Стив Бери
Александрийската връзка (87)

86

Виена

Торвалдсен отново се намираше в библиотеката с Гари, но този път Херман и вицепрезидентът знаеха, че е тук. Бяха сами, вратата беше затворена, а охраната стоеше отвън.

— Били са тук снощи — каза вицепрезидентът ядосано. — Трябва да са били някъде там. — И той посочи рафтовете на горния етаж. — Проклетото място прилича на концертна зала. Обадил се е на министъра на правосъдието и му е казал всичко.

— Това проблем ли е? — попита Херман.

— Слава богу, не. Брент ще стане вицепрезидент, когато всичко приключи. Той върши работата във Вашингтон в мое отсъствие. Поне в тази посока всичко е под контрол.

— Този човек — Херман посочи Торвалдсен — вчера отвлече дъщеря ми. И то преди да е чул каквото и да било снощи.

Вълнението на вицепрезидента се усили още повече.

— Което предизвиква цял куп въпроси. Алфред, не съм те питал какво правиш тук. Поиска Александрийската връзка и я получи. Аз лично го уредих. Не знам как си използвал тази информация и не ме интересува, но тя очевидно се превръща в проблем.

Херман разтриваше главата си.

— Хенрик, ще си платиш скъпо, че ме удари. Никой не си е позволявал подобно нещо.

Торвалдсен не се впечатли.

— Явно е дошло времето някой да го направи.

— А ти, момченце…

Гърлото на Торвалдсен се сви. Нямаше никакво намерение да излага Гари на опасност.

— Алфред — намеси се вицепрезидентът, — нещата вече са се задействали. Ще трябва да се справиш с тази ситуация.

По челото на Торвалдсен изби пот, когато осъзна значението на чутото.

— И двамата никога няма да кажат нито дума.

— Ще убиеш ли момчето? — попита Торвалдсен.

— А ти ще убиеш ли дъщеря ми? И какво от това? Да, ще го убия. — Ноздрите на Херман се разшириха и очите му проблеснаха от ярост.

— Не си свикнал на подобно отношение, нали, Алфред?

— Подигравките няма да те доведат доникъде.

Но щяха да му спечелят време, а това беше единственото, което можеше да направи. Обърна се към вицепрезидента.

— Брент Грийн беше добър човек. Какво се е случило с него?

— Не съм му изповедник, така че не знам. Вероятно е прозрял предимствата на моя пост. Америка има нужда от силни лидери, хора, които имат власт и не се страхуват да я използват. Брент е такъв. Аз също.

— Ами хората с качества?

— Това е относително понятие. Предпочитам Съединените щати да си сътрудничат със световната бизнес общност за постигането на взаимноизгодни цели.

— Ти си убиец — каза Гари.

На вратата се почука и Херман отиде да отвори. Агент от охраната на вицепрезидента му прошепна нещо. На лицето му се изписа объркване, той кимна и мъжът си тръгна.

— Президентът е на телефона — каза Херман.

Лицето на вицепрезидента доби смаяно изражение.

— Какво, по дяволите…

— Проследил те е дотук с тайните служби. Докладвали са му, че си с мен и още двама души, единият от които момче. Президентът иска да говори с всички нас.

Торвалдсен бе наясно, че нямат друг избор. Очевидно президентът знаеше доста.

— Попита дали телефонът ми има говорител — каза Херман, докато отиваше към бюрото си, където натисна два клавиша. — Добър ден, господин президент.

— Не мисля, че двамата с вас сме се срещали. Обажда се Дани Даниълс от Вашингтон.

— Не, сър, не сме се виждали. Приятно ми е.

— Там ли е вицепрезидентът?

— Тук съм, господин президент.

— Торвалдсен, там ли сте? Момчето на Малоун с вас ли е?

— Да, той е тук с мен.

— Първо имам да ви съобщя една неприятна новина. Все още не мога да се съвзема. Брент Грийн е мъртъв.

Торвалдсен забеляза шока, който премина по лицето на вицепрезидента. Дори Херман трепна.

— Самоубийство. Застрелял се е в главата. Казаха ми преди няколко минути. Ужасно е. В момента подготвяме съобщение за пресата, преди случаят да се разчуе.

— Как е станало? — попита вицепрезидентът.

— Не знам, но е факт. Мъртъв е. Лари Дейли също е мъртъв. Колата му бе взривена. Нямаме представа кой го е извършил.

Изражението на вицепрезидента ставаше все по-озадачено, а раменете му сякаш се смъкнаха.

