Стив Бери
Александрийската връзка (46)

45

Вашингтон, окръг Колумбия, 10:30 ч.

Стефани не бе особено доволна от външния си вид. Сребристорусата й коса сега бе светлокестенява в резултат на припряното боядисване с помощта на Касиопея. Промяната бе допълнена от различен грим, нови дрехи и чифт очила. Не бе идеално, но поне бе достатъчно да й помогне да скрие самоличността си на обществени места.

— Не съм носила такива вълнени панталони от години — каза тя на Касиопея.

— Платих доста за тях, така че внимавай.

Стефани се усмихна.

— Е, хайде, сякаш не можеш да си го позволиш.

Облеклото й се допълваше от блуза по врата и тъмносиньо сако. Седяха на задната седалка на едно такси, което едва пъплеше в късното задръстване.

— Почти си неузнаваема.

— Да не искаш да кажеш, че се обличам като старица?

— Гардеробът ти може да понесе известна модернизация.

— Ако оцелея след всичко, можеш да ме изведеш на пазар.

В очите на Касиопея светна развеселено пламъче. Тази жена допадаше на Стефани. Самоувереността й бе заразна.

Бяха тръгнали към къщата на Лари Дейли. Живееше в Кливланд Парк, разкошен жилищен комплекс недалеч от Националната катедрала. Някога лятно убежище за жителите на Вашингтон, търсещи бягство от градските жеги, сега кварталът приютяваше антикварни магазинчета, модерни кафенета и доста популярен театър в стил арт деко.

Стефани каза на шофьора да спре на три пресечки от адреса и плати сметката. Изминаха разстоянието пеша.

— Дейли е един арогантен негодник — каза тя. — Смята, че никой не го наблюдава. Но си води бележки. Мен ако питаш, е много тъп. Но това поне прави.

— Как успя да се приближиш толкова до него?

— Женкар е. Просто му дадох възможност.

— Креватен разказвач, а?

— От най-сладкодумните.

Къщата представляваше поредното викторианско убежище. Първоначално Стефани се бе учудила как Дейли успява да си позволи астрономичната ипотека за имота, но бе научила, че всъщност живее под наем. Стикер върху прозореца на първия етаж гласеше, че имотът е защитен с охранителна техника. Беше още светло и Дейли вероятно бе в Белия дом, където прекарваше поне по осемнайсет часа на ден. Консервативната преса обичаше да величае отдадеността му на работата, но Стефани не се заблуждаваше. Той просто не искаше да изпусне нищо, дори и за миг.

— Ще ти направя неустоимо предложение — каза тя.

Устните на Касиопея се разтвориха в лукава усмивка.

— Искаш да нахлуя с взлом?

— А пък аз ще се оправя с алармата.

* * *

Сейбър свикваше с личността на Джими Макколъм, но с името нещата стояха другояче. Той не го бе използвал отдавна, но го прие за уместно, като се имаше предвид, че Малоун като нищо можеше да го провери. Ако го направеше, името щеше да изникне в архивите на армията. Имаше и кръщелно свидетелство, социално осигурителен номер, както и много други документи, тъй като бе сменил името си, след като бе дошъл в Европа. Доминик Сейбър излъчваше солидност и загадъчност. Мъжете, които го бяха наели, знаеха твърде малко за него, така че бе важно етикетът да бъде привлекателен. Беше го прочел в едно немско гробище, на надгробния паметник на някакъв аристократ, починал през XIX век. А сега отново бе Джими Макколъм.

Майка му го бе кръстила Джеймс, на баща си, когото бе наричал Големия татко — един от малкото мъже в живота му, които се бяха отнасяли към него с уважение. Не познаваше собствения си баща, нито пък вярваше, че майка му е наясно кой от всичките й любовници носи вината. Макар да бе добра майка и да се държеше мило с него, тя беше пълна неудачница, често сменяше мъжете, омъжи се три пъти и пропиля всичките си пари. Сейбър напусна дома на осемнайсет, за да постъпи в армията. Тя искаше той да следва, но науката не го влечеше. За него, както и за нея самата, другите възможности бяха по-привлекателни.

За разлика от нея той бе успял да се възползва от всеки предоставил му се шанс. Армията. Специалните части. Европа. Столовете. Цели шестнайсет години се бе трудил за другите, следвал бе заповедите им, приемал бе отплатата им и се бе задоволявал със скъперническите им похвали. Но сега бе време да работи за себе си. Рисковано ли беше? Със сигурност.

