Ами натрапниците? — попита Макколъм.

— Мистър Хаддад е учен мъж. Няма от какво да се притесняваме.

Малоун реши да не го притиска повече.

— Заведете го в тоалетната. Ще ви изчакаме тук.

Пазителят се обърна към Пам.

— Нямам нужда, благодаря.

— Веднага се връщаме.

 

 

Стефани се приготви за престрелка. Някой беше убил Лари Дейли и сега преследваше нея. Ядосваше се, че и Касиопея се оказа въвлечена, но приятелката й сама беше направила своя избор. В очите на Касиопея нямаше и помен от страх или съжаление, в тях проблясваше решителност.

Четиримата мъже приближиха събърбъна.

— Ти поеми първите двама — каза Касиопея. — Аз ще се оправя с другите.

Стефани кимна.

Приготвиха се да отворят вратите и да стрелят. Беше по-добре, отколкото просто да седят и да чакат мъжете да ги нападнат. Възможно бе изненадата да им даде предимство. Щяха да използват вратата и прозореца като щит колкото се може по-дълго.

Изведнъж долетя някакъв тътнещ звук, който започна да се усилва и колата завибрира. Стефани видя как мъжете пред тях се пръснаха в същия момент, в който усети порива на вятъра. И пред очите й изникна военен хеликоптер.

Отнякъде се появи кола. Чу се скърцане на спирачки. Изсвистяха куршуми. Телата на първите двама мъже се завъртяха като пумпали. Стефани погледна в огледалото за обратно виждане. Колата зад тях се опитваше да се измъкне. Един от стрелците лежеше на шосето. Хеликоптерът се спусна на петнайсет метра височина. Отвори се врата и се показа някакъв мъж с автомат. Хеликоптерът се изравни с бързо отдалечаващата се кола, която рязко поднесе наляво и се удари в едно дърво. Двамата мъже отпред излетяха през стъклото и паднаха, облени в кръв, на асфалта.

Стефани отвори вратата си.

— Добре ли сте всички? — извика мъжки глас.

Стефани се обърна и видя агента от музея.

— Да, добре сме.

Мобилният й телефон иззвъня от вътрешността на колата. Тя го грабна.

— Реших, че може да имате нужда от малко помощ — долетя гласът на Даниълс.

 

 

Сейбър последва Пазителя навън през лабиринт от притихнали сгради. Слънцето хвърляше издължени сенки върху покривите и по неравната уличка.

Призрачен град, помисли си той. Мъртъв — и въпреки това жив.

Отведоха го в друга сграда, където той попадна в баня, застлана с ламарина. Висящ от тавана тенекиен съд захранваше тоалетната с вода. Той реши, че моментът е дошъл, и затова извади пистолета, който беше взел от манастира, излезе от тоалетната и завря цевта в лицето на младежа.

— Към библиотеката.

— Вие не сте поканен.

— Тогава какво ще кажеш да те застрелям и сам да намеря пътя дотам? Няма да се поколебая да го направя, така че помисли пак.

Младият мъж изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото изплашен.

— Последвайте ме.