— Ето каква е ситуацията — каза Даниълс. — При така стеклите се обстоятелства, няма да мога да пътувам до Афганистан следващата седмица. Америка има нужда от мен тук. Искам моят вицепрезидент да отиде вместо мен.

Вицепрезидентът не отрони нито дума.

— Чуваш ли ме? — попита високо Даниълс.

— Да, сър — отговори вицепрезидентът. — Чувам ви.

— Чудесно. Тогава, връщай се още днес и се приготви да заминеш следващата седмица. Разбира се, ако не искаш да пътуваш и да видиш военните ни части, можеш да си подадеш оставката. Изборът е твой. Аз лично предпочитам да заминеш.

— Какво всъщност ми казвате?

— Линията не е обезопасена, така че се съмнявам, че искаш да ти кажа какво точно мисля. Но нека го опиша чрез една история. Баща ми я разказваше. Имало едно време една птичка, която отлитала на юг през зимата. Застигнала я снежна буря и тя паднала на земята. Замръзнала, но отнякъде се появила една крава и се изходила върху нея. Топлите екскременти размразили птичката и тя така се зарадвала, че запяла. Тогава се появила една котка да види каква е тази врява. Като видяла птичката, я изяла. А ето и поуката от историята. Не всеки, който те накисва в лайна, е твой враг и не всеки, който ти предлага помощта си, ти е приятел. И ако ти е топло и приятно дори в купчина лайна, дръж си устата затворена. Разбираш ли ме?

— Прекрасно, сър — отвърна вицепрезидентът. — Как предлагате да обоснова оставката си?

— Трудно ще е да излезеш с обичайното Искам да прекарвам повече време със семейството си. Никой на твоя пост не напуска по тази причина. Да видим, срещу последния вицепрезидент, който подаде оставката си, имаше обвинителен акт. Значи не можеш да използваш и това. Естествено, не можеш да признаеш истината, че са те хванали в държавна измяна. Какво ще кажеш за: Двамата с президента повече не можем да работим заедно. Тъй като си опитен политик, сигурен съм, че ще подбереш думите си много внимателно, защото, ако чуя нещо, което не ми харесва, ще кажа истината. Говори за разни проблеми, спомени различията ни, кажи на хората, че съм негодник. Нямам нищо против. Само да не е нещо, което не искам да чувам.

Торвалдсен наблюдаваше вицепрезидента. Той като че ли искаше да възрази нещо, но мъдро реши, че няма смисъл.

— Господин президент — каза Торвалдсен, — Стефани и Касиопея добре ли са?

— Добре са, Хенрик. Мога ли да ви наричам така?

— Наричайте ме точно така.

— Двете много ни помогнаха да се справим с проблемите тук.

— А мама и татко? — изстреля Гари.

— Момчето на Котън ли чувам? Приятно ми е, Гари. Майка ти и баща ти са добре. Току-що говорих с баща ти. Което ме подсеща за вас, хер Херман.

Торвалдсен долови презрението в гласа на президента.

— Вашият Сейбър е открил Александрийската библиотека. Всъщност заслугата е на Котън, но той се е опитал да му я открадне. Сейбър е мъртъв. Така че вие губите. Библиотеката е наша и ви уверявам, че никой няма да разбере къде се намира. Що се отнася до вас, хер Херман, не искам Хенрик и момчето да срещнат проблеми, напускайки замъка ви, и не искам да чуя мнението ви. В противен случай ще уведомя израелците и саудитците кой е дирижирал всичко. Тогава няма да намерите място, където да се скриете.

Вицепрезидентът се отпусна на един от столовете.

— И още нещо, Херман. Нито дума на Бин Ладен и хората му. Искаме да се срещнем с тях следващата седмица, докато чакат самолета ми. Ако не са там с насочени ракети, ще ви изпратя командосите си.

Херман не отговори.

— Ще приема мълчанието ви за знак, че сте ме разбрали. Знаете ли, хубавото на това да си лидер на свободния свят е, че около мен има много хора, които с удоволствие правят каквото поискам. Хора с разнородни таланти. Вие имате пари. Аз имам власт.

Торвалдсен не бе срещал лично американския президент, но вече го харесваше.

— Гари — каза президентът, — баща ти ще се върне в Копенхаген след няколко дни. Хенрик, благодаря ви за всичко, което направихте.

— Не успях да помогна много.

— Но победихме, нали? И това е важното в тази игра.

Връзката прекъсна. Херман мълчеше. Торвалдсен посочи атласа.

— Писмата са безполезни, Алфред. Не можеш да докажеш нищо.

— Изчезвай оттук.

— С най-голямо удоволствие.

Даниълс бе прав.

Играта беше свършила.