Но Кръгът уважаваше властта, възхищаваше се на хитростта и преговаряше единствено със силата. А той искаше да стане член. Може би дори Стол. Ако изгубената Александрийска библиотека съдържаше онова, което Алфред Херман предполагаше, то би могло да окаже влияние върху целия свят. Което означаваше Власт. В неговите ръце. Той трябваше да открие библиотеката.

Мъжът, който седеше от другата страна на пътеката в самолета на португалските авиолинии в полета от Лондон до Лисабон щеше да му посочи пътя.

Котън Малоун и бившата му съпруга бяха разгадали първата част от Пътя на героя само за няколко минути. Сейбър беше убеден, че ще успеят да разшифроват и останалата, а когато това се случеше, той щеше да елиминира и двамата. Но той не бе глупав. Малоун със сигурност щеше да бъде нащрек. Ето защо неговите ходове трябваше да бъдат непредвидими.

Стефани проследи как Касиопея се справя с ключалката на задната врата в къщата на Лари Дейли.

— По-малко от минута — каза тя. — Не е зле. Това в Оксфорд ли го научи?

— Всъщност там действително за пръв път отворих ключалка. Доколкото си спомням, на един шкаф с алкохол.

Тя отвори вратата и се ослуша. От коридора долетя писукането на алармата. Стефани хукна към панела и набра четирицифрения код, надявайки се онзи глупак да не е сменил поредицата. Писукането спря и лампичката на индикатора светна зелено.

— Откъде знаеш кода?

— Моето момиче го е виждало да го набира.

Касиопея поклати глава.

— Ама той пълен идиот ли е?

— Нарича се мислене с погрешната глава. Смятал е, че целта й е единствено да му доставя наслада. — Тя огледа интериора, осветен от слънчевите лъчи. Обзавеждането бе модерно, преобладаваше черното, сребристото, бялото и сивото. По стените висяха абстрактни картини. Нито една не съдържаше някакъв смисъл. Никакви чувства. Съвсем подходящо.

— Какво точно търсим? — попита Касиопея.

— Насам.

Тръгнаха по коридора към кабинета му. Агентката й бе докладвала, че Дейли съхранява информацията в защитена с парола флашпамет и никога не оставя данни върху лаптопа и компютъра в Белия дом. Момичето на повикване, наето от агентката й да съблазни Дейли, бе забелязало тази особеност една вечер, докато Дейли работел на компютъра, а тя работела върху него.

Стефани разказа на Касиопея каквото знаеше.

— За съжаление тя така и не видяла скривалището му.

— Била е твърде заета?

Стефани се усмихна.

— Всеки с професията си. Момичетата на повикване са едни от най-продуктивните източници на информация. А сега трябва да открием скривалището му.

Касиопея се отпусна върху един дървен стол, който изскърца под скромната й тежест.

— Трябва да е на лесно място.

Стефани разгледа кабинета. Върху бюрото имаше попивателна, стойка за молив и химикалка и снимки на Дейли с президента и вицепрезидента, както и лампа за четене. Тесни рафтове покриваха две от стените от пода до тавана. Цялата стая бе едва около два квадратни метра. Подът, както и в останалата част от къщата, бе дъсчен. Нямаше много места за скривалище. Книгите по рафтовете привлякоха вниманието й. Дейли явно обичаше политическите трактати. Не бяха толкова много — може би около стотина. Меките корици се редуваха с твърди, набраздени от пукнатини, които свидетелстваха, че страниците са четени. Тя поклати глава.

— Познавач на съвременната политика, който винаги изучава и двете страни.

— Защо имаш такова отношение към човека?

— Просто винаги съм изпитвала потребност да си взема душ, след като прекарам известно време с него. Да не споменаваме, че още от първия ден искаше да ме уволни. — Тя направи пауза. — И в крайна сметка успя.

В ключалката застърга ключ. Стефани се извъртя и погледна към коридора и входната врата.

Вратата се отвори и се чу гласът на Лари Дейли. После и друг женски глас. Хедър Диксън.

Стефани направи знак на Касиопея, двете се стрелнаха по коридора и се шмугнаха в една от спалните.

— Чакай да спра алармата — каза Дейли.

Няколко секунди тишина.

— Колко странно — каза Дейли.

— Проблем ли има?

Стефани веднага се досети. Бе пропуснала да включи отново системата, след като влязоха.

— Сигурен съм, че пуснах алармата, преди да изляза — каза Дейли.

Няколко секунди тишина. После чу отчетливото изщракване на патрон в пистолет.

— Я да огледаме — каза Диксън.